Димитър Кенанов

Разгръщам подготвената от Петко Братинов и Кирил Гончев стихосбирка на Христо Банковски (1937-1976): „Виждам планина”(НМ, С., 1981) и чета „Това лятно море” с ослънчената пътека светлина, „златното море” с любимата: „ти се вливаше в него като река от светлина”.

И внезапно-неочакваното образно уподобяване: „всяка вълна// ми напомня една планина” и драматичен стихов завършек, ярко цветово възприемане на света като в картина на френски импресионист:

Това лятно море, това златно море -
ти се вливаше в него като река от светлина.
Това лятно море, което аз не разбирам добре,
в което всяка вълна ми напомня една планина.
<…> Дирих утеха в поезията и любовта,
в планините, в морето - изумително синьо.
Няма утеха. Пред мен се изправя настръхнал света,
загадка сега; загадка - завинаги.

В предговора „Пътуване в неизвестното” към първата стихосбирка на Георги Константинов, която е със запомнящо се ключово заглавие „Една усмивка ми е столица” (НМ, С., 1967), Божидар Божилов твърди: „Поет не е този, който пише стихове. Десетки хиляди са тези, които ПИШАТ стихове. По-важното е да ги живееш, да бъдеш поет в отношението си към света. Аз познавам ПОЕТИ, които не са написали нито едно стихотворение, а всеки ще се съгласи, че автори на десетки томове с рими и ритми понякога не са поети” (с. 5-6).

Тези мисли потвърждава Христо Банковски - предан на Поезията с цялото си кратко земно житие-битие, с изстраданата лирика - драматична кардиограма на вулканичен по сила вътрешен свят. В него планината не е само географска даденост и метафора-символ, а спасително училище на благородство, доброта и обич, излъчвана на думи и дело от самия поет - с непомерна по доверие, непрагматична обич към света и ближните.

Наистина - да се взира с напрегнато в устремната, но полегата графика на Родопа планина - да види и разгадае планинската вис повече, отколкото е дадено на зрението - така запомних Христо Банковски при гостуването му на студентите бригадири - залесители в Широка поляна през лятото на 1969 г., когато американски астронавти летяха към Луната.

В агитационната група бяха още Луко Захариев, и вероятно - Захари Иванов/или - Кирил Гончев. В моята книга „Янко Димов: Последен сняг” (Издат. „ПИК”, Велико Търново 2023) отбелязвам творческото общение на Янко Димов и Христо Банковски в изразния слог: „русо вино” при Янко Димов и при Христо Банковски, стихотворението „Градина”: „Обичам русия ти глас по телефона…”

Ето откровено-искрения реквием от Янко Димов, 1976 година:

СПОМЕН

В памет на Христо Банковски

Тъжен есенен стих
и чаша русо вино
върху простата маса на моя спомен…
Това остана от тебе -
неуловимо,
малко загадъчно чудо
в света огромен.
Впрочем така си отиват поетите.
Няма
жестове многозначни, високопарни речи.
Случайно залитане в бездната -
и твоята драма
никого вече не дразни,
никому вече не пречи.

Пийналите гробари професионално зариват
смъртното тяло.
Пръстта се покрива със карамфили.
И приятелите внезапно откриват,
че не са били докрай откровени и мили.

И шушукат по ъглите разни еснафи -
пишел книжки,
а няма спестовна книжка.
И момичетата правят своите биографии
от твоя сълза,
усмивка
или въздишка…
Впрочем така си отиват поетите.
Свети
късен залез над последната им звезда.
А високо в короната на загадъчните дървета
въртокъщни птици вият нови гнезда.

В своя споменен „Требник” (БП, С., 1989, 229-230) Иван Николов оставя прочувствени редове на жал и другарска обич по Христо Банковски:

