Яан Каплински

превод: Здравко Кисьов

* * *

Това лято е пълно с насекоми.
Щом влезеш в градината,
облак мухи прожужава до главата ти.
Земни пчели гнездят в къщичките за птици,
оси гнездят в леската,
и докато седя до прозореца,
чувам бръмчене, което не мога да определя -
дали е гласът на земни пчели, оси,
електрически жици,
самолет в небето, кола на пътя,
или гласът на самия живот, който иска
да ти каже нещо от вътрешността на нещата.

* * *

Понякога виждам толкова ясно нещата:
Чайникът няма капак, жребчето няма седло.
Табуни от черни коне в паметта ми изникват.
Понесли на гърбовете си юноши, те галопират
в мъгливата степ, сред която смътно се виждат
няколко самотни върха. Аз също дойдох от там.
Имам нещо от вас, предци мои,
Амурат, Ахмед, Токташ, нещо от вас,
черни татарски коне в безкрайните ширини.
Аз също не обичам да се завръщам
към изживяния миг, към изтлелия огън,
към помислена мисъл, към написано слово.
Аз също горя от стремеж да достигна Атлантика,
да достигна вечно променящите се граници
пред черните коне, които отново и отново
излизат от спомените и степите,
надушили вятъра западен, който довява
от някъде много далеч дъх на дъжд и море.

* * *

Прането никога не свършва напълно.
Пещта никога не се нагорещява докрай.
Книгите не биват прочитани.
Животът никога не е завършен.
Животът е като топка, която трябва
постоянно да ловиш и да тупкаш, за да не падне.
Когато оградата е поправена на единия край,
тя се срутва на другия. Покривът тече,
вратата на кухнята не се затваря,
има пукнатини в основите,
коленете на детските панталонки са скъсани.
Човек не може да мисли за всичко. Чудото е,
че покрай всичко това можеш да забележиш
пролетта, толкова изпълнена със всичко,
продължаваща във всички посоки -
във вечерните облаци, в песента на дрозда
и във всяка капка роса върху всеки стрък тревен
на моравата, докъдето ти стига погледът в здрача.

* * *

Раждането на стиха е винаги загадъчно.
Понякога ти се струва, че то е като събуждане,
но от какво, трудно е да се каже;
денят, животът, личността, нашето аз
е като сънуване с отворени широко очи.
Сънуване, което секва за миг и виждаш внезапно
нещо случайно (разбира се, във съня):
полюшващи се до портичката два стръка трева,
брезов лист под нозете върху пода на банята,
сияние, подобно дъга, в погледа на жена,
и зад всичко това - летен зной, гръм далечен,
вик на ястреб и трепетен звънтеж на щурчета,
който не може с нищо да се сравни.
И всичко това - едновременно -
с такова чуждо и същевременно познато лице,
което те гледа като от огледало.

* * *

От детството досега все си драскам на лист
ками, пистолети, мъжки лица.
Днес следобед изведнъж забелязах,
че съм започнал също така да рисувам
кучета, котки, птици, коне…
Макар и непохватно, с анатомични грешки.
Но ако продължавам все така упорито,
може би те ще се усъвършенстват,
ще станат по-истински, по-живи,
и, кой знае, може би някой път
ще се раздвижат, ще се протегнат,
или ще повдигнат крилете си
от сивкавата хартия, измежду стиховете
и записките на лекции. Както е сторил
жеравът, нарисуван някога от студент
върху стената на една чайна.

* * *

Лампите са различни, а светлината е същата.
Тя идва от другаде, е писал Руми.*
Интересно, на каква светлина го е писал -
на маслена лампа ли? На свещ? През деня?
Разбира се, той е прав. И все пак, изглежда
нещо съществено се е променило, откакто
сме започнали да живеем, да четем и да пишем
своите стихове на електрическа светлина.
Във времената на борини и на лоени свещи
хората не са ползвали много очите си:
в здрача те са слушали и говорели; книгата
е била устна, стихотворението е било песен,
както в древния свят. Не зная, бих ли желал
да върна всичко това, ако бъде възможно.
Зная само, че не желая светлина от тавана,
искам понякога да седя в мрака сам,
да слушам ромона на дъжда, или музика,
или поне гласовете на съседите зад стената.

*Персоезичен поет от 13 век.

