Баруйр Севаг

превод: Марко Марков и Агоп Гилигян

поема

От небето виси един остров планински -
Страната Армения.
Точно в средата на този остров, висящ от небето, има
две камбани огромни и неръкотворни.
Така огромни, така исполински,
че не могат да се окачат на някоя кука,
затова са захлупени върху земята.
Името - Арарат
или
Сис и Масис.*
Езиците им двойни,
на гранати подобни,
са зарити в пръстта
и като котви достигат
до мрачното дъно на огнетечната маса.
Щом се задвижат тези езици,
сеизмографските апарати
записват свойта тревога
по бледите страници на вестниците
с черни, черни букви.
А който има слух,
тъпанче на вярата,
той винаги чува техния глас,
техния звън.

И нито аз, нито пък вие биете камбаните:
Сис и Масис кънтят без умора, безспир, непрестанно.
С ритъма и такта на песните от Гохтан,*
с извивките на богослужебните химни
и в съпровод на звънки инструменти -
Сис и Масис кънтят без умора, безспир, непрестанно -
който има слух,
тъпанче на вярата,
той винаги чува,
чува техния звън, устремен към небето,
звън, който се превежда с две думи само:

ОПЛАКВАМ МЪРТВИТЕ!

На този остров планински
скалните отломъци ли са повече,
или издяланите от веща ръка надгробни камъни?
И дърветата ли са повече на този остров планински, или издигнатите към небето
свети каменни кръстове-хачкари?
И дали повече гора е изсечена,
или повече хачкари* са поломени от скверна ръка
на този остров планински,
брулен от ветрове векове наред?

Но аз и днес, и всеки божи ден
със скръб постоянна оплаквам онези,
които без гроб и без камък надгробен останаха,
както и без повивката на литургията.
- Оплаквам мъртвите,
непогребаните мъртъвци!

Не бяха те един,
ни двама -
безброй, безчет те бяха,
те бяха род-народ,
от тях не се помина никой
от смърт естествена на своя одър,
нито дете, ни старец,
нито жена, ни мъж.
Те не умряха, а бяха избити
легион след легион,
фаланга след фаланга.
Те не умряха, не бяха избити
нито в сражения,
нито в окопи,
а в собствените им къщи, в градините, в нивите,
в пълните като сърцата им житни хамбари,
в дълбоките като душите им
долини и оврази потайни
всичките - без пощада,
всичките - до един!

- Оплаквам мъртвите,
оплаквам всички, всички!

Аз не зная и би ли ми казал някой
кой е първият,
когото убиха,
онзи първи,
който все още бе единица.
Но след единицата се заредиха нули,
все нови и нови нули,
броят им подмина пет, стана шест -
половин милион
и един,
един милион
и
половина,
и всичките без присъда,
и всичките без вина…

- Оплаквам мъртвите,
милиона мъртъвци!

И се гледжоса земята с кърви,
устите смълчани - с ужас крещящ,
въздухът - с тревога неотстъпна,
а посинялото от страх небе -
с мъртвешкия блясък на непритворените очи.

- Оплаквам мъртвите,
посинелите мъртъвци!

Неочертаните, разнообразни форми
на изпосечените бедра и нозе,
на откъснатите ходила и ръце
изискваха една нова наука
евклидова,
която се раждаше
в мрачния мозък на страшния Сив вълк,*
свил се над гроба на всички евклидовци*
при вида на един цял народ, подложен на сеч,
народ,
който на своята древна и родна земя бе лишаван
от щастието шепа пръст да притвори мъртвите му очи.

- Оплаквам мъртвите,
мъртъвците без земен покров!

От всички зандани пуснаха на свобода убийците,
и ги въоръжиха с омраза,
и им връчиха оръжия:
- Да живее Барабата!

И всички зандани претъпкаха с пророци -
на словото и песента,
на мисълта и труда,
на надеждата и вярата:
- Христос… на кръст!

От изплезените езици на светците,
увиснали на бесилките,
непрекъснато струеше гордост,
а ненавистта прецеждаше своята слюнка
над човечеството,
над жалкото, бедно човечество,
което също се гърчеше в спазми,
тъй като в тънкото му гърло
бе заседнала самата човечност.

- Оплаквам мъртвите,
издавените мъртъвци!