СТЪПАЛА

„Имам смътното подозрение, че дори и адресите на поета не са случайни!
Може би половината от скъпернически отброените години на своя живот Христо Павлов Банковски - а според приятелския жаргон - Банчо Кучето, - преживя на „Чумерна” 16. По-сетне й дадоха друго име, но и сега езикът не ми се обръща да го изрека: за мен той си остана поетът от „Чумерна”!
Обитавал съм и аз много пъти неуютното му принебесно таванче - кога само за една нощ, кога за по-дълго. Неговото гостоприемство на габровец - както и животът му - беше пестеливо и немногословно:
- О, ти ли си, шишко! Влизай де!
И - щрак! - онова необяснимо прихлопване на челюстите, заради което беше получил името си. И - жеста, с който ми посочваше къде да седна. Защото никога не съм го сварвал да бъде сам: веднъж с Лермонтов, друг път - с Блок. А най-често - с бутилка карловски мискет!
Да стигнеш до стаицата му, застелена с бедняшка домоткана черга, беше цяло приключение! Особено нощем, особено - в приповдигнато настроение: от вино или стихове. Най-напред трябваше да се извърви някакво стръмно, неосветено стълбище с проскърцващи дървени стъпала, след това - пътечка от разковани дъски, и все в тъмното, слепешком, с препъвки и подпирания о стени, които не виждаш. Такъв път винаги завършва с въздишка на облекчение!
Върху титулката на „Мъжки години” - единствената негова книга, която бях редактирал и която по-сетне поляхме, както си му е ред - имам автограф, с окръгления му първолашки почерк: „За поезията, за нашите мъжки години…” И в бигорафичната бележка вече с поизбеляло мастило е поправил рождената си година: 1937, вместо погрешно отпечатаната 1939! Значи, без да иска, опитал се е да удължи с две години кратката си биография! Инак той не умееше да прави това.
Цял живот беше се препъвал по чужди неосветени стълбища. За последното слизане избра най-късия път: от ръба на хотелската тераса - до асфалта долу!
Ако сега поискам да ти дойда на гости, Банчо, по какви стъпала трябва да се изкачвам, през какъв мрак да мина, о какви стени да се подпирам!”

В книгата си „Трилистник. Поеми” (Книгоиздат. „Георги Бакалов”, 1990) Иван Николов в стихове споделя горестните си изповеди за трима отишли си от този свят негови събратя по перо: Христо Банковски, Григор Ленков, Андрей Германов. Художник на корицата и графиките е Георги Трифонов.

„Неудобна поема” (написана през август 1985 г.) тръгва с мото от стихови редове на Христо Банковски, където се процежда светлина от стихотворение на Пейо Кр. Яворов:

Иван Николов

НЕУДОБНА ПОЕМА

Животът - тоя вятър златен,
затихва. Смърт е твоя глас…
<…>
Но някога за път обратен
отново ще удари час!
Христо Банковски

Колко път сме вървели - и ето ни тука:
мемоарът
с бастунче пред вратника чука.

Както ходим, обичаме, падаме, мреме,
и това доживяхме - да приказваме в минало време:
беше, имаше, смяташе, тръгна и каза,
прости думи,
а в същност - пророческа фраза.

Но какво да се прави, това е живота:
неизменно легато
между скръбна и весела нота!
Отминават мъгли и небето се чисти,
календарите падат
с методичност на есенни листи
и гугутките мътят, и реките извират,
и на свойта подложка с пирони
се гърчи факирът,
а крилатото семенце търси влага и почва,
един кръг се затваря
и другият почва.

Не в оръфан адресник, не в списък служебен -
оредяваме тъжно
като зъби на гребен,
за да тръгне трева и по нашите дири…
И сега
само вятър в пролуките свири!

Оправи си перчема
и не гледай така философски,
мили Банчо,
приятелю Христо Банковски!

Ти не беше привикнал - като жив - да те молят,
но постой, но почакай…
За малко. Сред полет.
Откъде тази кръв, тия рани какви са?
И какво премълча?
И какво не дописа?
И кому се усмихваш по стара привичка:
- Да ме видите чичка ли…
Никога чичка!

Между всички неща, от които се пази,
най-ругателна дума
е сигурно тази.

Но аз вече разблъсквам годините с лакът -
двата „Грозда” на „Руски”
все още ни чакат:
от студентската менза - до кръчмарските маси,
дето всеки седеше
като гост у дома си!

Там наякна едно поетично люпило:
колко евтино вино
до среднощ се е пило,
колко върли закани срещу всичко и всички
в свят,
населен от млади поети и чички!

Но сега да си тръгваме, време е вече,
аз съм само свидетел,
не искам да преча:
„Невски” с кръглите куполи свети мъгляво,
Блок те води отдясно,
Есенин - отляво.

