(ЗА ДМИТРИЙ БАЛАШОВ)

Марина Струкова

превод: Георги Ангелов

Пазя почти две десетилетия бележниците с чернови на стихове, старите пликове с внимателно сгънати писма от редакции и читатели. Моят малък архив. Тук е отговорът на Станислав Юриевич Куняев със съвет да му изпратя повече стихове и да не се увличам от красивите думи. И послания от покойния Генадий Григориевич Касминин, който винаги можеше безпогрешно да избере заглавие за моята поетична подборка в «Наш съвременник». Редовете от тези писма са не просто частица от нашето литературно приятелство, но и самото време, от съдбата на страната в нашите съдби.
Интересувайки се винаги от историята на Русия, аз, разбира се, не можех да не забележа книгите на Дмитрий Михайлович Балашов.

На 19 години, през есента на 1994 г. получих писмо от Новгород от Дмитрий Михайлович, адреса ми научил в редакцията на «Наш съвременник». Сега, след трагичната му гибел, отново с горчивина чета неговите редове и съжалявам, че не умея и не обичам да водя дълга кореспонденцията с който и да било. Дмитрий Михайлович топло се отзоваваше за творчеството ми, разбирайки колко е важно за младия автор да получи положителна оценка от известен писател. Той скромно питаше дали съм чела книгите му и ми изпращаше като подарък една от тях.

Отговорих: «Здравейте, дълбокоуважаеми Дмитрий Михайлович, много Ви благодаря за книгата и добрите думи. Стори ми се щастливо съвпадение, че ми е писал един от най-уважаваните от мен съвременни писатели. Обичам историческите книги и, разбира се, не можех да не забележа сред тях Вашите произведения. Имам подшита «Роман-газета» и вероятно съм запозната с почти всичките Ви романи. Много ми хареса «Симеон Горди»!.. Но най-завладяващо ми се струва продължението му - «Вятърът на времето». Той ме привлече със съчетанието си на приключенското и философското. Особено обикнах един от героите - Никита - заради неговата буйност и готовност на всяко безразсъдство за онова, което му е скъпо…».

Из писмо на Д. Балашов: «Нося постоянно със себе си писмото Ви и го препрочитам. Зарадван съм и от това, че се оказахте моя читателка…Явно трябва да се срещнем и да поговорим за много неща. Възможно е това да бъде за Вас не по-малко полезно, отколкото за мен. Мога и да Ви поканя в Новгород. Да поговорим за «Памет» и за много други неща… Вие трябва да изучавате, именно да изучавате трудовете на Л.Н. Гумильов».
Тогава бях под впечатление от дейността на «Памет», после РНЕ. В семейството ми, в което и досега се твърди, че «Путин ни е дал стабилност», се изненадваха, че съм стигнала до националистически възгледи. Веднъж нощем, в глухото село, включих радиото и чух как водещите трескаво коментират щурма на Останкино. Беше август 93-та. Отначало приех репортажа за телевизионен спектакъл, но когато осъзнах смисъла на ставащото, бях потресена и съжалих, че не съм в онзи ден в Москва. Тогава не знаех, че в «Белия дом» загиват и мои бъдещи съратници - баркашовци, че това е бил опит за обединено национално-патриотична съпротива.

Из писмо на Д. Балашов: «Здравей, Марина! Руските хора ги убиват постоянно и безнаказано. От «шумните» (но безнаказани) убийства последното е на Игор Талков. Необходимо е да се борим с това. Трябва да имаме своя организация, сурова, дисциплинирана, подчинена на една цел - очистването на страната ни, иначе ще загинем. Друг въпрос е узряло ли е обществото, за да приеме такава форма на борба, т. е. ще бъде ли то, макар и пасивно, на страната на отмъстителите? Но ако такава организация се появи, със старанията на Цион срещу нея ще бъде насочена цялата мощ на официалната система (органи, милиция, ОМОН) която, в този случай, няма да лапа мухи. И, накрая, на всяка организация е нужен поне някакъв «покрив» в органите на властта».

Дмитрий Михайлович Балашов считаше, че на руснаците е необходима надеждна военизирана организация. Той възлагаше надежди и на казаците, мислейки, че без това славно войнско съсловие няма да бъдат удържани южните граници на Империята.

