Юрий Павлов

превод: Георги Ангелов

Михаил Пришвин, разсъждавайки за съотношението между начина на живот и творчеството, акцентира върху поведението като главно условие за появата на “трайни неща”. Независимо от Пришвин, Лидия Чуковская в писмо до Давид Самойлов от 4-5 март 1978 г. твърди, че “правилният начин на живот за всеки е неговият” (”Знамя”, 2003, №5). Самият Самойлов неведнъж е размишлявал по темата. Той не само е отбелязвал собствената си привързаност към удоволствията, към “физическия” живот, но и считал, че тази “слабост” е единственото условие, позволяващо му да възприема себе си като поет (писмо до Л. Чуковская // “Знамя”, 2003, №6).

За това, че тази мисъл не е случайна, не е временна за Самойлов, свидетелстват и други негови изказвания. Например, на 5 септември 1988 г. той записал в дневника си: “По неразбираем начин недостатъците на поетите стават достойнства в техните стихове – раболепието на Державин, небрежността на Есенин, преместванията на Бродски” (Тук и нататък в статията записките и дневниците на поета се цитират по книгата: Самойлов Д. Поденные записи: В 2 т. – М., 2002).

И така, интересува ни животът на Давид Самойлов, по-точно “слабостите”, които той признавал и не признавал.

“Евреи, да пием по-бързо!” Този тост на Михаил Светлов към Давид Самойлов и Борис Грибанов, се харесвал на приятелите. А още повече им харесвало да пият… В Коктейл-хол, в ресторанта на ЦДЛ (Централния дом на литератора – бел. прев.), в “Арарат” и на много други места.

В мемоарите на Б. Грибанов “И паметта-сняг лети и не може да падне” за пиянството се говори много често, може би повече, отколкото за всичко останало. Причината е страстта към алкохола на Самойлов (главен герой на спомените) и неговото обкръжение. И ако Б. Грибанов говори за тази страст на приятелите си като за норма на поведение или дори като за достойнство, А. Немзер, авторът на послесловието към книгата на Самойлов “Поеми”, заобикаля темата относно героя на статията си и изобщо оценява негативно пиянството – като, преди всичко, национално-руско явление.

Известно е, че повод за написването на поемата на Самойлов “Канделабри” била дискусията “Класиката и ние”. Немзер, като свидетел на събитията, в коментарите си към поемата съобщава: “Наред със самата обстановка на събранието в ЦДЛ, където както винаги, независимо от идеологическите поврати, витаеше тежък пиянски дух, вярно забелязан в “Канделабри” от М. С. Харитонов…” Разбираемо е защо критикът отминава, не вижда най-важното в изказването на Марк Харитонов, което прави неубедително позоваването на Немзер на него. Ще цитирам тази част от съжденията на писателя, отделяйки главното: “Четох я (поемата “Канделабри” – Ю.П.) първия път много пиян и ми се стори, че тя е именно за това състояние…”

Духът на пиянството, както личи от поемата, произлиза от “черните поети”, така първоначално нарекъл произведението си Самойлов. А прототипи на тези поети и непоети, според версията на Давид Самойлов, били Ст. Куняев, В. Кожинов, П. Палиевски и други “черносотници”. Интересно е, че в записките и дневника на Самойлов назованите и неназованите участници в дискусията – представители на “руската партия” – изобщо не се споменават като пияни в периода от 1960 до 1990-те години. Един път се среща “полупияният Куняев” (18 ноември 1968 г.), а за Кожинов в този контекст е казано следното: “Неочаквано, пиян, от ЦДЛ попаднах у Кожинов” (1 март 1971 г.).

В записките на Самойлов, в тази връзка, се споменават автори от официозното и ляволибералното направление. Ето само някои от тях: “С Том направихме голямо пиене” (28 ноември 1960 г.); “Вечерта с В. Некрасов, Изя, Льоля Волински, Саша Лебедев вечеряхме в ЦДЛ. После отидохме при Женя Герасимов на рожден ден. Много пихме, четохме стихове” (5 ноември 1962 г.); “Пияният старец Антоколски” (28 януари 1963 г.); “Пияният Наровчатов” (6 февруари 1963 г.); “Двамата с Винокуров ни срещна пияната Белла. Застави ни (??? – Ю.П.) да идем у тях, да купим (? – Ю.П.) водка и да пием (??? – Ю.П.). <…> Даже стихове тя четеше вяло и всички се юрнаха да пият” (12 януари 1963 г.); “Той (М. Светлов – Ю.П.) е много слаб, небръснат, пиян. Такъв е винаги” (28 април 1963 г.); “Пияни (Самойлов и Малдонис – Ю.П.) отидохме у Межелайтис да си допиваме” (28 април 1963 г.); “Ден в мъгла с Межелайтис. <…> Едуардас е пиян, добър, неземен” (22 ноември 1963 г.); “Пияният, милият, веселият Фазил Искандер” (3 март 1972 г.); “Нещастният Кирсанов, пиян, се оплаква от жена си, говори за нейния любовник, американски певец” (10 март 1972 г.); “После – Якобсон. Тук вече сме напихме” (8 юни 1973 г.) и т.н., и т.н.