Гледам:
с бавна походка, с разгърдена риза,
как по стълба от стихове Банчо възлиза,
звезден лъч се прокрадва в косата му черна,
за да грейне
сред оня таван на „Чумерна”.

Не от вино пиян, не от сладост преситен,
а безпомощно сам,
откровен или скритен,
и поетът най-сетне все пак се прибира
в неуютната своя
таванска квартира.
Там, в самото небе, между сенките неми,
отвисoко са почвали много поеми,
догоряла угарка димя в пепелника
и високото
тайно и сладко ни вика.

Е, какво,
не въздишай така философски,
мили Банчо,
приятелю Христо Банковски!

Беше чел нещо мое и с първата фраза
щракна зъби по навик
и разсеян ми каза:
- Публикуваме, значи… И кога си го писал?
Изработено тънко,
има образ и мисъл…
Затова ще почерпиш една шуменска бира!
Банчо Кучето знае и всичко разбира,
и дори му харесва…
Но тук е въпроса
в остарелите думички - те пък защо са?

А след време веднъж
се усмихна без злоба:
- Стара думичка - вика, - ти изпадна от джоба,
прибери си я - вика, - по твоему, в джеба,
може би ще послужи
за повторна потреба…

Но невям
всички думички вече са стари,
остаряват предишните стари другари.
И макар че това е лично моя си драма,
пак тъгувам за Гришата
/не защото го няма!/,
все по-рядко се срещам със Стойча, с Недялко,
та каквото да кажа -
и то ще е малко!

Разделиха ни служби, инфаркти и грижи,
в свои някакви пътища
всеки се движи
и сега в тази бръчка, в онази чертичка
вече всеки от нас
е донякъде чичка.

Но какво да се прави - това е живота:
неизменно легато
между скръбна и весела нота!

Над писмата ти скоро
постоях безутешен,
гледах ситния почерк, закръглен и смешен,
и сълза ли, какво ли
обърсах с ръкава
и неволно усетих как всичко минава,
как нехайния вятър по времето духа…
И с неволна тъга
си загърнах кожуха!

Всяко нещо изглежда си има причини:
бяха млади години,
бяха мъжки години,
та вървяхме несвестни и съвсем неизвестни
в най-прекрасното време
на отключени песни
и с ятата от птици над нашата стряха
какви рими искряха,
какви ритми звучаха…

Не, разбира се, знам,
че не си афоресан,
но такъв неудобен, така непричесан,
с излинялата риза, с косата развята,
с панталона без ръб,
но пък ръбест в душата,
мили Банчо, кажи ми къде да те впиша
между тези,
които стоят на афиша?

И смутен ще мълча, ако някой ме пита
за какво ти е
моята късна защита,
значи, нека приключим без отговор спора…
Да живеят все пак
Неудобните хора!
Дай им рицарски жест, дай им шпагата, плаща…
Но дори неудобството
скъпо се плаща!

Ти си нейде високо примижал късогледо,
но от тук
аз не виждам лицето ти бледо -
виждам как си приглаждаш по навик перчема
и политаш
в последната своя поема.
Виждам как неудобно лежиш на паважа,
но какво да направя и какво да ти кажа,
неудобен човеко,
в тия мигове къси
неудобно застинал дори и в смъртта си?
И макар ние всички да мълчим философски,
мили Банчо,
приятелю Христо Банковски,
ти единствен изглежда намери вратичка
да избягаш
от своята възраст на чичка!

август, 85 Цит. по: ел. сп. „Литературен свят” https://literaturensviat.com/?p=22445

* * *
Ще ти покажа всички върхове…
А после, когато отсъствам временно от тази земя,
ти ще чуваш моя глас в техните гласове и няма да бъдеш сама…
„Всичко това, което вали, е метафори - гневни и фантастични,
метафори - само за мен!” <…>
Поезията ми е построена върху алогизми.
Дали е така?
Всъщност какво значение има това?…

С „чичка”, дума-отглас от просторечието, в „Неудобна поема” Иван Николов неколкократно обговаря несбъднато/нестанало възрастово състояние от „Сън” на Христо Банковски:

