Йордан Нанчев

Ще започна най-напред с откъс от един хасковски спомен за Гео Милев:

„Начетен, буен и вдъхновен, Гео дойде между нас и донесе тръпката на новото: той почна да славослови имена, които бяха непознати за нашата духовна общественост… Спомням си с какъв фанатизъм говореше за Оскар Кокошка и как дръзко, уверено и с поток от велеречия развяваше знамето на едно новаторство, което и увличаше, и смущаваше…
Европеизиран и космополит, Гео бе наистина една живителна струя за всички, които дружеха с него, увличаха се по неговите видения за една нова българска духовност…
*
През тежките и усилни години на войната Гео замина за там, където не бе неговото призвание, но той изпълни достойно своята служба: бе му дадена да върши отговорна и опасна работа и той я върши с всичкото отрешение на честен човек. Пръсна се слух, че е убит. После се научихме, че е тежко ранен… Как бе оцелял, бе истинско чудо!
И ето ний видяхме сред нас пак нашия Гео, осакатен, но с бодър дух и закалена воля за дело в живота. Страшното, което го бе възправило пред смъртта, не бе смирило неговото сърце, жадно за живот и творчество. И той пое своя път: поет, драматург, есеист и критик се очертаха и крепнеха у него. Индивидуализмът му бе направил крут завой и той се приобщи към потока на многото, които войната събуди за друг поглед и друго разбиране задачите на живота… Друг бе станал в схващането си за живота Гео, но бе останал същият по възторженост пред делото на духа и вярата в тия, които дават чрез своите видения и творческо прозрение смисъл и оправдание на живота”…(1)

Думите дотук са на най-прочутия хасковец в миналото проф. д-р Асен Златаров. Прочетох ги и с оглед на първата част от темата, и повече заради родството – духовно и интелектуално – между двама наистина образовани и културни българи. Не толкова защото бащите и на двамата са родени в Чирпан, не толкова защото самите те са живели и са се образовали в чужбина, а заради характерното и за двамата чувство за почтеност, за морал и справедливост.
И заради ярко изявената им сходна обществена позиция, заради обичта им към угнетените и страдащите, към обезправеното мнозинство от града и селото, което още носи бремето на социалната неправда. И то, обич искрена и неподправена, присъща само на малцината достойни интелектуалци и изстрадана в горнилото на неизразими душевни битки и неразрешими нравствени противоборства.
След като си припомнихме така за Хасково, да се пренесем сега и в този град, където през 1901 година се е родил един също толкова достоен и морален българин, чието име, уви, през последния половин век е вече забравено, дори от неговите съграждани, макар да е живял до 1981 година. За него вече едва ли си спомнят и по-далечните му сродници, защото единственият му син също е покойник и не е оставил роднини по права линия. Името на този човек е Делчо Василев – публицист, литературен и театрален критик, радетел за култура в родния си град, приятел на някогашните известни наши писатели Тома Измирлиев, Борис Шивачев, Антон Страшимиров, Никола Ракитин, Йордан Ковачев, Георги Жечев, Людмил Стоянов, Елисавета Багряна, Иван Мешеков и множество други, с които е в постоянна кореспондентна връзка, получава и чете книгите им, пише и публикува отзиви и рецензии, а нерядко и обзорни студии за тяхното творчество. Бил е редактор-основател на хасковския ежедневник „Утринна поща”, печатал е често в столичния вестник „Заря”, във „Вестник на жената”, „Светлоструй”, „Литературен глас”, „Мисъл и воля”, в списанията „Гребец” и „Компас”… Редактирал е собствен вестник „Идеи”, бил е един от активните деятели на Съюза на българските писатели от провинцията, основан на 3 март 1934 г. във Велико Търново.
Но това е само част от литературната деятелност на Делчо Василев. Като журналист и защитник на истината навсякъде и във всичко той изповядва идеите на Кропоткин и Бакунин за обществено и политическо устройство на обществото и заедно с това е поддръжник и продължител на моралната доктрина, проповядвана от Лев Толстой. Приветства с цялото си сърце деветосептемврийската промяна през 1944 година, става основател и пръв редактор на новия ОФ-вестник в Хасково „Народна борба”, инициира издаването на възпоменателни вестници за Асен Златаров и Тома Измирлиев, създаването на Клуб на дейците на културата и на дружество „Изкуство и печат”, обединяващи местните писатели, художници, музиканти, историци, архитекти, артисти, журналисти.
Подобна всеотдайна, добронамерена и изключително активна обществена деятелност естествено няма да е по вкуса на никоя властваща политическа сила у нас, а още по-малко на управляващата с директиви от Сталин Българска комунистическата партия след 1947 година, и тя бързо се справя със самозабравилия се истинолюбец Делчо Василев. Като го въдворява последователно, макар и с кратки прекъсвания, в лагерите Куциян и Белене, в Старозагорския, Шуменския и Софийския затвори. Не успява да го пречупи все пак, не го и убива, защото, както се казва, той и на мравката е готов да стори път, но го обрича на премълчаване и вечна забрава. А това, в известен смисъл, е дори и по-лошо, нали?
Разказвам тази история, за да ви върна, доколкото е възможно, в духа на онова време, да се опитам да обоснова още по-добре и собствената си теза за вече споменатото духовно родство между големите личности в българската култура, независимо от това на какво географско ниво се изявяват, дали живеят в столицата или някъде извън нея, дали са учили в най-престижните световни университети или просто са се самообразовали. Защото духът и моралът не се придобиват никъде другаде, освен в самите нас. Те са ни дадени свише и единствено и само от нас зависи да ги приемем и следваме.
Ето така почитта към истината и битките за обществена справедливост обединяват Гео Милев с Асен Златаров и с уж никому неизвестния сега Делчо Василев, който е познавал лично и единия, и другия, макар и през различни периоди от техния и от своя живот.
С Асен Златаров се свързват през 1932 година по повод юбилея, който се подготвя в цялата страна за честване 25-годишната научна и културна дейност на известния професор, а с Гео Милев?..
С Гео Милев се запознават десетина години по-рано. Как е продължила дружбата на Василев със Златаров сега, разбира се, не е нито времето, нито мястото да се разказва, но да видим каква е била историята на взаимоотношенията му с Гео Милев като прочетем собствения разказ на хасковеца.
Той се съдържа в едно негово обстойно изложение до някогашния Първи секретар на Окръжния комитет на Българската комунистическа партия в Хасково Румен Сербезов, който е току-що назначен за такъв тогава и освен, че е родом от града, е и съсед на Делчо Василев и син на негов добър приятел от миналото. Това изложение, писано през 1979 година, е, така да се каже, „последен вик” на недоубитата Делчо-Василева съвест и нравственост само две години преди смъртта му. С него той се е надявал, както сам пише, че „добил все пак по-реална представа от моето изложение за манталитета и прийомите на ония, които са го предшествали и все още го обкръжават”, Сербезов „ще може да се справи с всички порочности, оставени му като наследство от тия, които вече са отминали или им предстои скорошно отминаване”(2).

