ПИСАТЕЛЯТ И УЧЕНИЯТ АСЕН ЗЛАТАРОВ
(125 години от рождението на Асен Златаров)
Някой може би ще се изкуши да попита: “Кое е родолюбивото или патриотичното в рода на Асен Златаров?” Започвам да му отговарям по български сърдечно и точно.
Професор д-р Асен Златаров не е роден нито с научната степен “доктор”, нито с научното звание “професор”. Кръстен е Иван-Асен в чест на победната битка на българския цар Иван Асен ІІ при Клокотница (Хасковско) на 9 март 1230 г. срещу войските на деспот Теодор Комнин, който тогава е стоял начело на Епирското деспотство. Роден е на 4 февруари 1885 г. в Хасково и рожденото му име наистина е Иван-Асен Христов Златаров. Имал е дори визитна картичка с името “Иван, А. Златаров”. На това име държал много баща му Христо Златаров, който е завършил право в Италия и е виден възрожденец, доброволно включил се в революционното движение. Когато е още в Хасково, няколко пъти е получавал по нелегален път писма лично от Васил Левски.
Асен Златаров решава да задържи само името си Асен, защото самият той го е тълкувал по етимологичен път (подобно на Раковски), че А-сен означава “без сянка, чист, непорочен, сияещ”.
* * *
След произхода на името му ще откроя активното му включване в дейности на създадения през 1913 г. от Иван Вазов Съюз на българските писатели. Участва и в задругата “Предел”, и във Въздържателното и Кооперативно движение в България…
През 1925 г., още в първия ден на водения от него “Курс по химия”, в лабораторията до кабинета му се самоотравя един красив, но странен и меланхоличен студент. Пред смутената аудитория тогава Златаров не излиза с импровизирани думи (както често е правил това с блестяща ерудиция), а прочита едно спонтанно написано прочувствено есе за самоубийството. Деликатно осъжда самоубийството изобщо като неизвинимо посегателство срещу свишето благо, воля и дълг – човешкия живот. Специално внимание отделя за неоправданото лично и социално отчаяние у младите хора.
В периода 1918 – 1936 г. излизат следните негови книги с художествено-лирична проза (близка до поезията), литературна критика и публицистика: “Цветя за него. Поема в лирична проза” (1918 г.; Следващи издания – 1921, 1924, 1927: с псевдогинима, т.е. с женско име за псевдоним на мъж – Аура), “Песен за нея. Поема в лирична проза.” (1919 г.; Пак с псевдогинима Аура. Следващи издания – 1923, 1925, 1927; Предговор от Константин Гълъбов), “Слънцето и Животът” (1920 г.; Следващи издания – 1924, 1925, 1929, 1948), “Трагедията на Яворов. Спомени и бележки” (1925), “В града на Любовта. Роман” (1927 г.; Второ издание – 1939), “Айнщайн и световните тайни” (1928), “Социализмът и проблемата за Изкуството” (1929), “Идеали на младото поколение” (1932 г.; Второ издание – 1946), “Проблемът за Щастието. Изкуството да се живее” (1932), “В страната на съветите” (1936 г.; Следващи издания – 1945, 1967), “П. К. Яворов” (1936).
Посмъртно излиза книгата му “Заветите на проф. д-р Асен Златаров. Писма, речи, статии, интервюта.” (1937). По-късно се появяват и книгите: “В служба на Културата” (1938), “Двата свята. Избрани речи и статии” (1946), “Литературно-обществени статии” (1959; Редактор, предговор и бележки – Георги Боршуков), “Избрани съчинения в три тома: Том І – Литература, изкуство и култура; Том ІІ – В страната на съветите. Обществени въпроси; Том ІІІ – Знание и живот. Белетристика, дневник, писма” (1966)…
През творческия си живот Златаров изнася около 1000 сказки из цяла България по специфични български и общочовешки въпроси с научна, научнопопулярна, литературна, натурфилософска, социално ангажирана и обществено-политическа насоченост, които сказки се посрещат с оправдан житейски интерес от публиката. И същевременно – с един съкровен пиетет към обаятелната българска реч на Асен Златаров. Защото той е умеел с ораторско майсторство да предизвика и съхрани у слушателите усещането за оправдано достойнство, че е “божествен благодат” да си българин и да живееш и твориш в България, а при възможност да обикаляш света и да асимилираш в себе си достойнствата и недостатъците на различни общества, държави и култури.