Това се случва сигурно със всички…

Сънувах се след тридесет години
и сам си рекох: „Аз съм станал чичка!
Я гледай, младостта ми май премина!
А колко се надсмивахме тогава
на всичко хилаво и остаряло.
Да, времето полека оцветява
сърцето в черно, а косата - в бяло.
Нощта е хубава, дълбока звездна,
но няма да напиша стихове.
Нощта шуми напълно безполезна
като дърво без плодове!
Спокойно всичко изживявам,
Такъв ме искахте -
и ето ме такъв!
Със късна дата днес се извинявам
за всички пориви на свойта кръв…”

Стихотворението е част от сбирката „Откраднати дъждове. Стихотворения и поеми” (НМ, С., 1967). В нея едноименно стихотворение е тематичен ключ към „Далечен град” - друга поетова книга отпечатана през същата година от Издателство „Български писател”.

Планината е „снежно красив, замръкнал вик” за „сребърни детски сънища”, за обич и споделеност. Тя „ухае на слънце,// а пролет плува в откраднати дъждове,// откраднати от сребърните детски сънища”. Всяка дъждовна капка е микрокосмос, „вселена от светове”. По вертикала планината се самоизгражда от върхове, загърнати в снегова „бяла блуза”, а долу, „в ниското, където беше есен,//светеха преспите на стадата”. Там, в хоризонталното пространство е „делнична атмосфера” - равнина, където „не ни достига дъх”:

Христо Банковски настоява пред любимата „да добие чувство за планина”, за да се прероди в нея любовта и красотата, благородството на заедността. А синията на равнината е образ на „земни представи”: „Горе снегът владееше с белота неоспорима// владееше всичко//и се заканваше на равнината” <…> „Граница между нас,// между нашите земни представи”.

В стиховия образопис се предусеща драматизмът на поискана и мнимо приета любов. За предстоящо отхвърляне мълви без думи безразличието на самооземнилата се любима - измръзналото без любов слънце-свечеряване вън, в природата и вътре, в сърцето: „Измръзналото слънце си отиде от света //и цигарата на деня догорява.//Но ти не разбираш, ти си просто жена.//Нищо от това, време е да си вървим…”

ОТКРАДНАТИ ДЪЖДОВЕ

Хижата е пълна с невъзможна музика.
Чувствам слабост.
Не бързай, не ми отнемай тоя миг!
Над нас е планината в бяла блуза -
тя е снежно красив, замръкнал вик.

Над нас е моята планина, която ухае на слънце,
а пролет плува в откраднати дъждове,
откраднати от сребърните детски сънища,
затова всяка капка
е вселена от светове.

Помниш ли върха, който изкачихме вчера:
колко много въздух имаше на тоя връх!
А долу - в нашата делнична атмосфера
понякога се пресищаме,
понякога не ни достига дъх.

Помниш ли границата между есента и зимата?
В ниското, където беше есен,
светеха преспите на стадата.
Горе снегът владееше с белота неоспорима
владееше всичко
и се заканваше на равнината.

Запомни тия граници между зимата и есента.
Граница между нас,
между нашите земни представи.
Измръзналото слънце си отиде от света
и цигарата на деня догорява.

Но ти не разбираш, ти си просто жена.
Нищо от това, време е да си вървим…
Аз вече съм силен,
защото от върха на тая планина
поех толкова въздух,
колкото ми беше необходим! По: https://literaturensviat.com/?p=182818

В „Далечен град” се помества диптихът „Дъжд”, където се доразгръща картината на обезлюбването. Тук „ландшафт на поетовата душа”(Виктор М. Жирмунски) e есенният дъжд. „Черна светлина” се излъчва от него, а капките вече са рани/„всяка капка е рана.// Боже мой - колко мъчителен дъжд”. Дула от облаците „в гърдите ми се целят”: „Аз навлизам в жестоката зрелост - минус работа, минус любов”.

Потокът на съзнанието търси изход: „Имах за любовта// толкова всеотдайни пристанища,// имах хиляда живота за нея…// И понеже сега само един живот ми остана -// все някак ще го преживея”. Мъчително падат „милите окови на щастието”, характерът „става железен”. Идва освобождение/„Свободен съм като белите облачни пластове.// Свободен - за Поезията”:

1.
Този есенен дъжд… Толкова рано
с черна светлина ме обля изведнъж.
Тялото ми се състои от безброй пулсиращи рани:
всяка капка е рана.
Боже мой - колко мъчителен дъжд!