И по-нататък:

„Отправям жалбата си – изложение до него именно, защото съм убеден дълбоко, че той не ще се усъмни нито за момент в моята искреност и почтеност и ще грабне в здравите си високопартийни ръце желязната метла, препоръчана някога от Георги Димитров, за да измете Авгиевите обори в нашия прекрасен роден град Хасково…”.

Изложението представлява доста интересен и ценен исторически документ. Написано е на машина, сбито, без никакви интервали, и е оформено като книга с повече от сто страници и със съдържание. Още първата част е озаглавена „Посвещение на учителското поприще и на публицистическа дейност” с подзаглавие „Запознанство и приятелство с Гео Милев”. Вместо да я преразказвам, ще я цитирам почти дословно като източник от първа ръка, макар и все пак споменен, а не документален:

„…Преди да се спра накратко за моята учителска дейност – пише Василев, – искам да съобщя едно радостно за мене културно събитие: запознанството ми с Гео Милев и установяване на кореспондентни връзки с него. Още от малък аз придобих навика да се поучавам от четенето на подбрана прогресивна литература и да чета вестници и списания, които разширочаваха моя духовен хоризонт. Заедно с приятеля си, мой съученик от гимназията, Владо Христов Стефанов, ние четяхме с небивал интерес списанието „Везни”, редактирано тогава от Гео Милев, който по туй време беше още привърженик и проповедник на символизма в литературата, и решихме да отправим писмо до Гео и да го поканим да дойде в нашия град Хасково и изнесе някоя сказка. Посочихме му моя адрес и за наша голяма радост получихме от Гео писменото обещание, че при първа възможност той ще дойде в Хасково.
И наистина не мина дълго време и на мой адрес се получи една картичка от Гео, в която съобщаваше, че той ще дойде след една седмица в Хасково, за да изнесе две сказки в читалище „Заря” като ни помоли да агитираме сред най-добрите си приятели за масово посещение на сказките му, което ние с Владо с най-голяма радост направихме. За съжаление сега вече, след като са изминали толкоз много години, аз не мога да си спомня темите, по които Гео говори в читалището, но помня прекрасно с какъв възторг и приятелско разположение ни посрещна Гео, когато с Владо му се представихме.
След втората сказка на Гео приятелят ми Владо се нещо поразболя и след като се извини, остави ме сам с Гео. Тогава аз счетох за нужно да го отведа у дома, за да си поговорим по-спокойно върху плановете на неговата оригинална културтрегерска дейност с твърде широк диапазон и той се съгласи с радост да дойде с мене у дома. Там Гео Милев ми съобщи между другото, че списанието „Везни” вече не го задоволява и че той възнамерява да отпочне ново борческо списание „Пламък”, за чието издаване той си е осигурил вече материалната и морална поддръжка на известния по това време из цяла България нелегален писател и публицист-анархист Георги Шейтанов от гр. Ямбол и при това положение той се надява, че многобройните приятели и сподвижници на Шейтанов в България ще подкрепят с всички сили новото борческо начинание. Аз веднага признах на Гео, че Георги Шейтанов ми е лично познат, идвал е със своята „глутница” от нелегални в Хасково, посещавал е старата ни бащина къща, където в настоящия момент и самия Гео се намира. Гео се възрадва най-искрено от това обстоятелство, най-вече от категоричната ми декларация, че аз ще се посвещавам на учителското поприще и в качеството си на народен учител ще мога да направя много нещо за пропагандиране на списанието „Пламък” и неговите борческо-революционни идеи.
- Мой драги Делчо Василев, обърна се възторжено към мене Гео Милев, длъжен съм да го призная най-искрено, че на мене ми са нужни точно такива хора като тебе и аз смея да се надявам, че нашето приятелство ще се укрепи занапред още повече! Ние ще поддържаме кореспондентно връзка един с друг, за да се осведомяваме за всичко онова, което става у нас, в България.
- Напълно съм съгласен и дълбоко съм ти благодарен за оказаното ми доверие, мой скъпи Гео Милев – отвърнах му аз. Много съжалявам, че поради сиромашката ни обстановка не мога да те оставя да нощуваш у нас, както би било редно.
- Излишно е да се безпокоиш за това, драги Делчо. Сиромашията е присъща на целия трудов български народ, на всички народи по света, ограбени от своите правителства и управници, както го възвести и нашият гениален Христо Ботев. А за нощуването, аз съм си запазил място в един от хасковските хотели.
След това ние се сбогувахме най-приятелски с Гео, тъй като другата утрин трябваше да замине, помоли ме да предам най-сърдечните му поздрави и благодарности на Владо Хр. Стефанов и ми обеща, че скоро ще ми се обади.
Спомням си така добре, че докато да започне излизането на сп. „Пламък” /първият му брой излезе на 15 януари 1924 г./, ние бяхме вече разменили с него цяла поредица писма, които за съжаление пропаднаха при разни обиски у дома. И този първи брой, изпратен ми лично от Гео Милев, го получих в с. Леново, Борисовградско /сега Първомайско/, където вече бях назначен като волнонаемен учител в прогимназията и който брой съм го запазил в архивите си като най-скъпоценна реликва. И след като прочетох с най-голям интерес и въодушевление съдържанието на първия брой на „Пламък”, аз незабавно писах писмо до приятеля си Гео Милев, в което изразих възторга си от великолепния разказ на Антон Страшимиров „Изповед”(3), поместен на уводно място; от прекрасните десет стихотворения на Рихард Демел(4), преведени от самия Гео; от неповторимо хубавото стихотворение на Христо Ясенов „Еклезиаст”(5); от четеритях стихотворения на Валерий Брюсов(6), преведени от Николай Хрелков; от извънредно оригиналното и своеобразно стихотворение на Ламар „Едно”(7), както и накрая от критичния отзив за твърде интересната антология на социалния протест – „Вик за правда”(8)…, издадена от Ъптон Синклер с предговор от Джек Лондон…
Но с особен възторг и благодарност се отзовах аз на критическата статия „И свет во тме светится”(9), в която се бичува открито и смело новия Закон за защита на държавата и се изразява презрението към палачите, които потъпкаха Септемврийското народно въстание в 1923 г. и удавиха в собствената му кръв трудещия се български народ по села и градове.
Ето какви смели, дръзки, но правдиви мисли бе прокарал Гео Милев във въпросната статия от името на „Пламък”:

