Сергей Есенин

превод: Иванко Николов

* * *
Роден край, аз пак сънувам
слънчев сноп в прозрачен ручей.
Искам пак да полудувам
в твоя злак зеленозвучен.
Резедави детелини
веят ризата си тънка.
Върбовите монахини
жълти броеници звънкат.
И над блатото увиснал,
облак маранята пощи.
А сърцето тайна мисъл
ми нашепва още, още.
Слязъл долу на земята,
роден край, да те прегърна,
утре горе в небесата
облак бял ще се завърна.

* * *
Грее над блатата
слънчевата вис.
Хвойнова позлата
и прозвъннал лист.
Син синигер плаче,
злакът шумоли.
Глъчка на косачи,
сънени ели.
По ливади тучни
закъснял обоз.
Пламнала, скрибучи
дървената ос.
Свири в ракитака
вятърът сребрист.
Роден край, дочакан
в погледа ми чист.

* * *
В бели прозорци печален
глъхне градинския мир.
Залеза, лебед запален,
плува в стаения вир.
И, позлатени от здрача,
гаснат брезите в лъчи.
А върху покрива свраче
в звездна молитва мълчи.
Нейде в градината спряло,
дето калина цъфти,
нежно момиче във бяло
влюбена песен шепти.
Нощната полска прохлада
гали със сини ръце.
Миличка глупава радост
и засияло лице.

* * *
Моя лебедова песен
със коси от сребърен овес,
прозвъняла като глас небесен,
отлетяла без следа и вест.
Аления сок на твойта кожа
ягодово толкова блести,
че до теб и залеза ще сложа,
по-красивата ще бъдеш ти.
Погледа ти, вече клас изронен,
името ти, ручей изтънял,
ала във ръцете ти за спомен
лъха мед от нежния ти шал.
Щом зора на покрива залиже
като коте синьото небе,
пак дочувам вятъра да ниже
от росата песничка за теб.
В нежносиня вечер, мила моя,
песничката шепне, ала не
туй, което помни само твоя
гъвкав стан и твойте рамене.
Моя бяла лебедова песен
със коси от сребърен овес,
прозвъняла като глас небесен,
отлетяла без следа и вест.

* * *
Капят листите, капят листите
стене вятъра глухо със вой,
а сърцето ми в болка притиснато
кой ще стопли, приятелю мой.
Със лице от умора провиснало
гледам скучната бяла луна.
Кукуригат петлите пресипнало
и отново вали тишина.
Синьо съмване, рано е, рано е,
синя звездна добра благодат.
Изживяно е всяко желание,
уморените блянове спят.
И кажи ми какво да обичам
със това разломено сърце.
Само в оня прозорец момичето,
свело кротко към мене лице.
Със очите си, сини метличини,
приласкало ме тихо без звук
ще обича то с нежно обичане
само мен, само мен, никой друг.

* * *
Отшумяха бурите зелени
в слънчевия звън.
Скучно ми е с теб, Сергей Есенин,
излезни навън.
Само полъх от крила небесни
слушаш като поп.
Няма да събудиш с твойте песни
дядовския гроб.
Времето на златното ти слово
се отдалечи.
Ала в томове дебели твоя
глас ще прозвучи.
Ще го чуе, тръгнал отдалече,
в лист като шепти
някой в стихналата вечер,
ала не и ти.
Брюсов ще рече на Блок тогава:
“Нещо ми пламти,
слънцето от изток ли изгрява
или златен стих.”
Няма да смени след туй земята
земния си лик.
Ала ще прозвънва от листата
твоя скъп език.
Само ще протяга празни длани
звездния Пилат.
И ще глъхне “Лама сабахтани”
в залеза крилат.