Облачните дула в гърдите ми се целят.
И разбирам:
баланса на моя живот е суров.
Аз навлизам в жестоката зрелост:
минус работа, минус любов.

Имах за любовта
толкова всеотдайни пристанища,
имах хиляда живота за нея…
И понеже сега само един живот ми остана -
все някак ще го преживея.

Сега съм свободен
от милите окови на щастието
и моя характер става железен.
Свободен съм като белите облачни пластове.
Свободен - за Поезията!

Вторият диптихов текст всъщност е опит за спасяване на любовта и преживяно видение, елегия за душевния опустошителен погром на вътрешния поетов свят.
Дъждът вече е „весел”, капките - като обич необуздани”. Напразна е молбата към любимата: „Постой да престане дъжда!”. Както дъждът е обречен и „умира от любов,// но после внезапно и буйно възкръсва в цветята -// те са капки, в които безсмъртната обич живее”, така и при отхвърления „сякаш свърши животът, сякаш свърши светът// и отброеното ми земно време изтече”.

Във видението дъждът се одухотворява и съветва: „все така неразумно да обичам,// все така докрай - и каквото ще да става…”

А отнейде чутен елегист допълва: „Заспи и забрави!” -// ми шепне тихо Димчо.// Аз мога да заспя -// не мога да забравя!”

Срв. при Димчо Дебелянов, „Легенда за разблудната царкиня”:
- Аз пих сладостта на упойни треви…
„Плаха царкиньо, заспи, забрави -
заспи, забрави”!

2.
Аз те помолих:
„Постой да престане дъжда!”
Ти си отиде и дъжда не престана.
Какъв весел дъжд се изля над града,
какви капки - като обич необуздани!

Сякаш свърши живота, сякаш свърши света
и отброеното ми земно време изтече;
в тоя дъжд има странна и зла красота,
тоя дъжд е обречен.

Той умира от любов
върху алчната гръд на земята
и безследно изчезва под нея,
но после внезапно и буйно възкръсва в цветята -
те са капки, в които безсмъртната обич живее.

Дъжда ме съветва
все така неразумно да обичам,
все така докрай - и каквото ще да става…
„Заспи и забрави!” -
ми шепне тихо Димчо.
Аз мога да заспя -
не мога да забравя!

Множат се емоционалните падове и подеми, мисловни рефлексии, планетарни излитания на страданието:

- „Лек и въздушен като светещо бяло облаче -// без любов, без тревога, без болка дори,// Няма нищо!// Земята е примамливо топла -// лягай! - и ако можеш - умри!// После възкръсвай с думи като пръстта -// мъжки и груби,// без скелети от спомени,// без огън от огнище…//Вече разбирам, че когато те загубя,//, всъщност…// няма да загубя нищо” („Прозрение”);

- „Ти изчезна от мене така внезапно,// както се появи.// Раздялата беше чудесна! Всъщност нямаше раздяла,// нямаше дълги думи - досадни мъртви треви - реквизит, познат и банален.// Дори да минем хиляди галактики, вече няма да се намерим,// моята вселена звъни от болка,// когато я докоснеш. <…> Но това не стана стихотворение - то цялото е сълза.//И ето ме във възрастта на Жетвата” („Възраст”);

- „Искаш ли да отидем в планината?// Там веселия сняг със вълчи стъпки броди// и тътнат ударите на съдбата.// Как да отидем? Една ласка ми трябваше и аз вече я нямам,// защото съм болен от Космос,// а ти си така противно здрава…// В голямата любов илюзията е най-голяма,// когато разбереш това… как е тихо тогава…// Тогава ти остава Космоса с неговата пустота,// с неговите мащаби, непостижими за тебе,// с вечните въпроси на живота и смъртта,// с голямата кръстословица, с неразрешимия ребус” („Ако някога оздравея”);

- „Постилам ти най-хубавото място на своята памет,// на своята нощна памет,// която по момчешки по тебе тича.// Любовта ми изглежда нечовешка - толкова е голяма:// аз съм дошел на този свят, за да те обичам. <…> Слушай, съня ми заплака!// Само ти ще дойдеш в небитието - в онова безкрайно небитие,// което ме чака” („Сънища след години”).