По-късно видях възраждане на казачеството в родния ми край. Атаманът на Северо-Хоперски окръг на Донската войска Владимир Михайлович Репин - редактор на един от районните вестници в Тамбовско, започна да печата във вестника си статии по история на Русия и казачеството, призоваваше хората да влизат в организацията. Патриотичното движение в провинцията беше равно на нула. Но вече научавам, че в организацията са започнали да влизат младежи. Такива, които по-рано са знаели само ходене по дискотеки и бира, са се променили. Колко им отива камуфлажната или черната униформа! Очевидно е, че те се чувстват различно, извисили са душите си до глобалното понятие служение на Родината, народа, изведнъж са започнали да разпитват родителите си дали в рода им е имало казаци, а в сандъците се издирват старинните регалии, грижливо скритите прадядовски пагони, медали. Полуизтлелите снимки, на които прадядовците са в униформата на Донската Войска. В живота на момчетата се е появило нещо Велико. Но атаманът не е разбиран от много еснафи: «За какво ни е това? Що за каприз - възраждане на казачеството? Ако ви плащаха… В нашите краища и в станиците имаше трима-четирима…». Мнозина не разбират, че ако беше жив духът на казачеството в този край, нивите нямаше да обраснат с бурени, а чужденците от Кавказ нямаше да ги изкупуват за грошове. Затова населението в Южна Русия трябва пак да възприеме казачеството, необходима е войнска каста, мисията на която е от поколение на поколение да пази Родината.

Из писмо на Балашов: «…всички реформи са възможни само при организирана национална сила, способна да прояви себе си включително и чрез въоръжена намеса … Хората, които седят тук и оплюват Русия, да заминават зад граница. И те ще заминат, когато им стане «горещо».
…Според мен, в произведенията на Балашов главна роля играе философският анализ на такова явление като руската власт. Нейната мисия, вековни достойнства и недостатъци, произтичат именно от руския характер на носителите й - князе и владетели. Бог, владетелят и народът - тяхната взаимосвързаност в Русия винаги се проявява на страниците на Балашовите книги. Православната вяра като изпитание. Бремето на властта… Властта в Русия като тежък товар, отсъден свише, предаван по наследство. Властта в Ордата като източник на богатство, слава, руските князе и ординските ханове. Държавните интриги. Унижението и свадите заради етикетите. Дълбокото разкаяние и самоотвержеността. Но не по-малко място, отколкото светската власт, заема в романите на Балашов и духовната власт. Светите подвижници или сурови пастири, смирени пред бога, не отстъпващи пред земните властители, отстояващи интересите на Отечеството в Ордата. Когато днес размишляваме за руската власт, романите на Балашов могат да ни я покажат нагледно. Лицата на руската власт: благородната и сурова Марфа Посадница от Новгородската република. Трагичната фигура на Симеон Горди…

Рус в огъня на ординските набези и междуособици духовно е отгледала достойни и самоотвержени пастири. В романите си Дмитрий Михайлович отново и отново показва идеала за духовна власт в лицата на митрополит Алексий, Зосима Соловецки, Сергий Радонежки, които в борба с житейските трудности и невидимите врагове предпазват паството си. Защо днес мнозина национално мислещи хора се обръщат към езичеството? В редица случаи и затова, защото официалната църква заема пасивна съглашателска позиция с политиката, разрушителна за нацията. Йерарсите, отлично сдушили се с властта, стават съучастници на убийците на Русия.

През 1994 г. преподавах рисуване и немски език в селско училище. Вероятно читателите ми ще се изненадат да научат, че същевременно учех църковно-славянски език в неделното училище. Харесваше ми оживялата древноруска реч на персонажите на Балашов. Разказват, че Дмитрий Михайлович е можел с часове да говори на старославянски език, жалко, че не съм го слушала.

