Хуан Хил-Алберт

превод: Александър Муратов

В потъмнялата казарма
офицер един предател
край водите на Турия,
шепнеше закани празни:
„Вдъхвам твоите полета,
ще си моя ти, Валенция,
с изненада ще те смажа
щом се зазори зората.
Сън дълбок ще спи народът,
докато от Андалузия
ми изпратят мавритяни
моите близки от Севиля.
Ах, ще бъдат то кланета
и ще бъде страшна ярост, -
виждам тъмните канали
с топли кърви наводнени.
Ще потушим светлината
на това проклето знаме,
с пушки ще наложим друго,
туй е моята Испания.
Ти, ковачо от Сагонте,
ти, рибарю от Гандия,
идат вече времената
врат пред мене да превиеш:,
ще затвориш синдиката,
ще работиш до провала,
на плещите си широки
ще крепиш властта на краля.
Ах, градините уханни,
мирисът на портокали,
той опива мойта каста -
господарка на живота!”
Тъй предателят мълвеше
в свойта глупава омраза
в кавалерийската казарма
край водите на Турия.
Древната река течеше
и го слушаше в тъмата,
както шушнеше в тревите
устремена към морето.
А главата й почтена
се подава над тръстиките
и гласът, дочакал сенките,
от скривалища и клони
полетя ранен и страшен:
„Земьо, що те оросявам,
искат в твоите бърлоги
пак предатели военни
и безделници безсрамни
да ти умъртвят живота!
Не минават тук войниците,
денем мълчалив е моста,
нито виждат вече палмите,
че ги блъснаха в тъмниците.
Нека ги изтръгнем всички
от ръцете на позора, -
непочтени, грозни хора
днеска седнаха в креслата!”
Каза тъй гласът долитнал
от реката възроптала,
в утринния град нахлула
и по улици и ъгли
към пристана бий тревога
и разпръсва свойто ехо:
„Старата река ви вика,
на брега кроят измяна!”
А в града се разпиляваха
нервните човешки сили, -
чакат от петнайсет нощи
злобните кавалеристи.
Никой в дворите не дреме,
караулят по терасите
и фашистите преследват
младите карабинери.
Жилищата осветени
В улиците буржоазни
заприличват на витрини
гдето е смъртта смразена.
„Те, Валенцио, пред съмване
искат да си покорена,
кървав ручей да окъпе
твоята трева зелена!”
Глухи шумове се чуват
от централните площади:,
хората обсъждат вкупом
тези думи на реката.
А нощта със чудни сенки
сякаш беше населена, -
те по дървесата спяха
или бдяха над каналите.
„Чуй, Валенцио, морето
докато из теб кръстосва,
бди над моста ми запуснат,
искат ей оттук военните,
искат да нахлуят в тебе.
Ти не можеш синовете си
да изпратиш в планината
докато опасност дебне
близко върху бреговете ти”.
Прокънтя гласът в Куарте,
чу се в Портал и Валдигна,
чак до Енкор и Руцафа,
чу се и в Корехерия:,
майсторите на ветрила
днес, които носят пушки
с боядисаните длани,
най-изкусните столари,
тези дето изваряват
цветовете портокалови
и хамалите в Алсира,
тези що товарят лодки
с градинарските панери,
лутаници от пътуване,
ето с хода им нахлува
кисел мирис от конете
в дремещата Аламеда.
В потъмнялата казарма
край водите на Турия,
чуха злобните военни
тежки стъпки прозвънтяват.
Те не знаят стъпки ли са
или шум от дървесата,
или шепот на водата,
или хора насъбрани?
Спират мигом радиото
с музиката от Севиля,
и тогава изумени
чуват ясно виковете:
„Вий, предатели военни,
гдето тук се веселите,
отворете ни вратите
или ще нападнем моста!
С нашите е днес Валенция,
не е ваша, а е наша,
ние, трудовите хора,
що с труда си я красиме,
туй узнахме от устата
на прастарата Турия!”
Чуват всички пребледнели,
чуват смъртната присъда,
като облак буреносен
да се спуща над главите им.
Те се блъскат в коридорите,
слизат, заповеди дават,
но са твърди днес войниците,
никой не помръдва в ротата.
Всичко им е днес враждебно,
всичко ги отвежда в гибел, -
заповед последна дават
да се натъкмят конете,
„Безполезно е, предатели,
да се биете е трудно,
чуйте черните решетки
как се друсат със стените
и картечниците нови
от най-горните корнизи
само чупят днес стъклата
на отсрещните прозорци.
Дайте ключа, отворете,
срещу вас стои народът,
ако леете кръвта му,
ще погинете от жажда.
Ще владеете полята
и пресъхналите млаки,
дето чумата разнасят
комарите от брега ми”.
Бавно през мъглата летна
засия зората свежа,
щом с ръката си реката
там решетките разтвори:,
хиляди лица порастват
в тъмнината избледняла
и пораства с тях и смута,
растне волята да пазят.
„Тук елате, валенсийци,
вие древните потомци,
на прадревните Германии,
с крак жестокостта да стъпчем -
този цвят на подлеците!
Цвилят вече и конете,
като че и те се радват,
че затворници в затвора
никой вече не разстрелва.
Грабват бързо карабините
от ръцете вероломни
за да отлетят в полята
на дълбока Андалузия.
Бягаха от страх военните,
погнаха ги и децата:,
ренегат един поручик,
скочи в аленото утро,
гръмна бясно с пистолета си
и на две от яростта му
там един боец се свива,
пада на смъртта в ръцете.
Побелели от уплаха
го нападнаха другари
до един салкъм, куршумът
повали за миг поручика:,
бликна белия му мозък
и се пръсна по моравата.
Ах, тъй смазан даже майка му
няма да го разпознае!
Не пратиха мавритяни
твоите близки от Севиля.
Пеят днеска градинарите:
„Наша, наша си Валенцио,
с твоите хубави градини,
че кърмиш кръвта ми бойна,
що тече и бий в гърдите
срещу мъката пожарна!”
И прастарата Турия
се завръща пак в леглото си.