„…Над родната страна премина ураган, какъвто не помним нито ний, нито бащите ни. Та потрепераха и най-дълбоките дебри на Балкана и най-глухите долове на нашите планини. Братска кръв пръсна по треви и по шубраци, мозък от разбити черепи полепна по зидове. Писъци на мъже и ридания на майки удариха в небесния купол. Зимните ниви почерняха от траурни чембери. Хиляди.
Ужасът, който настръхна над цялата страна има своите причини и своите виновници. Огромният ужас. Огромен, невероятен и изумителен. И нито един от виновниците не е още полудял?
Огромен, невероятен и изумителен. И поетът мълчи? Мълчи и недоумява? Или дори – остава глух и незаинтересуван пред трагедията, която преживя народът?
Днес не е време на розови сънища и лазурни блянове. Времето е жестоко – и праща поезията в изгнание.
Днес има само Народ и Човек. Човекът пред лицето на Народа. Човекът посред Народа.
Поетът добива своето истинско призвание: да бъде преди всичко и само – Човек, човек посред Народа.
Ний не можем да останем глухи зрители пред народната трагедия – унесени в нашите неземни блянове, потопени в нашите дребни чувства. Защото над нас и всичко наше стои: Народът, Массата – инертна и безименна, но бездънна и безсмъртна – която ражда всички нас.
Народ и Човек. Посред страшните перипетии на политиката, дето се намесва чуждата ръка на Властта, на Държавата.
Но ние знаем: над Властта и Държавата стои Народа. Свещения народ…
Ний – интелигенцията – не можем (не трябва) да останем безпристрастни към това, което преживя народът през септемврий; не само от проста човечност, но преди всичко от ревност към делото на народа. Проляната от сърцето на народа кръв пада като огнена роса в нашите сърца.
Ний не можем да останем безстрастни пред последния закон за защита на държавата и неговото отношение към народа. Знаем: всеки закон е двуостър нож. Как ще бъде тълкуван и прилаган закона за защита на държавата? Това не може да не ни интересува…
Що значи всяко запрещение, поставено в пътя на културното развитие? Спирачка за една част от силите – идейните сили – които движат културното развитие. Всяко движение напред в областта на културата е резултат на две сили – действие и противодействие: равнодействащата е линията на културното развитие. Една сила, действаща без противодействие отлита в безкрайност – никъде: това ли е смисъла на закона? Всяко запрещение, ограничение – е спиране на органическото развитие.
Всяко запрещение с закон е един вид обществен аскетизъм. Аскетизмът е плод на страх пред действителностт. Аскетизмът е бягане от живота. Свързване на ръцете. Бездействие. Мъртвило. Християнските аскети бягаха от живота – в планини и пустини. Обаче Христос и апостолите бяха в живота; посред грозотиите, ужаса и гнева на живота. Християнството умря, когато почна да ражда аскети, отшелници и манастири. Защото всяко ограничение, запрещение – е спиране на органическото развитие”.

Като се спира накрая върху забранените революционни стихове на Верхарн и Маяковски, Гео Милев заключава:

„Примера с Верхарн и Маяковски (впрочем, преведени и напечатани вече на български) показва културната реакционност на закона за защита на държавата. Той спира развитието – развитието на живота и културата (и изкуството). Ограничава поривите на човешкия дух и възможностите на творческата мисъл: – но тъкмо там той показва и своята слабост: защото не могат да се сложат граници на духа и предели на мисълта. И свет во тме светится и тма его не обять! Учи благовестието Христово”.