По-известни негови сказки имат следните фиксирани теми: “Тайните на храненето”, “Хормони и витамини”, “Изкуството да се живее”, “Слънцето и Животът”, “Философията на Бялото братство”, “Общочовешките хуманистични идеи на Петър Дънов (Беинса Дуно)”, “Природосъобразният начин на живеене – патент на божествено предопределена четирисезонна България”, “Алкохолът и тютюнопушенето – измамни блаженства”, “Тайните на Морето – като биосреда и източник”, “Айнщайн и световните тайни”, “За Емил Зола и за шумната Драйфусова афера”, “Полезното в окултизма”, “Натурфилософията – взаимовръзка между природната вечност и човечното у Човека”, “Земните проявления на Христос и Юда”, “Библейски проявления и подсещания на Земята”, “Сбъдването на Прометей и Орфей у човека”, “Смъртта на земния човек – реален или мним процес”, “Химическата война и гибелта на човечеството”, “Добруването между хората – защо и как”, “Поезията на Николай Лилиев”, “Трагедията на Яворов”, “Проблемът за Щастието”, “Що е Живот и защо е Смъртта”, “Грехът ви ще ви намери”…
Изнася и множество сказки за титаните на мисълта и действието, на свободата и правдата в българското и общочовешко земно живеене – Васил Левски, Христо Ботев, Авенариус, Анатол Франс, Анри Барбюс, Аристотел, Бах, Бетовен, Блез Паскал, Бодлер, Бруно, Валерий Брюсов, Виктор Юго, Гьоте, Дарвин, Д. С. Мережковски, Достоевски, Дриш, Елена Блаватска, Емил Зола, Ернст Хекел, Жан-Жак Русо, Жан Жорес, Кант, Карл Маркс, Лев Толстой, Ленин, Максим Горки, Мария и Пиер Кюри, Менделеев, Мечников, Николай Кузински, Николай Рьорих, Николай Райнов, Нютон, Рабиндранат Тагор, Ромен Ролан, Сервантес, Фридрих Енгелс, Фройд, Хайнрих Хайне, Шекспир, Шелинг… Повечето от тях са включени в цикъла очерци със заглавие “Героите (великите хора) на живота”.
* * *
Общественикът Асен Златаров е пряко обвързан с тежненията на българския народ от началото на ХХ век и грубото посегателство с войни, с физически и духовен тероризъм по целия свят. През 1931 година произнася забележително слово против фашизма на юбилейното честване на Антон Страшимиров в Народния театър. Участва в Комитета за борба с терора в Германия (1933). Печата протестна статия “Искаме възмездие” – против обвинителите на поета Никола В. Ракитин (1934). Издава книгата “Диктатура и демокрация”, приподписва писмо на общественици до министъра на правосъдието за политическа амнистия (1936)…
* * *
След основно образование Асен Златаров учи в гимназия – една година в Пловдив, но я завършва през 1903 г. в София. През 1904 – 1907 г. следва и завършва химия в Женевския университет (Швейцария). В 1908 г. защитава докторат по химия и физика в Гренобъл (Франция). За кратко време учителства в Пловдив. Две години (1909 – 1910) специализира химия на хранителните продукти в Мюнхен (Германия). Чете и осмисля произведенията на Карл Маркс и Фридрих Енгелс. Запознава се лично с френския ярък политически оратор – социалиста Жан Жорес. Точно в този период Асен Златаров извежда много съществени собствени максими: “Науката за храненето е основа на Живота.”; “Образованието е в основата на всяко социално осъзнато общество.”; “Социализацията на Човека не може да се осъществи в хуманистична насока, ако сам Човекът не опознае себе си като земна и небесна личност.”
През периода 1910 – 1936 г. Златаров последователно е асистент, редовен доцент, извънреден и редовен професор към катедра “Органична химия” на Физико-математическия факултет в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. От ранна преподавателска възраст до кончината си е работил в областта на органичната, аналитичната, хранителната и биологичната химия. Основоположник на биохимията в България. Прави задълбочени и резултатни изследвания в областта на химията на храненето. Работил е върху стимулацията – разработва оригинална ензимохимична теория на стимулационните действия на химичните агенти. Създава над 50 научноизследователски труда. Изключителен популяризатор на науката в България – бил е дългогодишен председател на Съюза на химиците в България (1929 – 1936).
