СВЕТЛИНА
превод: Зоя Василева
СВЕТЛИНА
Движи се под лед прозрачно-синкав
гордата, извечната вода.
…С тънички крилца трепти снежинка
като еднодневка над леда.
Сякаш празник весел се задава,
ще излезем на разходка пак.
Но не ща да те обнадеждавам,
както този ярък, светъл сняг.
Посочи ми пътя на дедите!
Този ден бе кратък като стон -
гледай, с лебедова белота отлита,
с бяла грива на препуснал кон.
Разцелувай ме до смях, до сълзи,
с устни сгрей премръзналата длан.
…Светлина струи снегът избързал,
здрачът е от светлина пиян.
* * *
Където да погледна - преспи сняг.
Оскъден слънчев лъч, ленив и бавен.
Сега защо при мен се връща пак
човекът, който смятах за забравен?
Умирах сто пъти - и нощ, и ден.
Пръстта върху душата ми се слегна.
Защо тогава все стои пред мен
човекът, който исках да избегна?
Аз цял живот извръщах се назад,
аз цял живот прегръщах него нощем.
А толкова години ни делят!
И знам, че сто поне ще минат още.
Как вероломно пролетта цъфти!
На всеки стрък названието сричам.
Забравеният мъж - това си ти -
човекът, който чакам и обичам.
САМОИЗМАМВАМ СЕ
Денят е празен. Лъжа се сама.
Безвремието е отровна течност.
Не пиша стихове, а куп писма,
които ще пътуват цяла вечност.
Разсъмва се. Но тъне в лепкав мрак
сърцето - само екот глух се чува.
Кърви зарасналата рана пак.
А уж твърдят, че времето лекува.
Поетът - морен. Въздухът е гъст.
Синът е болен. Стаята е сива.
Над спомена - огромен черен кръст!
Камара книги. Хората - горчиви.
Долавям трепет в погледа лъчист,
любов за мен в очите скъпи грее,
докато пиша върху този лист.
А римата ту плаче, ту се смее.
* * *
Обичах го. А не харесвам само
позьорството и смисъла двояк.
Невинен е. Аз себе си измамих.
Боли ме, но ще му повярвам пак.
Прелей, душа, макар и малко късно,
извън брега! Вземи се във ръце!
Memmento mori! Мисля за сина си,
за крехкото му, трепетно сърце.
Жадувам само искреност и нежност.
Годините летят в безкраен бряг.
Закалка дай ми, лес могъщ и снажен!
Изпепели ме мигом, парещ сняг!
Дано душата ми се слее щедро
с гласа на славей, с друг човешки глас,
горчива и оптимистично ведра
като куплетите, които пиша аз.
БАЛАДА ЗА ЗАВРЪЩАНЕТО
При теб се връщам пак от път далечен.
Нозете израниха се до кръв.
Износих чифт сандали. Цяла вечност
пътувах да те срещна пак такъв.
Чети в очите: Болка? Песен звънка?
Хвани ме за ръка, ти знаеш как…
Раздрал е вятър дрехата ми тънка,
по тялото - листенца ален мак.
По-скъпо е от дългите раздели
завръщането, скъпи мой Баян.
Така по-истински сме. Е, не сме ли?
Нима съм аз последен мохикан?
Ти като мен узна какво е мъка.
Защо застина като пред беда?
Ръцете все треперят след разлъка.
Не стой, полей ми, мили мой, вода.