Трябва да призная, че в отговор на моето възторжено писмо – продължава Василев своя разказ след края на цитата, – Гео Милев ми отговори незабавно с благодарствено писмо и отправи похвали към моята личност зарад „умялото ми проникване в най-ценното от публикувания материал в първия брой на списание „Пламък”. Поласкан от тая преценка на Гео, аз веднага заръчах да ми изпратят от редакцията 20-30 броя в качеството ми на настоятел на „Пламък”, каквито действително получих и незабавно ги разпродадох между многобройните си приятели и приятелки. На това мое настоятелско усърдие вероятно се дължи факта, че през следващата учебна 1924/25 г., вече като учител в село Сираково, Хасковско, когато „Пламък” бе спрян от цензурата, аз получих специално приятелско писмо от Гео Милев, с което ми изпрати подписката за новото списание „Жар”, което щеше да замести спрения „Пламък” и Гео изрично и подчертано наблягаше, че за новото си списание „Жар” той разчита твърде много на „прогресивното и борческо народно учителство”.
Знае се по-нататък трагичната съдба на смелия поет-революционер Гео Милев: заради великата му безсмъртна поема „Септемврий”, публикувана в кн. 7-8 на сп. „Пламък”(10), той бе жив изгорен в пещите на Обществената безопасност. Ала огнените му заветни думи останаха навеки незаличими в съзнанието на българския народ, а величието на революционния му подвиг и талантливо творчество му осигуриха безсмъртието, както и почитта и преклонението на признателните поколения за вечни времена.
Ето какви безумно смели и дръзки протести отправи великият бунтовник Гео право в лицето на полицейско-фашистка България в статията си „Полицейска критика”(11):

„Това е факта. Той не ни учудва. Той е само симптоматичен за времето, в което живеем – време на изключителни закони и изключителна реакция. Забранено е –
да се говори,
да се мисли,
да се пише
да се чете,
а най-сетне и
д а   с е   ж и в е е.
И хладнокръвно се посяга върху човешкия живот… В името на „мира и тишината” правителството обяви за недопустими в политическия живот средствата на насилието – и инсценира масовото септемврийско клане; обяви след това за допустима само „борбата на идеите” – и създаде закон за преследване на „идеите”, закон, който забранява всяко мислене – фамозния закон за защита на… (какъв цинизъм!) – на държавата! Правителството иска народа да не мисли, защото такова е понятието за народ у днешните високо културни управители на България: народ значи стадо, което не мисли – зарад него мислят неговите управители. „Началство лучше знает!” – тоя фелдфебелски принцип от началото на 18 век извиква днес смях. Ние не вярваме, че „началството”, нито пък градоначалството знае всичко най-добре и че може да изрича критическа присъда над литературни произведения. Ние не признаваме нито дори възможността да съществува  п о л и ц е й с к а   к р и т и к а. И не само ний, не само „Пламък”, но целият български народ не признава правото на началството „всичко да знае”. Н а р о д а   м и с л и! Въпреки пламенното желание на тоя или оня  д а   н е   м и с л и. И това е великият момент, на който сме съвременници: п р о б у ж д а н е т о   н а   н а р о д а, неговата еволюция от „стадо” до   н а р о д. – Глупци! Още не са измислени средства, с които да може да се унищожи народ. Още по-малко народ, който  м и с л и. Още по-малко  д н е с, когато всички народи в света узряват да бъдат сами господари на съдбата си, без да я подаряват в ръцете на други – „избрани” или натрапили се чрез насилие – господари. Това е дълбокия смисъл на колосалната криза, която преживява днешния свят. Слепец, който не вижда това; дваж по-слепец всеки авантюрист, въобразяващ си, че може да наложи своята воля на един народ, който започва да мисли. Мисълта не търпи господари, а още по-малко тирани…
Конфискува се 6 кн. на Пламък. Може да се конфискува и настоящата книга. Може Пламък да бъде спрян. Може да не съществува списание Пламък. Но няма в света пожарна команда, която да може да угаси пламъка на мисълта…
Но ний няма да се съгласим с присъдата на полицейската критика, която ни кара да пишем това, което нито мислим, нито чувстваме: да пишем, че народът е щастлив, когато лежи повален в кърви, да пеем за аромата на розите и за песните на птичките, когато до нас долита само вонята на гниещи полузаровени трупове, писъци на гладни деца и майки в черно…
Ще останем там, дето е народът! За да останем верни на мисълта и съвестта си. И да останем истински  р о д о л ю б ц и, а не „родолюбци” като ония алчни тартюфи, които с разпалени жестове призовават всеки час образа на България, а в мрака на нощта клаха и колят българския народ”.