* * *
За повече от 30 години извършва огромна научна, литературна и обществена дейност с българска и международна стойност. Тази дейност е взаимно свързана в енциклопедичното съзнание и подсъзнание на една до болка осъзнала себе си родолюбива и космополитна личност.
През 1906 година става член на лявото крило на Работническата социалдемократическа партия. После почти всички негови приятели от писателските и научни кръгове го считат за социалист от ранга на Анатол Франс (през 1921 г. получил Нобеловата награда за литература “за блестящи литературни постижения, характеризиращи се с благородството на стила, дълбоко съчувствие към човека и с истински галски темперамент”), Анри Барбюс, Жан Жорес (основател на Френската социалистическа партия заедно с френския политик, адвокат и журналист Аристид Бриан, който през 1926 година си разделя Нобеловата награда за мир с германския държавник Густав Щреземан) и Ромен Ролан (френски романист и драматург, получил Нобеловата награда за литература в 1915 г. “преди всичко за романа “Жан Кристоф”, както и за възвишения идеализъм на неговото творчество”).
…В 1907 г. от Женева Асен Златаров писмено се присъединява към протестите срещу личния режим на княз Фердинанд. В 1912 г. става доброволец в Балканската война. Там изпълнява професионални задължения като инспектор по хигиена и хранене на Първа и Втора българска армия. Една година преди това публикува статията “Храна и хранене” в сп. “Съвременна хигиена”.
През 1915 г. приподписва писменото предупреждение на 100 (сто) писатели, професори и общественици към цар Фердинанд за включването на България в Първата световна война. Вече е издал първата си стихотворна книга “Според настроението. Волни стихове.” (1905) и книгата “Те трябва да победят” (1915).
* * *
Най-характерното за пространната му научноизследователска работа е известно на малцина. Този забележителен учен прави изследвания през 1916 и 1921 г. върху хранителните качества на българските сирена и кашкавал, за да бъдат одобрени според международни стандарти и изнасяни в чужбина.
Извършва и отстоява категорична пропаганда у нас и в чужбина на соята (японски боб). Изследва и доказва пълноценните хранителни качества на сланутъка (нахут, леблебия) и обяснява как свиши отшелници като св. Йоан (Иван) Рилски са успели да преживяват само с неговата консумация. И това е все в една само година – 1918.
В следващата – 1919 г. – е един от създателите на Фармацевтичното дружество в България, което подтиква и обосновава започването на производство на наши лекарствени средства. Публикува “Основи на науката за храненето” (1921). Сам и в сътрудничество прави изследвания върху храненето на българското население и открива непълноти и явления на глад сред народа (1924). Това изследване повтаря през 1932 г. Все в този период на активна изследователска и научна дейност (паралелно с другите дейности) той издава книгата “Хормони и витамини”. В нея говори за познатите дотогава осем витамина. А в капиталния си труд “Броматология” (Наука за храненето) прибавя и витамините “В” (1-6). Предлага да се въведе учебен предмет (учебна дисциплина) “Правилно хранене” в гимназиите. Открива “Реакцията на Златаров” за установяване на азотна киселина.
Точно в 1932 г. излиза голям сборник “В дар на Асен Златаров”. В него са поместени 70 статии с научна, литературна и публицистична насоченост, посветени на Златаров. Сборникът се подготвя и редактира от неговите приятели – авторитетни учени, литератори и културни деятели – Константин Гълъбов, Кирил Кръстев и Атанас Илиев.
Все в същата година (1932) – вече достатъчно утвърден учен, писател и общественик – Асен Златаров участва в основаването на “Съюз на приятелите на Съветския съюз” в Общоградския софийски комитет за мир.
* * *
В жизнения си и творчески път Асен Златаров е имал много обожателки из цяла България – особено от кръга на читалищните ръководства, от ръководствата на Съюза на жените в България, от учителските среди.
Когато през 1932 година се подготвя за отпечатване сборникът “В дар на Асен Златаров”, неведнъж от тези женски кръгове са се изпращали материали за отпечатване в този сборник. Имало и куриози като следния: Получава се вътрешно изстрадано сантиментално стихотворение от Димитрана Иванова от Бургас, тогавашен председател на Съюза на жените в Бургас. Тя настоявала с писмо-молба “стихотворението да бъде поместено на предна самостоятелна страница, с винетки от синчец или маргаритки.”