* * *
На сестра ми Шура
И запей ми ти песните прежни,
дето пееше мама за нас.
Не оплаквам умрели надежди
и затуй ще пригласям и аз.
И за всичко, отдавна известно,
развълнувай ме песенно ти,
да послушам от майчини песни
как дома ни от нежност трепти.
Писал песни, подобни на тия,
всичко в мене така се върти,
че и с шепи очи да закриля,
виждам скъпите нежни черти.
Песента ти е мойта отрада,
малка портичка, стихнала вис.
Пак дочувам как есенно пада
във градината желтия лист.
Ти ми пей, а пък аз ще си спомням,
сякаш всичко във книга съм чел.
Виждам мама на двора да гони
пощурелия герест петел.
А брезичката нежнообичана,
през мъглата източила стан,
пак развява момински косичник
и се кипри във нов сарафан.
И припомнял при тебе за всичко,
вместо песни и вино, сама
ми оставаш оная брезичка
с белоснежния стан пред дома.

* * *
Пожелай на всекиго щастливо
да дочака Божия си час,
а орача с кончето дръгливо
да изкарва хляба и за нас.
Пий живителната светла влага,
влагата на всеки Божи ден,
там, където облаците лягат
на брега в покоя позлатен.
Хубаво е в тоя свят огромен
на тревата в розовия дим
отдалече, ако ще от спомен,
влюбен поглед пак да те следи.
И над теб, когато дъждосвири
под крило накипналия здрач,
тъй е лесно всичко да разбираш
със душата проста на орач.
Селянин от селото забравен,
се разкайвам искрено и днес,
че изглеждам вече толкоз странен
за поле, за ниви и за лес.
Жал ми е за всекиго, в полята
отминавам чужденец у нас,
а в душата ми отново над блатата
плачат дъждосвирец и бекас.

* * *
Запяха конските талиги,
политна равнината в тръс
и като стражник се надигна
край пътя обредния кръст.
Сърцето ми от нежност болно
ветрец овесен приласка
и на камбанен звън неволно
се кръсти моята ръка.
О, Рус, малинови полета,
лазур в реката засиял,
пресветла радост за поета
с езерната ти печал.
И как сега да те забрави
сама на тъмния ти бряг,
когато в теб сърце оставил,
при тебе го намира пак.
Съня си в милост и немилост
с кого да сподели без теб,
когато звънка в твойта степ
молитвословното коило.

* * *
В този край на жлътнала коприва
в сухи плетищ?
край върбите дремят сиротливо
селските къщя.
През раздоли и ливади сочни,
през синия вир
пясъчния път се е проточил
от тук до Сибир.
Запиляна в Чуд и във Морд?ва
и без път назад,
Рус по тоя път изпраща хора,
хора в железа.
Кой крадец, убиец и мошеник,
Боже увард?,
жаля ги затуй, макар и грешни,
напрягат гърди.
Злобна радост в погледа си свели,
без капчица зло,
стискат устни сини посинели
под черния лоб.
Преживял живота си на воля,
колко съм мечтал
някога и аз да позаколя
някого без жал.
Метнал сам въжето си през шия,
без да ме е страх,
с вятъра след туй да вия
заедно със тях.
И понесъл черната си грижа
върху бяла гръд,
нека вятъра след мен излиже
грешния ми път.

* * *
Ти ли, родно поле, ме зовеш
като сън сред брези ветрокоси
или синьото конче на твоя овес
през села и градини ме носи.
Мраз препуска през голия кър,
зей прозорец, вратата се клопа.
Зъзне слънцето, сякаш е локва,
изпикана от някой катър.
Моя Рус, моя майко добра,
снеговете ти кой омърсява,
че не пътя ти гладна зора
побеснелите кучета давят.
Боже, тука на кучия хал
кой завижда и кой го предаде.
На вълчицата рожби си дал,
на човека без жал ги изяде.

* * *
В неземна нива съм роден,
затуй тъжа за небесата,
обикнал огъня зелен
във клоните на дървесата.
Като свещи сега пламтят
стеблата в тайна посветени
как звездните слова цъфтят
и шепнат в листите зелени.
Разбирам земния глагол,
но се учудва пак поета,
как блесналия в ручей дол
в небето става на комета.
Знам, коня няма да свали
с опашка лунната ездачка,
но искам да съм в клонка лист
с душа за тайните прозрачна.