Ето такъв беше и такъв си остана докрай Гео Милев – продължава Делчо Василев, – истински българин и в същото време най-съвършен човек, интернационалист, неукротим враг на всяка тирания и мракобесничество, които в „името на закона и обществения порядък” унищожават свободата на мисълта, на словото, на общочовешката солидарност и взаимопомощ, както и свободната творческа изява на човешката личност и с това слагат в железни окови възходящото прогресивно развитие на човечеството!
С чувство на голямо морално удовлетворение мога да кажа, че сърдечната ми приятелска връзка и духовна близост с поета-мъченик Гео Милев ме подтикна след Девети септември, когато… издадохме колективен литературен сборник, аз да му стана кръстника като нарекох сборника „Пламък” в чест на незабравимия си и непрежалим приятел Гео Милев…
Вторият импулс от духовната ми близост с Гео Милев бе написаният от мене критически очерк „Идеологическият симбиоз между Гео Милев и Георги Шейтанов, написан в отговор на своеволните и пристрастни писания, които се бяха появили в най-последно време у нас, посветени на Гео Милев. Някои от същите тия писачи, застанали днес на ръководно място в днешния Съюз на българските писатели, пишейки тогаз и дитирамби за Сталин, имаха нахалството и реакционните тенденции да се явят в Политбюро на БКП, както сам си го признава Тодор Павлов, и да настояват „за бойкотиране на сп. „Пламък”, обявявайки Гео Милев за „анархо-индивидуалист” и други непростими „грехове”, но Политбюро не се поддало на тия провокационни искания.
Не показва ли всичко това, мисля си аз, до каква уродливост могат да стигнат в своето духовно и обществено развитие писателски личности, които външно са декорирани със знаците на партийна и комунистическа принадлежност, а вътрешно, по душа и по социален строеж, са си унаследили манталитета на оная полицейска критика, срещу която бунтовно въстава Гео Милев, и от нейно име те раздават наляво и надясно своето тесногръдо-сектантско благоволение”.

Така завършват тези някогашни спомени за Гео Милев и неговата „хасковска връзка”. А сега, както е по темата, иде ред да се кажат няколко думи и за самия сборник „Пламък”, кръстен, както вече разбрахме, на някогашното Гео-Милево списание от автора на спомените Делчо Василев.
Дълги години преди 1944 година и още повече непосредствено след преврата, в Хасково започва да се обсъжда идеята за самостоятелно литературно издание на местните писатели, но тя дълги години не може да се осъществи. Вместо вестник или списание са отпечатани две книги – литературните сборници – „Провинция” (1941) и “Пламък” (1946).
Според Никола Инджов(12) и Антон Михайлов(13), и двамата съвременници, “Пламък” най-напред е бил замислен като втори том от литературния сборник “Провинция”, за който са били събрани достатъчно материали още на времето, но след това надделяло мнението в него да се включат най-вече произведения на местни автори.
Книгата излиза под уредничеството на Петър Маймунков, Танчо Топузов, Иван Пеневски и Делчо Василев и е посветена “На мъченически загиналите в полицейските участъци, затвори и концлагери, на избесените и разстреляни антифашисти, на избитите по родните балкани – партизани, на героите от Отечествената война”…
Както може да се съди още по посвещението, по съдържанието, а и както сполучливо са отбелязали изследователите, между “Провинция” и “Пламък” има известна тематична разлика, но що се отнася до композицията, до стила и художественото майсторство, струва ми се, двата сборника много си приличат. Общи са и задачите, които си поставят техните съставители – „един скромен принос” към съвременната българска литература, един опит да се постигне “чисто българската тематика”, да се даде “истинския образ на провинцията-нейния цялостен литературен облик”.
Доколко тази цел е постигната, може да се спори, но е факт, че и “Пламък”, както преди това “Провинция”, е поне хасковски принос към нейното изпълнение. Наред с това, и двете книги са забележителни свидетелства за организирания литературен живот в града, за инициативността, за творческите усилия и възможности на тукашните литератори. Те са и ярките белези на приемствеността, на съществуващата дългогодишна литературна традиция, чието опазване и продължаване е въпрос не само на локален патриотизъм и на литературна култура, но и въобще на духовност.
“Пламък” излиза от печат в края на първото полугодие на 1946 година и се доставя от редакцията на вестник “Народна борба” и от Партийната книжарница на Работническата партия/к/. Поредица от сбирки на д-во “Изкуство и печат” са посветени на обсъждането на материалите в него. Делчо Василев подготвя и изнася серия от критически доклади, в които представя авторите и техните произведения, след което се провеждат оживени дискусии. Появява се и първата рецензия(14).

“Много софийски издателства биха завидели на Областната инспекция на изкуствата и печата в Хасково за издадения от нея литературен сборник “Пламък” – се казва в нея. – А тоя сборник заслужава по-особено внимание. В него изпъкват като истински отразители на живота няколко имена на литературни творци, които така истински са предали на понятен и достъпен за обикновения читател език, въпреки някои правописни и стилни недогледки, тъмното минало на кървавия фашистки режим у нас”.

И по-нататък:

“Никой няма да се усъмни в истинността на фактите, дадени в разказите на Пеневски. Нито пък може да има съмнение за някаква си скърпеност в разказите на Топузов или Сиротов… Делчо Василев дава смислено тълкуване на свободата в разказа “Свободата иска жертви” и репортажа “Под слънцето на свободата”… Харалан Русев е разработил отлично сюжет, който още от никого не е разработван”…
“Който прочете тоя сборник – завършва рецензията, – ще прецени, че и в провинцията има творци, които заслужават внимание и похвала. И ще поиска повторно да ги чете”.

В поредица от единадесет броя в. “Народна борба” отпечатва след това докладите на Делчо Василев под заглавие “Писателски и поетически фигури в Хасково”(15). Авторът им нарича издаването на сборника “един културен подвиг, дело на група ентусиазирани и безкористни културни деятели и художествени творци в нашия град” и отбелязва, че в него участват и хора от другаде, които били приобщени към хасковската група. Т.нар. „меродавни” литературни и критически среди в София обаче не му обърнали достатъчно внимание.

“А знайно е – подчертава Василев, – че твърде често писателите от провинцията далеко превъзхождат по идеи, принципност и безкористност, както и по дарби и призвание, своите софийски колеги”.

В края на първата част от своя обзор той обещава да “удостои с обективна оценка делото на хасковските пишущи братя” и да ги подкрепи “в техния благороден устрем да създадат и укрепят духовното величие на своя град в частност, и на своя народ – изобщо”.