Както и в сегашното наше време популярните фигури в различни области на житейското осъществяване се блазнят да бъдат сред “елита на живота” при различни външно показни изяви или шоупрограми и конкурси, така и Асен Златаров се е поблазнил само един-единствен път да участва в жури за избиране на “Мис България”. (И в България нищо не е “от днес, вчера или оня ден”, нали?!). Това става през 1928 година. Заедно с група художници и Александър Балабанов (прочут приживе с невероятната си разсеяност професор по литература, преводач и голям ухажор: известна е и досега “несиметричната физически”, но достатъчно извисена духовно връзка между него и много по-младата поетеса и белетристка Яна Язова). Без някакви предразсъдъци, без суета и лекомислие, неприсъщи за такава свише надарена личност, Златаров е най-шеговитият сред журито, но с меланхолно сияеща светлина в очите. Конкурсът се провежда в Градското казино в София. Благодарение на него, въпреки изисканата му европейска култура, журито се спира на “по-народен тип” (разбирай – “по-закръгленичко”) момиче – врачанката Люба Йоцова, а за подгласничка – “по-префиненото, по-издълженото и крехко градско цвете” (подобно на Яна Язова) – софиянката Нора Трифонова…
За тези “забежки” съпругата му Дуня – Евдокия Николова Атанасова – никога не го е коряла пред негови приятели и съмишленици. И ако някога го е подкачала, то е било винаги с нейното прословуто чувство за ирония и самоирония.
Книгите му “Цветя за него” и “Песен за нея” карат ученици от гимназиите и студенти да си ги приписват в своите лексикони и да ги прехвърлят после с “румено вътрешно задоволство” в лексиконите на своите съученички и състудентки.
* * *
В “Цветя за него” се открояват всеотдайните любовни чувства на жената към мъжа, а в “Песен за нея” сияе с импресивни багри копнежът на мъжа към жената-избраница. И двете книги са издадени с псевдогинима Аура, без някъде да е отбелязано, че това е Асен Златаров. Явно е, че псевдогиним е женско име, което е псевдоним на мъж. В българската литература се среща този похват и при други автори по различни причини. Например в някои списания Камен Зидаров се подписва като Дора Грозева, Димитър Пантелеев – като Марта Бръшлянова, Христо Радевски – като Елена Странджева…
Книгата “Цветя за него” е издание на Ал. Паскалев и Сие, София, 1918 г. и е отпечатана в печатница “Либерален клуб” Б. А. Кожухаров, София. Има 122 страници. Корицата и винетките са илюстрирани от Стоян Райнов. Цялата книга е посветена на Николай Райнов. От него е и предговорът. В началото, на цяла страница преди предговора, стои рисунка, чрез която се илюстрира жена в бял воал, със затворени очи и повдигната брадичка. Тази жена унесно сякаш лети към цветя-звезди или звезди-цветя, а нейните устни са леко разтворени за любовна целувка. Под илюстрацията е записана мисълта на Николай Райнов: “Всяка книга е надгробен камък за нещо станало в сърцето.” Съдържанието се състои от 11 раздела. Всеки раздел носи името на цветя и започва с мото от български, руски, английски и френски автори – най-много са френските. Цветята са: Мимоза, Анемона, Мак, Далиа, Маргарита, Орхидеа, Незабравка, Хризантема, Теменуга, Тъжен, Зарница (бел. авт. – Д. К.: Тези цветя, които са и разделите на книгата, отбелязвам според тогавашното им название и точно така, както са отразени в книгата от Асен Златаров).