Но, разбира се, главният пияница в записките на Самойлов е самият той. Както се вижда от многобройните свидетелства на Давид Самойлович, в него са се борили две начала – желанието за “странната веселба” и осъзнаване на пагубността й. Начина на живот, воден от поета дълги години, той нарича самоубийство (записка от 19 февруари 1963 г.)…

Доколко страстта към алкохола, към веселието е определяла поведението на Д. Самойлов, личи от следния епизод. За поета Лидия Чуковская била еталон на човек, пример за правилен и праведен живот. Самойлов много ценял дружбата с нея, доверявал й най-съкровените си мисли (за което свидетелства тяхната преписка). Но при поредното идване на Давид Самойлович в Москва срещата им се провалила поради тридневния запой на Самойлов и последвалата я срочна “евакуация” в Пярну (отново го отървала прилетялата му жена Галина). Лидия Корнеевна отреагирала на случая с присъщата й прямота: “Пропихте Вие нашата среща! А така ми се искаше и трябваше да се видим! Но Вие предпочетохте “масирани срещи с приятели” (”Знамя”, 2003, №6).

И най-радикалните мерки не помогнали на Самойлов да се избави от алкохолизма. През септември 1968 г. той съобщава на Борис Слуцки, че лежи в наркологичното отделение на института “Сербски”, където “ме отказват, и струва ми се, успешно, от алкохолизма”. “Мястото на пребиваването си държа в тайна <…> Така че и ти не казвай на никого къде съм, опровергавай слуховете” (”Вопросы литературы”, 1999, №3)…

Въобще, както следва от записките на самия Самойлов, слабостта му – това са дългите трапези, обедите от пладне с обилно пиене, периодично преминаващи в запои.

…Разбира се, такива трапези, запазили се въпреки всички тегоби на епохата, можели да се организират с немалко пари”. (”Наш современник”, 2007, №9)…

Естествено, пред Самойлов периодично възниквали материални проблеми по различни причини. И не на последно място, защото живеел охолно, често харчейки пари, меко казано, не за семейството си. Така, на 20 ноември 1962 г. той пише: “Прекарах цяла вечер с пияното нищожество Света Придворов. Това е груб, глупав, пиян добитък. Жена му, циганката Вера, е безгрижна и мила като птица. Заради нея и скитосвах с тях. Вкъщи се прибрах през нощта, изпивайки така необходимите пари”.

Трябва да се има предвид, че Самойлов, за разлика от мнозина наистина бедстващи поети, през по-голямата част от живота си, по собствения му израз, “си почивал с преводи” (Писмо до П. Горелик от 12 юни 1967 г. // “Нева”, 1998, №9). За тях му плащали прилични пари, и край “коритото” се намирали или приятели, или “свои”. Самойлов не криел особено този факт, за което писал неведнъж. Например, на 23 януари 1970 г. той съобщава на приятеля си Пьотр Горелик: “Грибанов сега стана завеждащ редакцията на “Световна литература”. Да се превежда за него е цяло удоволствие – тиражът е 300 000…” (”Нева”, 1998, №9).

И каквото и да говори за своята бедност Самойлов, каквото и да пишат за неговата нищета мемоаристи и критици, за мен, освен живота на широка нога, показател за благосъстоянието му са следните факти. За разлика от мнозина писатели, нямащи дълго време собствено жилище, от Николай Рубцов до Василий Белов, Давид Самойлов е притежавал потомствено такова. Ето как изглеждало то по думите на Станислав Куняев: “Домът на Самойлови, в който влязох заедно с радушния и леко пийнал от сутринта стопанин, ми се стори необятен – многостаен, с изваяни, потъмнели от времето тавани, украсени с винетки и барелефи” (”Наш современник”, 2007, №9). През януари 1976 г. Самойлов си купил дом в Пярну. През март следващата година получил и апартамент в Москва…

И в следващия случай, както и в много други, прогнозите му не се оправдали. На 20 ноември 1976 г. записал: “Струва ми се, че ще ме лишат от апартамента заради общуването с А. Д. Сахаров на публично място (ЦДЛ)”. Не само не го лишили, а му дали петстаен апартамент. Този немаловажен детайл в записките му и в коментарите към тях, разбира се, се премълчава.