* * *

Всеки умиращ човек
е дете:
в окопа, в леглото, на трон, до стана,
ние сме малки и безпомощни,
когато черно кадифе склопи очите ни
и буквите се изплъзнат от страниците.
Земята не пуска никого: всичко
трябва да бъде върнато - дихание, очи, памет.
Ние сме деца, когато земята
се обръща с нас през нощта, на разсъмване,
където няма ни гласове, ни уши,
ни светлина, ни врата, само мрак и движение
в пръстта и нейните хиляди
усти, брадички, челюсти, крайници,
разделяйки всичко така, че
не остават ни имена, ни мисли
в този, който безмълвно в мрака лежи
на дясната си страна, с глава на коленете.
До него - копието и ножът му,
неговата гривна и строшено гърне.

* * *

Дори не знам, имам ли право да кажа “зелено” -
далтонист съм и не мога да различа този цвят.
Не знам какво да кажа за пода на тази гора,
която избухна неочаквано в багри,
стана микрокосмос сред здрача на късната есен:
ярък мъх, сега сочен и буен
в хладната влага след лятната суша.
Няколко стебла на боровинки, елова шишарка,
момина сълза, жълти борови иглички и вейки -
до една натежали, сякаш
тишината и здрачът са се просмукали в тях
и са спрели в неподвижност бездънна,
където всеки отделен удар на сърцето
очаква безкрайно дълго следващия,
и две иглички от бора падат
безкрайно дълго,
безкрайно дълго.

* * *

Картофите са окопани, ясените са пожълтели,
слънчогледови семки и зрели ябълки гният
под ябълковото дърво - както винаги
имаме повече работа, отколкото дни
и нещо все остава несвършено, неприбрано.
Парцелът трябва да се прекопае,
оградата иска поправяне - тогава можем
да си тръгнем под заоблаченото небе.
Скоро листата ще са окапали, скоро
същността на нещата ще бъде по-ясно видима:
черните голи клони на бреза в низината,
полюшващи се на хоризонта на сивото
здрачено небе.

* * *

Поезията е в разцвет - през пролетта
тя се ражда от всяка капка дъжд,
от всеки слънчев лъч върху земята.
Колко място имаме за тях
между утрото и вечерта,
или върху страници на книга?
Но сега, през есента, когато черни облаци
се плъзгат ниско над нас, докосвайки
стълбове с високо напрежение и врани
дремят там в здрача, защото
ден почти няма, нощта е
два дълги черни пръста, държащи деня
и нас в такава хватка, че едва
имаме място да дишаме, или мислим.
Всичко, което пиша, е въпреки тази тежест,
която идва, отново идва, и иска
да ни потопи в сън,
в сънища за гниещи листа и тревни корени
и за самата земя, където
се крият всички наши недомислени мисли
и неродени стихотворения.

* * *

Дъщеричката ми и с двете си ръце разпръсква
бели стърготини върху брезова бяла кора.
Вятърът духа от югозапад. И всичко
се изпълва изведнъж с този вятър
и с тази есен. Сякаш най-после
движението на облаците е раздвижило нещо,
което досега не помръдваше, бе разцъфтяло,
бе зелено и тучно. Навсякъде е толкова ясно,
че забравата не си намира място.
Плодовете на барбариса - висят по трънките.
Копривата до хамбара вече е пожълтяла.
Но брезовата кора и пресните стърготини
изпод трона и в малката длан на детето
са станали много по-бели от преди и по-чисти.

* * *

Тук и наоколо има винаги тишина;
понякога съвсем ясно я чуваме:
над полето мъгла, плевникът е разтворен,
дрозд в далечината пищи
и бяла пеперуда пърха с криле
върху клонче на бряста, люлеещо се
на фона на залезното небе.
Здрачът заглажда всички контури,
остава разликата между светло и тъмно -
това е и самата нощ в средата на лятото,
и старият джобен часовник на масата
изведнъж започва да трака
непоносимо високо.

* * *

От другата страна на прозореца,
от другата страна на пилона,
на количката за тор и на бодливия храст,
от другата страна на покрива на хамбара,
където югозападен вятър трети ден разпилява
ясенови листа;
от другата страна на ябълковото дърво,
на малините и на смърча,
от другата страна на мъгливото поле и гората,
на есента, на небето и облаците, на вятъра,
от другата страна на този живот, тук,
внезапно, самотно закъсняло глухарче
се отваря и взема
мислите от главата ми и думите от устата ми.

* * *

Облаците за миг се прокъсват
слънцето червено пламти
над хамбара се стеле
мекия здрач на лятната Янова нощ
върху върлините кости белеят
седя на прага
доволен от отиващия си ден
и от вече настъпваща нощ
доволен от калта и тревата изсъхнала
от жабите и бекаса
който около двора лети
докато погледът престане да различава
неговото живо петно
трептящо в гаснещото небе,
където остава
само неговият безкраен глас
ведно с появилите се звезди