НЕУДОБНА ПОЕМА
НЕУДОБНА ПОЕМА
Животът – тоя вятър златен,
затихва. Смърт е твоя глас…
…
Но някога за път обратен
отново ще удари час!
Христо Банковски
Колко път сме вървели – и ето ни тука:
мемоарът
с бастунче пред вратника чука.
Както ходим, обичаме, падаме, мреме,
и това доживяхме – да приказваме в минало време:
беше, имаше, смяташе, тръгна и каза,
прости думи,
а в същност – пророческа фраза.
Но какво да се прави, това е живота:
неизменно легато
между скръбна и весела нота!
Отминават мъгли и небето се чисти,
календарите падат
с методичност на есенни листи
и гугутките мътят, и реките извират,
и на свойта подложка с пирони
се гърчи факирът,
а крилатото семенце търси влага и почва,
един кръг се затваря
и другият почва.
Не в оръфан адресник, не в списък служебен –
оредяваме тъжно
като зъби на гребен,
за да тръгне трева и по нашите дири…
И сега
само вятър в пролуките свири!
Оправи си перчема
и не гледай така философски,
мили Банчо,
приятелю Христо Банковски!
Ти не беше привикнал – като жив – да те молят,
но постой, но почакай…
За малко. Сред полет.
Откъде тази кръв, тия рани какви са?
И какво премълча?
И какво не дописа?
И кому се усмихваш по стара привичка:
- Да ме видите чичка ли…
Никога чичка!
Между всички неща, от които се пази,
най-ругателна дума
е сигурно тази.
Но аз вече разблъсквам годините с лакът –
двата „Грозда” на „Руски”
все още ни чакат:
от студентската менза – до кръчмарските маси,
дето всеки седеше
като гост у дома си!
Там наякна едно поетично люпило:
колко евтино вино
до среднощ се е пило,
колко върли закани срещу всичко и всички
в свят,
населен от млади поети и чички!
Но сега да си тръгваме, време е вече,
аз съм само свидетел,
не искам да преча:
„Невски” с кръглите куполи свети мъгляво,
Блок те води отдясно,
Есенин – отляво.
Гледам:
с бавна походка, с разгърдена риза,
как по стълба от стихове Банчо възлиза,
звезден лъч се прокрадва в косата му черна,
за да грейне
сред оня таван на „Чумерна”.
Не от вино пиян, не от сладост преситен,
а безпомощно сам,
откровен или скритен,
и поетът най-сетне все пак се прибира
в неуютната своя
таванска квартира.
Там, в самото небе, между сенките неми,
отвисoко са почвали много поеми,
догоряла угарка димя в пепелника
и високото
тайно и сладко ни вика.
Е, какво,
не въздишай така философски,
мили Банчо,
приятелю Христо Банковски!
Беше чел нещо мое и с първата фраза
щракна зъби по навик
и разсеян ми каза:
- Публикуваме, значи… И кога си го писал?
Изработено тънко,
има образ и мисъл…
Затова ще почерпиш една шуменска бира!
Банчо Кучето знае и всичко разбира,
и дори му харесва…
Но тук е въпроса
в остарелите думички – те пък защо са?
А след време веднъж
се усмихна без злоба:
- Стара думичка – вика, – ти изпадна от джоба,
прибери си я – вика, – по твоему, в джеба,
може би ще послужи
за повторна потреба…
Но невям
всички думички вече са стари,
остаряват предишните стари другари.
И макар че това е лично моя си драма,
пак тъгувам за Гришата
/не защото го няма!/,
все по-рядко се срещам със Стойча, с Недялко,
та каквото да кажа –
и то ще е малко!
Разделиха ни служби, инфаркти и грижи,
в свои някакви пътища
всеки се движи
и сега в тази бръчка, в онази чертичка
вече всеки от нас
е донякъде чичка.
Но какво да се прави – това е живота:
неизменно легато
между скръбна и весела нота!
Над писмата ти скоро
постоях безутешен,
гледах ситния почерк, закръглен и смешен,
и сълза ли, какво ли
обърсах с ръкава
и неволно усетих как всичко минава,
как нехайния вятър по времето духа…
И с неволна тъга
си загърнах кожуха!
Всяко нещо изглежда си има причини:
бяха млади години,
бяха мъжки години,
та вървяхме несвестни и съвсем неизвестни
в най-прекрасното време
на отключени песни
и с ятата от птици над нашата стряха
какви рими искряха,
какви ритми звучаха…
Не, разбира се, знам,
че не си афоресан,
но такъв неудобен, така непричесан,
с излинялата риза, с косата развята,
с панталона без ръб,
но пък ръбест в душата,
мили Банчо, кажи ми къде да те впиша
между тези,
които стоят на афиша?
И смутен ще мълча, ако някой ме пита
за какво ти е
моята късна защита,
значи, нека приключим без отговор спора…
Да живеят все пак
Неудобните хора!
Дай им рицарски жест, дай им шпагата, плаща…
Но дори неудобството
скъпо се плаща!
Ти си нейде високо примижал късогледо,
но от тук
аз не виждам лицето ти бледо –
виждам как си приглаждаш по навик перчема
и политаш
в последната своя поема.
Виждам как неудобно лежиш на паважа,
но какво да направя и какво да ти кажа,
неудобен човеко,
в тия мигове къси
неудобно застинал дори и в смъртта си?
И макар ние всички да мълчим философски,
мили Банчо,
приятелю Христо Банковски,
ти единствен изглежда намери вратичка
да избягаш
от своята възраст на чичка!
август, 85