Пред “Мимоза” стои мисълта на П. Б. Шели: “Това е чувствително цвете/ в избуялата градина.” Пред “Анемона” (бел. авт. – Д. К.: Става въпрос за цветето анемония) стои стихотворната мисъл на Льоконт дьо Лил: “Под моите сълзи – анемония,/ а в твоята кръв – розите!” Пред “Мак” е фиксирана пак стихотворна мисъл – този път на К. Д. Балмонт: “…като на чернозем/ винаги грейнали/ червени макове…” Пред “Далиа” – стихотворната мисъл на Пол Верлен: “Далията – облечен крал/ във великолепие!” Пред “Маргарита” – стихотворната възхита: “О, бледа Маргарита!” Пред “Орхидеа”, (т.е. “Орхидея”) – фразата на Реми дьо Гормонд: “…сред безброй/ от орхидеи!” Пред “Незабравка” – стихотворната синтезираност на Сюли Прюдом: “Незабравка – с дълги, дълги тайни!” (Бел. авт. – Д. К.: Сюли Прюдом е псевдоним на френския поет Рьоне Франсоа Арман Прюдом. Той е първият литературен творец, който получава най-авторитетната международна награда – Нобелова награда за литература – още през 1901 г. – тогава, когато започват да се удостояват с тази награда не само в областта на литературата, но и в научните области физика; химия; физиология или медицина, а също така и в открояващи се международни заслуги за световния мир. От 1969 г. започва да има и “Лауреати на мемориалната Нобелова награда за икономически науки”). Пред “Хризантема” стои цяла строфа от Огюст Анжелие: “Тези цветя на безпокойство,/ тези цветя без надежда – /като емблема/ в Градината има само хризантеми/ и… нашите сърца!” Пред “Теменуга” стои категоричната интимна фраза на В. дьо Лисли: “Теменугата казва: “ЛЮБОВ!” Пред “Тъжен” Асен Златаров е поставил като мото наситената с тъга и болка изстрадана изповед-поплакване на Николай Лилиев: “И СЪРЦЕ МИ – / ТЪМЕН КРИН – / ОСВЕТИ, О, / МАЙКО СВЯТА!” И накрая – пред “Зарница” (бел. авт. – Д. К.: Това цвете е известно в различни краища на България като виещо се цвете и още с имената “чадърче”, “фунийка”, “телефонче”, “вечерниче” и с по-новото езиково изразяване – “зорница”) е поставено мотото: “Присадено близо до мен – / веселото телефонче!” пак от Нобеловия лауреат за литература от 1901 г. – по-малко известен в нашето съвремие френски поет Сюли Прюдом. (Бел. авт. – Д. К.: Всяко мото в тази книга на Асен Златаров е на оригиналния език, с който пише съответният автор. Тук преводите на български език са мои.)
Второто допълнено издание на книгата “Песен за нея” (1923) е на Книгоиздателство “А К А Ц И Я” – София, собственост на масоните в България. (Бел. авт. – Д. К.: Асен Златаров е член на Българската Масонска ложа – клон София). Това второ издание на тази книга е отпечатано в печатницата на “Армейски военно-издателски фонд” – София. Корицата и заглавките са илюстрирани пак от Стоян Райнов. Самият Асен Златаров на пета страница отбелязва насочващо: “В тая поема е търсено да се обрисува – не в разказ, а в импресия – вечният копнеж на мъжа към Избраницата си и в синтез да се представи властта на жената върху неговата съдба.” На страница шеста има мото от двама автори. От Андре Жид (Бел. авт. – Д. К.: Този френски поет, романист, есеист и драматург получава след кончината на Асен Златаров – чак през 1947 г. – Нобелова награда за литература “за всестранно и артистично значими творби, в които човешките проблеми са представени със смела любов към истината и психологическо проникновение.”) – стихотворният въпрос е с учудване: “Бетсабе! Бетсабе!/… Ти ли си Жената? Ти ли си Извора?” А от Реми дьо Гормонд е цитирана мисълта: “Не съм нито плът, нито дух,/ аз съм жена и фантом:/ аз ще стана това, което ти ме направиш.”
След тези романтично извисени и с нюанси на баладичен и меланхолен мистицизъм книги, на Общото годишно събрание на Съюза на българските писатели (пак казвам – основан през 1913 г. от Иван Вазов), свикано на 1 февруари 1920 г., се приемат 13 нови членове, сред които е и Асен Златаров – заедно с Йордан Йовков, Малчо Николов, Константин Константинов, д-р Константин Гълъбов, Христо Ясенов, Васил Пундев, Емануил Попдимитров… В състава на Управителния съвет или в Ръководството на СБП Асен Златаров е избиран два пъти – през 1922 г. и през 1931 г., когато председател е все Михаил Арнаудов.
На 1 октомври 1926 година се основава Литературният кръг “Стрелец”. Заедно с Асен Златаров, в него влизат Константин Гълъбов, Чавдар Мутафов, Иван Хаджихристов, Иван Мирчев, Атанас Илиев, Димитър Пантелеев, Атанас Далчев, Георги Караиванов, Светослав Минков, Константин Константинов, Фани Попова – Мутафова, Панчо Михайлов… Печатен орган на този литературен кръг е седмичникът “Стрелец” (отпечатван от 6 април 1927 г. до 23 юни 1927 г. – общо 12 броя). Редактори са Константин Гълъбов и Чавдар Мутафов. Освен тези творци, в него печатат и други поети, белетристи, литературни критици, философи, публицисти и учени, които са престанали вече да сътрудничат на сп. “Хиперион” (30 март 1922 – декември 1931) и на сп. “Златорог” (януари 1920 – декември 1943).