Втората част на обзора е посветена на Христо Бояджиев, Васил Генов и Христо Гюлеметов. Младият поет Христо Бояджиев е представен с две стихотворения – “На убитите партизани” и “Непогребаните партизани”, в които критикът открива влияния на Гео Милев и Александър Блок. В първото стихотворение, според него, липсвала оригиналност, а във второто липсвали каквито и да било художествени достойнства. И все пак, за утеха на автора, Василев вижда в него “млад, но възторжен и многообещаващ поет”, чиято сила била в спокойния ритмуван стих на други познати негови стихотворения като например “Кървава земя”, “Слънчева земя”, “Весталка”, “Роб”, “Небе в телескопа” и др. Той го съветва да се опитва винаги да съчетава поетическата техника и идейното начало, за да развие своя очевиден поетичен дар.
Васил Генов участва с “крайно интересния” разказ “Ще си дойде, ще си дойде…”, в който се третирал “един космополитен сюжет”. Героят на разказа е участник в Испанската революция, а неговата жена и двете му деца с трепет го очакват да се завърне у дома за Нова година. Идейността на разказа допада на Делчо Василев, но той не харесва в него липсата на художествена яснота и изкуствения диалог. И все пак, според него, “Васил Генов проявява данни на значителен белетрист, който умее да разбира и отразява истинските болки, борби и идеали на угнетените и страдащите”.
Малкото разказче “Ива” на познатия като добър есеист и импресионист д-р Христо Гюлеметов, според рецензента, е наивно и психологически немотивирано. Това е само “опит за разказ” и от него до “истинския разказ… има да се изминава твърде дълъг път”…
Третата част на анализа е посветена на Ваня Даскалова и Александър Загорски. От двата разказа на Даскалова “Новогодишен дар” и “Добри хора” Василев дава предпочитанията си на втория, в който авторката се изявявала като “добра познавачка на нашия селски бит”. Според него тя “тепърва ще има да определя своята писателска физиономия”, но без съмнение притежава “съвършена лекота при разказването” и чувствата у нея са твърде живи, сочни и затрогващи. Това, последното, би й позволило да се изявява с успех и в поезията.
Александър Загорски идва от “дълбоките низини на народа ни” и е “почти без образование”, но проявява “непреривна обич към литературното творчество и към всякаква духовна проява въобще”, което прави висока чест на човек като него. Фрагментът му “Тъжна пролет” и стихотворението “Клас”, според критика, говорят за “чувствителна и бунтуваща се душа”, но той тепърва “ще трябва да проучи и овладее законите на художественото творчество и след като добие необходимата подготовка и школовка, да пристъпи с по-голяма сигурност към успешното разрешаване на поставените си задачи”.
Предмет на четвъртата статия е представянето на Мегалина Иванова, Константин Йовчев и Стаю Кирев. Според Делчо Василев Мегалина Иванова е действително поетична натура, но това не е показано по най-добрия начин в двете й стихотворения – “Септемврийчета” и “Добре дошли”. Те са “умозрителни”, римата в тях е “долнокачествена”, а “ритмусът” – неустойчив. Силата на тази авторка е в другите нейни лирични стихове, “чужди на всяка риторичност и стихоплетство”…
Фейлетонът на К. Йовчев стоял съвсем откъснато от общия дух на сборника. При това той не можел “да претендира за каквито и да било художествени достойнства”.
Публикуваният откъс от повестта “Бежанци” на младия автор Стаю Кирев обаче е приятна изненада за критика. Според него, картините от бита и преживяванията на тракийските бежанци са “действителни и при това дадени в житейска и художествена правдоподобност”, а това е добър залог за бъдещото му развитие като майстор-разказвач.
Петата част от обзора е посветена на Борис Марзоханов и Делчо Пандов. “Един от вдъхновените поети, който участва в “Пламък” с четири стихотворения, това е безспорно Борис Марзоханов” – започва рецензията си за него Делчо Василев. Той е “твърде школуван и високо квалифициран”. В стихотворението си “Славяни” Марзоханов е постигнал “универсализиране и космополитизиране на славянския дух”. Със “спокойна наблюдателност, висша емоционалност, светла елегичност и художествена типизация” се отличават и другите му три стихотворения – “Сеяч”, “Прощавай” и “Бежанци”, както и въобще поезията на този “поет от стил и класа”. Но той би трябвало да не надценява техническата лекота, с която пише, а “да пречупва всичките си поетични видения и мечти единствено през призмата на благородното си и пожертвувателно сърце”.
“Мисълта” е стихотворението, с което е представен Делчо Пандов. Той си е поставил сложна задача с него – да изобрази мисълта “като образ и да се проследи нейния исторически ход”. “Делчо Пандов е отличен стилист” – обобщава критикът. Но той “проявява своето дарование най-вече в журналистиката и е един от първите професионални журналисти в града ни”. А що се отнася до изявите му като поет, то те щяха да са равностойни на неговия публицистичен и преводачески талант, ако “той би се представил с повече стихове”, но това все още е въпрос на бъдещето.
В шестата част е разгледано представянето на Иван Пеневски и Харалан Русев. И Пеневски като Загорски произлиза “направо из безотрадните низини на живота”. Той участва с разказите-репортажи “В ръцете на палачите” и “Ефраим”. Първият има за сюжет лично преживяване в близкото минало, а вторият представя трагичната гибел на един негов близък другар от съпротивата.
“Този разказ – пише Д. Василев, – е тъй покъртителен и така хубаво написан, че остава един от най-хубавите разкази в сборника”. Според него, Пеневски се отличава с изключителна наблюдателност, “темпераментност”, “добросърдечност, великодушие, дълбока и правдива художествена изобразителност”. Той обаче трябва да се освободи от “литературния шарж в своите изказвания”, ако иска да постигне висотата на безспорна белетристична дарба и съвършенство.