Из писмо на Д.Балашов: «Що се отнася до моите романи, те, освен новгородските («Господин Новгород» и «Марфа») представляват едно цялостно съчинение - едни същи герои преминават от книга в книга, а цялото ми произведение се нарича «Московските владетели»: «По-младият син», «Великата маса», «Бремето на властта», «Симеон», «Вятърът на времето», «Отречение». Заключителната книга «Свята Рус», пиша сега и ще я издам на части».
«Къде да намерим своя Наполеон? Жуков, който имаше силите и възможността да отвоюва страната, да извърши «революция обратно», нищо не разбираше от политика и беше, уви, комунист. Изядоха го! Власов и сега е плашило за всички».
«В селското училище, където до пролетта учи моят син, той беше единствен патриот сред всички ученици! И в Москва не е по-добре от провинцията. Но Вие се появихте! И колко още ще си спомнят, накрая, прадедите си?»
Дмитрий Михайлович се радваше, че вижда представител от новото поколение, готов да служи на Родината.

«Лев Николаевич Гумильов, моят учител, умираше с тежко чувство.
- Може би, - казваше той, - нацията, след «златната си есен», вече е в деградация, тогава край.
Ще добавя, че никой няма да ни позволи да останем дори с огризките от земята си в границите на 15 век. Всички исторически наблюдения ме убеждават, че на великите нации не прощават предишното им величие. Ние не сме Естония, не сме мордви, нас просто ще ни унищожат. Писал съм статии на геополитически теми: - защо страната не трябва да се дели, защо нямаме право да губим излазите си към моретата - сякаш на стена говориш!.. Имам чувството, че всички призиви са безсмислени … Струва ми се, че стиховете Ви «Спете, страхливци!» са създадени след някакъв спор на маса, когато са Ви подхвърлили презрително: колко са като вас мислещите за Отечеството? Трима в цялата страна, не повече!».
Бих могла да отговоря на Дмитрий Михайлович, че пиянските разговори на маса са характерни по-скоро за високопарната и продажна патриотична бохема, а не за националистите.

Из писмо на Д. Балашов: «…Враговете ни, както и преди, пресмятат с два хода напред играта си - монаршеското семейство подготвиха от своите! И църквата разлагат отвътре. А никой от патриотите няма програма за действие, програма за ново устройство на страната!»
«Някога учих живопис, преподавал съм и на село, и сега, препрочитайки Вашите горди редове, с надежда си мисля: може пък животът да не е минал напразно?! Нима след търгашеското поколение, поколението на рекетьорите, проститутките, бакалите, готови за грошове да продадат родината, идва или е дошло ново поколение, - на герои и героини, майки, орачи и воини, които ще спасят Русия в бъдеще? Тогава не е напразно нищо - и труда, и дългото мъчително проглеждане, и книгите ми, ненужни на никого на света, освен на руснаците, незабравили отечеството си! Дай Боже, внуците ни да тръгнат след такива като вас, а и самите вие да не се окажете в самота, да не се поддадете на отчаянието…».
Ако Дмитрий Балашов се радваше, че част от младото поколение се изпълва с идеите на национал-патриотизма, то и аз сега се замислям: намирам ли отклик у новото поколение руски читатели, чието мнение за мен е решаващо.

Веднъж получих писмо от радикален младеж: «Искам да Ви благодаря за творчеството Ви от името на моя приятел Паша Рязанцев, който наскоро загина в уличен бой с кавказките окупатори. Той много обичаше Вашите стихове!»
Гордея се с такива читатели.<…>През всички писма на Дмитрий Балашов минаваше главната мисъл - на руснаците им е необходимо мощно, обединяващо всички ни, национално движение, и с творчеството си той служеше за неговото създаване.

Гордея се с преписката си с Дмитрий Михайлович, със сходството на нашите възгледи.
«Поразява ме във Вас, при цялата Ви младост, абсолютната зрелост на мисълта и твърдата национална позиция. А и, уви, не виждам друг път за спасение на Русия, освен силовия».
Ще кажа честно, че ми е неудобно да цитирам ласкавите думи на писателя за мен, но те говорят какъв човек беше Дмитрий Михайлович. Разбираше колко много означава одобрението му за начинаещия автор, стремеше се да ме подкрепя по избрания път.
И независимо от това, че политическите ми възгледи се променят, ще запазя добър спомен за онзи, който забеляза творчеството ми в периода на неговото формиране.

Литзона, 20.05. 2010 г.