Литературният кръг “Стрелец” е тясно свързан и със седмичника за обществен живот и литература “Изток” (15 октомври 1926 – 16 юли 1927). Почти всяка надвечер с целия този кръг или част от него Златаров влиза доста поуморен след университетската си работа в прословутата тогава сладкарница “Цар Освободител”. И все със свойствената си полупечална усмивка – за да се разсее или вглъби в незнайни вселенски посоки сред шумните гласове, истории и вицове на свои приятели и съмишленици.
Асен Златаров е пътувал много пъти не само из Европа като участник в международни форуми, свързани с научната му, литературна и обществена дейност. Бил е инициатор да гостуват в България не един и двама учени, писатели и общественици.
През 1926 година цяла България – и особено столичната културна общественост – очаква с нетърпение да види и чуе на българска земя индийския поет, прозаик, философ, художник, композитор и общественик Рабиндранат Тагор. А той още в 1913 година е удостоен с Нобеловата награда за литература “за дълбоко прочувствените, оригинални и прекрасни стихове, в които с изключително майсторство е изразил своето поетическо мислене.” Със специален вагон, на 16 ноември 1926 г., професор Асен Златаров, заедно с авторитетния журналист и публицист, културен деец и неуморим общественик Димо Казасов, писателката Анна Каменова (псевдоним на Анна Михайлова Стайнова), професор Минчев и чиновника от Министерството на външните работи – Бучков, причакват в Цариброд именития индийски писател, който по това време пристига от Белград, за да го отведат на дълго очакваното посещение в България…
А професор Златаров е вече запознат с философията на различни индийски учения, все свързани с просветлението на човешката душа и достигането на човека до божествени знания и прозрения, а също така и с произведения на Рабиндранат Тагор. Произведения, наситени с реални и мистични видения, с ефимерното на земята и реалното в небесата и обратното. Със сигурност се знае, че Златаров вече познава сборника с поеми на Тагор “Гитанджали”, където мистицизмът на пространствено-времевите процеси у човека и извън него се съизмерват и включват във вселенски познания и прозрения. Тази книга на Рабиндранат Тагор заедно с книгата на Николай Райнов “Книга на загадките” представлявали по онова време “поетични евангелия” за романтично и нравствено вглъбените и божествено извисени влюбени души. Неслучайно Златаров сътворява романа “В Града на Любовта” (1927). В този роман се откроява реалното и мистичното между влюбените и изобщо видимото и мистериозното в човешките делнични, но заедно с това и интимни взаимоотношения…
* * *
Сияйните земни и небесни излъчвания от учения, писателя и човека Асен Златаров личат и от един характерен за него похват при поднасяне на лекции и сказки: винаги откроявал възловите неща и интонацията на гласа си на бели листи (а не като буквално записва и после да чете) с цветни моливи. Така навярно той е свещенодействал с цветовете на моливите – както и следдъждовната дъга свещенодейства над и в съзнанието на богоизбраните, които винаги са съдействали за насочване на земното човечество към чиста съвест, добродетелност и свято живеене…
* * *
Асен Златаров почива на 22 декември 1936 г., когато е на лечение във Виена. Тялото му е пренесено в София с частния автомобил на българския тютюнотърговец от еврейски произход Жак Асеов… На 26 декември, при погребението му, стеклите се хиляди хора от столицата и цялата страна запели на гроба му боголетната Ботева песен “Жив е той, жив е!”
* * *
Асен Златаров е богоизбран. Богоизбран за посветен, просветлен и просветляващ! Затова ако псевдогинимът му АСЯ идва от трансформираното му лично име АСЕН в нежното женско АСЯ, то псевдогинимът АУРА не идва толкова от латинския превод на фамилията му – Aurum – Злато, Златаров, отколкото от философските му и небесни прозрения (обвързани може би и с окултни възможности), че много често в многостранната си дейност се чувства удовлетворен от някакво сияние небесно, което му помага “да лети” в работата си. И заедно с това – много често не просто е слушал, направо “чувал” гласът на душата си в изгревно време.