…Не зная защо са дошли в главата на Самойлов мрачните, фантастични мисли, които той зафиксирал на 10 февруари 1985 г.: “Дотолкова съм неинтересен на властта, че дори няма да започнат да ме бият. Просто така ще ме удушат”…

Представям си как биха се разлудували, коментирайки тази записка, нашите подигравчии от Владимир Бушин до Бенедикт Сарнов. Но аз съм изцяло лишен от одеско чувство за хумор и затова ще продължа. Самойлов, явно надишал се с перестроечни изпарения, на 12 април 1987 г. прави поредната неочаквана и загадъчна записка: “Няма ли да ме затворят след речта ми на вечерта в ЦДЛ?”

След година и нещо, вместо затвор, Давид Самойлов получава Държавната награда на СССР!!!

Както личи от записка от 23 декември 1987 г., резултатът до голяма степен е постигнат със старанията на Игор Василиев. Той е характеризиран от поета така: “Това е умен, порядъчен, опитен чиновник от културата. Запази топло чувство към мен от ифлийските времена”. Така неочаквано, с помощта на самия Самойлов, за пореден път се потвърждава версията на Станислав Куняев за ифлийци, версия, която Давид Самойлович така произволно излага в интервю с говорещото само за себе си заглавие “Суетата не прилича на истинския майстор” (”Юность”, 1990, №9). Кой е помогнал на “истинския майстор” седем години по-рано, когато получава ордена “Дружба между народите”, не се уточнява…

Полемизирайки с ционисти, космополити, еврейски дисиденти, Самойлов изказва не по-малко неочакваната мисъл: “За руския евреин задължението да бъде руснак стои по-високо от правото на лична свобода” (9 юли 1978 г.). Но самият поет, както следва от многобройните му признания, е поставял собствената си свобода над всички останали задължения… Давид Самойлов е съветски евреин, човек, в когото определящата националност тясно се преплита със съветското начало, с всички произтичащи от това казани и неказани последствия…

“Соломончик шивачът”, “Близките страни”, “Сън за Ханибал”, “Маркитантът”, “Канделабри” – това са произведения на рускоезичната литература. Творчеството на Давид Самойлов като цяло е голяма тема за отделна статия. Изпреварвайки я и завършвайки тези бележки, накратко ще спомена за още една житейска “слабост” на поета, която пряко е свързана с неговото творчество.

В мемоарите на Б. Грибанов подробно се говори за отношенията на Самойлов с жените. Една от главите е наречена символично “Поетът, влюбен в жените”. Към темата – от противоположни, традиционно руски позиции се обръща и Ст. Куняев в главата “Лейтенанти и маркитанти” ( вж. книгата му “Поезия. Съдба. Русия”), където той говори, преди всичко, за романа на Самойлов със Светлана Алилуева. Немалко следи от многобройните “любови” на поета има и в записките му.

Пропускайки подробности, ще кажа общото. Любовта и Давид Самойлов са несъвместими “понятия” (с изключение, може би, на един случай). Несъвместими по две причини.

Първата е особеният поглед върху жената и любовта, същността на която той самият излага така: “Жената по природа е телесна. Духовността й е факултативна или е признак за израждане” и “Могат да обичат само посредствените жени или мъже, за които казват, че са лишени от характер. Всичко останало е борба, а това значи – робство.”

Втората причина е особената личност на Давид Самойлов, “слабостите”, които той точно е определил сам: “Аз чудовищно обичам жените – и всички безразборно” (19 декември 1962 г.); “Радост от отношенията в мен няма. Тъй като те изискват задължения. А всяко задължение за мен е тежко, то откъсва нещо от вътрешната свобода, необходима за писането. <…> Радостта от общуването е влюбеност. Радостта от отношенията – любов. Аз съм влюбен почти винаги, и почти никога не обичам” (28 ноември 1962 г.).

Въпросът за съотношението между живота и творчеството на Давид Самойлов само в един случай се интерпретира от позицията на традиционните ценности. Интерпретира се съвсем различно от посочените в началото на статията негови изказвания. Той, констатирайки вечната си самота, пиянство и блудство, отсъствието на “проникновени отношения” с жените, прави извода: “Безсилен и изхабен, стигнах до стиховете, които не мога да напиша” (25 септември 1964 г.) Да ги напише, разбира се, е можел, но същността не в това.

Житейските “слабости” не са препятствие за творчеството. Но ако те са непреодолени, издигнати в норма или идеал – непременно оставят мъртвешки отпечатък върху таланта на всяко ниво. И този талант ще бъде лишен от главното – болка, любов, състрадание.

“Завтра”, №12, 2008

бутон за сайт