- „Моят далечен град е бъдещето и аз съм негов жител”: „Аз пиша за една внезапна есенна любов,// светла и обречена като листопад.// Тя чука по глобуса на моето земно кълбо,// в което търся един несъществуващ// далечен град. <…> Аз трябва да пиша по-дълги стихове -// имам много неща да ти казвам,// събират се толкова много, че ги забравям понякога,// но един ден ще ги кажа - „истина, истина ти казвам”.// Защото не съм плакал за умиращ човек -// за умираща любов съм плакал” („Любовно стихотворение”).

До благовестния Христов слогослов „Истина, истина ти казвам” се подрежда Магелановият тържествуващ възклик от 1520 г.: „Виждам планина” „след дълго плуване под тъжните платна”. Спасителната твръд, „зеленият профил” на планината - „светлата планина се приближава всеки миг”:

МОНТЕ ВИДЕО

Всеки трябва да вижда пред себе си планина,
в зелени, бели и сини отблясъци да се люлее.
Тъй някога след дълго плуване под тъжните платна
един мореплавател извика: „Монте видео!”

Много често платната бяха гнезда на мъртвия вятър,
много често ураганните смокове обвиваха кораба,
но човекът усещаше златния дъх на планината
и я търсеше дълго под изгарящото слънце на умората.

И аз виждам своята планина. Тя е далече:
зеленият й профил много смътно се очертава,
от сините шпаги на вълните моят кораб е насечен,
но своето бойно пътуване той продължава.

Светлата планина се приближава всеки миг,
през много морета аз уверено плувам към нея
и звучи моят тържествуващ вик:
„Монте видео! Монте видео!” (1966 г.)

„Зеленият профил” на планината е знак на присъстващ в нея живот. Навярно затова зеленият цвят е любим на Христо Банковски. За него живата му багра е в семафора на доброто, оптимистичното начало: „Ще бъде светло, топло и красиво -// зелено щастие светът ще бъде” („Предчувствие”); „Със буйни пламъци зелени// горят чудесни планини// и весело вървят край мене// в зелени дрехи// мойте дни” („Човешко настроение”).

А драматизмът, неспокойствието на поетовото землебитие сякаш са изповядани в монолога на Пирин/Перун планина:

Аз съм Пирин - най-драматичната планина,
с много нервна и остра графика
на фона на небето изрисувана:
имам върхове, направени само от светлина,
имам пропасти, в които мрака тържествува.

Аз ликувам от сила,
ставам целия едно гранитно слънце,
когато над мене е безоблачно небето,
но щом стреловидна мълния от черния му лък прозвънне,
тогава … не ми се сърдете!

Моите върхове стават тъмни страшилища,
в моите пропасти полудели канари полетяват.
Вашите слаби човешки заслони и жилища
не могат с мене да се сражават. <…>

А когато се уморите от моята мощ -
от мрак и безсъница, -
ще разберете какво значи единствената ми звезда.

Тя се казва еделвайс - нежно, упорито цвете,
което расте над бездни, но винаги гледа нагоре,
белия му пламък - символ на мъжествен талант -
осветява върховете,
прочиства моя въздух и стои там, където не смеят
даже силните, прехвалени борове.

Аз съм цвете от камък, аз съм тежко каменно чувство,
аз съм рев на стихия и синя, съдбоносна тишина,
аз съм светло, противоречиво изкуство,
аз съм Пирин - най-сложната,
най-красивата планина!

…Затова, прочее, в неизпълнено, сигурно, завещание Христо Банковски настоява за „една силна и нежна птица”, за „един еделвайс -// най-светлото и най-сурово цвете,// което се постига с върховни усилия”:

ЖЕЛАНИЕ

Когато умра, не искам паметник…
Но ако все пак решите да ми направите,
сложете на неговия връх
една силна и нежна птица.
Отдолу напишете името ми.

Нищо повече.

Когато умра, не искам паметник.
Но ако все пак решите да ми направите -
издълбайте върху него един еделвайс -
най-светлото и най-сурово цвете,
което се постига с върховни усилия,
защото расте по върховете;
което осветява с белия си пламък
черния глад на пропастите.
Отдолу сложете името ми.

И нищо повече…