Сюжетът на “Изкупление” – единствения разказ на Харалан Русев, е от събитията през 1923-25 година. Стремежът на автора е да психологизира проблема за неволното предателство на един от своите герои и това е постигнато с вещина и художествен усет. Този сюжет, според рецензента, би могъл да се развие и като роман. “Трябва да се съжалява – завършва той, че Харалан Русев не участва и със стихове в сборника, за да можем да се изкажем и за неговите поетически възможности”.
Седмата и осмата статии са посветени съответно на Станислав Сивриев и на Петър Сиротов. Сивриев, според Делчо Василев е истински поет. Първата му среща с неговото творчество е още в началото на 40-те години, когато е публикувал стихотворения във вестник “Утринна поща”. Доброто впечатление от този хасковски дебют на автора се потвърждава и от включения в “Пламък” негов монолог из поемата му “Песни за живота, войната и любовта”, както и от други стихотворения в съвременния периодичен печат. Монологът е посветен на майка му, за която поетът си спомня по време на войната в Унгарската пуста и й разказва за трудното си и героично ежедневие, за падналите си другари, за вярата си в бъдещия по-хубав и по-справедлив живот. По “геомилевски”, очевидно това сравнение е най-високата оценка, с която критикът е способен да изрази възхищението си, стихът на Сивриев е “динамичен, гранитен, челичен, борчески-революционен, стихийно-патетичен”. Всяка негова дума, според Василев, “е сякаш куршум и всеки куплет динамичен взрив срещу еснафското спокойствие и мъртвешкия робски сън, срещу фашисткото безправие, тирания и мракобесие”.
Петър Сиротов е представен в сборника с три свои произведения. И ако двата му репортажа “Нашите герои-родопци” и “С трудово-културна бригада в две родопски села” имали “чисто вестникарско предназначение”, то поемата му в проза “Запустелият дом”, според рецензента, е “един художествен и поетичен бисер”, чието представяне в сборника е истинска художествена находка. Безспорно е емоционалното въздействие на тази творба, която кара читателя да я съпреживява като скъп спомен, като любима мелодия от миналото. “Запустелият дом” напомня за великолепната стихо-проза на Шарл Бодлер и е отражение на мечтателната и лирична душа на самия автор, който като не един и двама други автори, “обречени жертва на самоволна скромност”, остават нереализирани и непризнати. Ето защо младият Сиротов трябва още по-упорито да следва своя път в изкуството, да повярва в собствените си сили и възможности, които неизбежно ще му отредят заслуженото място сред “малцината даровити и вдъхновени млади творци на художественото слово” не само в провинцията, но и въобще.
В деветата и десетата част на статията се разглежда участието на Танчо Топузов и Харалан Хараланов. Първият, също като Сиротов, е представен с три работи – двата чисти разказа “Погребение” и “Ятачка” и “Тълпа”, който има по-скоро “полемичен, политико-сатиричен характер”. Но докато “Тълпа” свидетелства предимно за идейната принадлежност на автора, то другите два разказа били “наистина оригинална и даровита” белетристика. Сам изпитал трагичната участ на своя народ в миналото, проникновено и съчувствено този автор разкрива нерадостната участ на обикновените хора, техните болки и копнежи, което го прави близък и разбираем за мнозина. В “Погребение”, например, той е описал страданията и смъртта на “известния мъченик-герой Коста Марков” така, че “човек трябва да има каменно сърце, за да не се развълнува дълбоко, да не се покърти, и… възмути срещу палачите-фашисти, които така безпощадно са отнели младостта, таланта и живота на отличния народен борец и син на борческото трудово Хасково”. Също толкова “правдив и реалистичен” бил и другият разказ – “Ятачка”.
Впрочем, това, според Делчо Василев, е характерно за прозата на Танчо Топузов, чиито произведения били отражение на действителността, “почерпени направо из непосредствените страници на живота”. И все пак, добре би било “младият и надежден белетрист” да “стегне” своя стил и да вникне в още по-голяма дълбочина, в корените на повествованието, за да не остане само на нивото на външния ефект и емоционалната провокативност.
Харалан Хараланов бил познат на критика още от първите си поетични опити като юноша, но в “Пламък” той демонстрирал значително по-голямата си зрелост и несъмнен талант. Двете му стихотворения – “Песента на Мур” и “Майчин сън” били “еднакво хубави и мелодични, но с различна поетическа стойност”. Характерно за първото е “епичната художественост и стройната поетическа ритмика”, оригиналното му звучене, а във второто се забелязвало “заимствуване”, което, макар и естествено за всеки начеващ автор, не води до истински художественотворчески завоевания. Ето защо Хараланов би трябвало “да скъса с резоньорското стихоплетство” и да се устреми по пътя на “дълбоко-правдиво и възвишено идейно пресъздаване на живота-битие, с мъките, страданията и борбите на човека за по-светъл ден, за повече правда, свобода и великодушие”.
В заключителната част от своя критически обзор Делчо Василев споменава накратко и за последните двама представени автори – Димитър Христозов и Георги Кацаров. И докато двете стихотворения на първия – “Добре дошли” и “Копнеж” – “не са в състояние да определят неговата поетическа физиономия”, тъй като “от сполучливо римувани и ритмувани думи поезия не се получава”, то участието на Георги Кацаров със стихотворението му “На Златаров” и самото негово присъствие в културния живот на Хасково, според критика, е респектиращо.
“Изобщо, Георги Кацаров е значителна културтрегерска сила в нашия град, с подчертана писателска физиономия и с неограничени възможности на своята оригинална творческа самобитност” – завършва той представянето на своя по-млад колега.
В крайна сметка критикът отново подчертава, че “високата оценка”, дадена от него на някои от представените автори, е все пак повече насърчителна и по-скоро жест на приятелство и поощрение, така, както искрени и доброжелателни са и критиките по отношение на други.

