Пимен Иванович Карпов, руски поет, прозаик, драматург, е роден на 6[18].08.1886 г. в село Турка, Хомутовски район, Курска губерния, в семейството на бедни селяни - старообрядци. Детството му минава в тежък селски труд. Самостоятелно се научава да чете и пише. През 1899 г. завършва основно училище. От 1905 г. е черноработник в Петербург, а лятото прекарва в родното си село. През 1906 г. публикува първите си стихове и очерци, за което е арестуван, бяга от затвор във Финландия. Завърнал се в столицата, Карпов пише много, публикува във вестници и списания, печата репортажи за селския живот. Публикува стихове през 1908 г. в сп. “Весна”. През 1909 г. издава публицистичната книга (статии и памфлети) “Ромонът на зората. Страници за народа и интелигенцията”, в която подлага на остра критика “антируските” интелигенти, “градските книжници”, които “духовно ограбват народа” и живеят за сметка на изнурителния му труд. Карпов пише, че духовното ограбване, което извършват интелигентите, е “по-страшно от материалното ограбване, което вършат над селяните помешчиците и капиталистите”, че в своите протести срещу социалната несправедливост интелигентите са загрижени само за преследване на собствените цели и изобщо не мислят за забравеното и унижено селячество, че терористичните актове и студентски демонстрации се извършват с користни цели. На книгата обръщат внимание Лев Толстой, Александър Блок и много други писатели, които приемат автора като “изразител на народното съзнание”. Написва станалия знаменит роман за живота на няколко секти “Пламък” (1913), пиесата “Приказка за битието”. През 1915-1916 г. се сближава с Есенин и Кличков. В началото на 20-те г. се установява в Москва, където през 1922 г. се появяват сборниците му със стихове “Руски ковчег” и “Звезди”, както и книгите с разкази “Глас на тръба” и “В преследване на радостта”, 2 пиеси от живота на сектантите - “Богобяс” и “Три зори”. През 1922 г. преживява обиск в родния си дом, заплаха за арест и фактически е лишен от каквато и да е възможност да публикува и да издава. В едно от писмата си от онова време писателят категорично посочва като виновник за бедите му неруският елемент сред болшевиките, а през 1926 г. пише стихотворение, посветено на Алексей Ганин, в което изразява преклонението си пред него. В края на 20-те г. създава поема, останала непубликувана. Карпов си кореспондира с Василий Розанов, Вячеслав Иванов, Дмитрий Мережковски. В края на 20-те г. започва работа над автобиографична повест, считана от него за главната книга на живота му, по-късно наречена “От дълбините”, части от която са публикувани през 1933 г. После, в продължение на почти 25 г. произведенията на Карпов не се появяват в печата. Остават непубликувани много негови разкази, стихотворения, повестта “Кожено небе”, писана през 1920-1922 г. В средата на 30-те г. създава романа си “Пътешествие в душата”, също останал непубликуван. Едва преди войната Карпов придобива жилище в Москва, живее най-вече от помощи от литературни организации и от командировъчни. След 1953 г., вече тежко болен старец, Карпов подготвя два ръкописа с избрани стихове (нито един от тях не излиза като книга), написва повестта “Неукият в отбрана” и в края на краищата издава със съдействието на своя земляк Хрушчов 1 част на многострадалната си повест “От дълбините” в изд. “Съветски писател” през 1956 г., макар и в силно цензурирана версия. Твърди се, че самият Суслов е казал, че публикуването на спомените е голяма грешка, идеологическа безпринципност. 2 и 3 част - литературни спомени - не били издадени приживе. Нито разказите, нито последните му повести са публикувани по онова време. “Певецът на Светлия Град” умира на 27.05.1963 г. в Москва и е погребан в село Турка. Едва през 1991 г. в Москва, в изд. “Художествена литература” излиза том с избрано “Пламък. Роман. Руски ковчег. Книга стихове. От дълбините. Откъси от спомени”. Заслугата за това е на Станислав Куняев и сина му Сергей. От 1996 г. в родното село на писателя се провеждат традиционни Карпови четения. Известният критик Сергей Куняев го нарича уникална фигура от началото на 20 век. Незаслужено забравеното му, зачеркнато от литературата име е популяризирано от журналиста и редактора на вестник в Хомутовско Николай Шатохин, автор на книгата “Певецът на Светлия Град” (2006). В нея влизат стихове и проза на Карпов, кореспонденция и изследвания на творчеството му, материали от Карповите четения и стихове, посветени на писателя. През 2007 г. е учреден творчески конкурс на негово име, чийто първи лауреат е Сергей Куняев за статията си “Глух, омагьосан плач” (сп. “Наш съвременник” №2, 2007). Във втори брой на сп. “Наш съвременник” за 2007 г. излиза непубликуваният дотогава роман на Карпов “Кожено небе” (1921-1922), подготвен за печат от Сергей Куняев. В родния му край е издигнат паметник на писателя, създаден е музей. Все още няма нито събрани съчинения на Карпов, нито представителен том на този писател от великата “новоселска плеяда”.

Публикации:

Проза:

ЗА СМЪРТТА НА ШИРЯЕВЕЦ/ превод: Георги Ангелов/ брой 21 юни 2010