“В единия или другия случай – завършва статията си Делчо Василев, – аз изпълнявам само своя колегиален дълг към тях и своето чувство на отговорност към културните и прогресивни достояния на нашия град и нашата съвременна културна общественост.
Колкото до сборника “Пламък”… той си остава едно събитие от изключително културно значение, защото представлява първото щастливо обединение на всички прогресивни художествени творци в името на общата ни обич към отрудения български народ, а това е най-сигурната гаранция, че тия художествени творци биха могли и занапред да работят в колективно сътрудничество в необятната област на изкуството под светлото знаме на вдъхновеното служене на народа, на културата и на прогреса”.

Появата на “Пламък” наистина е събитие в историята на литературно Хасково. Това всъщност е и една от първите публични прояви на новосъздадената Инспекция на информацията и изкуствата като публична институция, призвана да работи за подкрепа и популяризиране на постиженията на новото, макар и вече все по-идеологизирано социалистическо изкуство, в това число и на литературата.
И ако все пак некомунистът Делчо Василев е “допуснат” в книгата, а след това му е дадена и думата като рецензент, то е по-скоро заради това, че в онези първи години новата власт още се е чувствала задължена да демонстрира известен либерализъм. Пък и Василев тогава още е мислел и писал напълно в духа на антифашизма и новата идеология. При това не за сметка на неподкупната си съвест, а защото наистина е вярвал в промяната към добро, защото се е надявал, че неудачите и терзанията, които лично е преживял в миналото, вече никога няма да се повторят. Наивен идеализъм, от който винаги ще страдат повечето от истински почтените, талантливите и свободомислещите. Уви, хасковският приятел и почитател на Гео Милев не успява да се пребори докрай с този свой идеализъм, въпреки дългогодишното си превъзпитаване в концлагерите и затворите на социалистическа България.
Да се опитаме ли сега да си представим по какъв начин е устоял и на каква цена? Или каква би била и съдбата на самия Гео Милев, както и на Асен Златаров, да речем, ако като него бяха доживели онези времена… Ами днес? Трудно е да се каже, нали? Затова по-добре да завършвам!

(1) ЗЛАТАРОВ, Асен. Човекът. Единадесет години от смъртта на Гео Милев. Възпоменателен сборник. Изд. Народна книга, 1936. Статията е отпечатана и във в. „Кормило”, бр. 34, 27 май 1936 г. Обратно в текста
(2) Изложението има дата 08 март 1979 година и не знам как беше попаднало у писателя Петър Ангелов, бивш зам. председател на ИК на ОНС в Хасково и ресор по културата в окръга по онова време, който преди няколко години ми го предостави за прочит и съхранение. Част от него той вече беше публикувал в списанието си „Южнобългарски страници” – бел.авт.Й.Н. Обратно в текста
(3) СТРАШИМИРОВ, Антон. Изповед. Пламък, кн. 1, 1924, 3-9 Обратно в текста
(4) ДЕМЕЛ, Рихард. Десет стихотворения („Работник”, „Трагично видение”, „Коледни камбани”, „Смущение”, „На брега”, „Над блатата”, „Вакханална песен”, „Арфа”, „Изкупителната слава”, „Песен на песните”). Пламък, кн. 1, 1924, 10-17 Обратно в текста
(5) ЯСЕНОВ, Христо.Еклезиаст. Пламък, кн. 1, 1924, с.23 Обратно в текста
(6) БРЮСОВ, Валерий. Кинжал, Другарки, La belle dame sans merci, Ассархадон. Пламък, кн. 1, 1924, 24-26 Обратно в текста
(7) ЛАМАР. Едно. Пламък, кн. 1, 1924, с.27 Обратно в текста
(8) The cry for justice – an Antology of the Social Protest, edited by Upton Sinclair with an introduction by Jack London, 1921. Пламък, кн. 1, 46-48 Обратно в текста
(9) Статията е подписана с „Пламък” и е поместена в кн. 1 на списанието на страници 44-46 Обратно в текста
(10) Тази книжка на списанието, която, както се знае, е била конфискувана и унищожена от цензурата, Делчо Василев беше запазил в дома си подвързана като ученическа тетрадка и синът му беше добър да я предостави на вече несъществуващия Литературен музей в Хасково. Това, в ония дни, беше един от своеобразните акценти в неговата уникална експозиция – бел.авт.Й.Н. Обратно в текста
(11) Тази статия, също както „И свет во тме светится”, е подписана с „Пламък”, написана е по повод конфискуването на кн. 6 на списанието и е отпечатана в споменатата кн. 7/8 на страници 235-236 Обратно в текста
(12) ИНДЖОВ, Никола. Прозорец на тротоара. Юг, №1, 1980, 32-42 Обратно в текста
(13) МИХАЙЛОВ, Антон. Първият в провинцията. Хасково, 1982, с.33 Обратно в текста
(14) ЖЕЛЕЗНИ. Ж. Д. (Желязко Димов Желязков). За Литературния сборник “Пламък”. Народна борба, бр. 107, 17 август 1946 година Обратно в текста
(15) ВАСИЛЕВ, Делчо. Писателски и поетически фигури в Хасково. Народна борба, бр. 113-126, 8 септември – 28 декември 1946 година Обратно в текста

бутон за сайт