Над труповете на своите клети и скъпи чеда
майки - деца
сестри - старици
виеха, но… без сълзи,
без сълзи, защото очите им бяха вече празни
както хазната на мързеливите им врагове.
А когато настанеше желаната смърт,
те, безпомощни да отмъстят на мъчителите,
отмъщаваха на бога
като плюеха към небето:
едно небе,
което се мъчеше да говори
с тях с немия, с глухия език на звездите
- вече нямаше кой тази реч да дочуе!,
което изпращаше ярки комети една подир друга,
както стара гадателка свойте зърна ечемичени ръси
- кой би ? повярвал след всичко това?,
което на страшните рани облизваше пламъка ален,
както кучето лиже утрото с грапав език
- напразно!
което страшните рани посипваше с лунни лъчи
- напразно!
И, желана единствено, смъртта над тях се надвесваше.
Силно стиснали челюст о челюст,
с оголени зъби умираха те, с оголени зъби,
а под тях - с неизпълнена мъст.

Но
от Арарат до Арафат*, от Сипан* до Синай
разпръснати,
от Черно море до Червено, Мъртво море
разпиляни,
мъртъвците на враговете си отмъстиха,
като издишваха чума, треска и тиф…

И този остров планински, висящ от небето,
бе превърнат в сцена злочеста,
върху която огънят, трагик ослепен,
изигра ролите си многообразни.

Димът се възнасяше като Христос,
пламтеше огънят - като Мохамед…
И от саждивия* дим, и от ядния огън
гъбата на небето се изсуши и набръчка
като цървул на скитник-номад.
Земята долу набръчка се също,
покрита с руини.
И се измачка като банкнота,
на проститутка в лицето захвърлена.

И по земята
от опожарените села, от горящите къщи,
от виковете на изгорените в тях,
разстла се бълнуване - като е з а н.*
А ужасът събра в шепите си
всички земни гласове,
издигна пръстите си нагоре
като диригент -
и върху трагичната сцена
на обезправената страна
екна един концерт,
чието продължение
бе кошмарът…
Избиха ей така,
за няма нищо
и
за всичко:
2 000 000 души, приковани на кръст
2 000 000 кръста, непобити в земята
2 000 000 кръста, неиздълбани върху надгробните плочи,
тъй като обикновеният ковчег
беше едва ли не обожествен -
човекът не доживяваше до щастието да го види.
А земята, самата земя бе огромен ковчег без капак
за своите жители - мъртъвци без ковчег.
И ето, казвам ви, помнете го
като единадесета божа заповед:
- Преди всичко
почитайте, почитайте ковчега дървен,
ковчега дървен
и савана!
Защото щом не може ковчег да се намери,
цари върху земята наша страшно бедствие,
а щом мъртвецът без саван остава,
настанало е времето на
смърт безвременна,
погроми и кланета…
Това го казвате не вие, нито ти,
а аз,
аз - Сис-Масис,
самият аз това го казвам
с неспирния, безкраен, непрестанен и безсънен звън
на своята камбана,
с ритъма и такта страховит
на песните от нашия Гохтан,
с извивките на химните богослужебни
и в съпровод на бойки инструменти,
Сис и Масис кънтят безкрайно, непрестанно, неуморно;
и който има слух,
тъпанче на вярата,
той чува винаги,
той чува припева им страховит,
превеждан всякога с две думи:

МЪЛНИИ ДА ПРЕЧУПЯ

Мълнии да пречупя
над своята глава,
побеляла не от тегла и мъчения само,
а от праха на безброй мълнии,
пречупили се над мен,
от вековния прах,
от праха на белите кости…

Мълнии, мълнии да пречупя
в моите очи,
чиито зеници са кратери на димящи възпоменания
и за които се е превърнал в белтък същият прах -
белият прах на безброя пречупени мълнии в мене.

Да пречупя мълнии
в мрачната си душа,
в окатранената си душа,
където страдат безгласно повалените ангели
над умрялата вяра
и скърбят над трупа на угасналата надежда -
над единствената…
Да пречупя мълнии
и над езика си,
над своя език, заекващ и схванат,
схванат пред вида на това,
което никога не бе ставало,
което никога не се бе случвало,
ала стана, ала се случи;
но схванат най-вече
от своята безпомощност
да въплъти във вик видяното,
да изрази неизразимото…

… Всъщност
кой може сега
макар и с непълни, с несвързани думи да каже
какво се случи тогава?

Най-напред
Христос порасна с още една година -
и върху въртящото се лице на земното кълбо,
по ширината на екватора,
едно ледено перо изписа с главни цифри
новата му възраст -
година 1914-а.

И календарът
с грацията на жена, отдала живота си
на цирковата арена, започна изкусно
да сваля от раменете си дреха след дреха:
всеки ден - по една.

Слънцето бе заето със суетата си,
а небето, като сменяше маска след маска,
подклаждаше борбата на въздушните течения -
едното надделяваше над другото,
другото отстъпваше победено -
и се сключваше онова кратко примирие,
което наричаме пролет.

От прегръдките на мъжете и жените
идваха с писък пророчески
на белия свят деца.
От влажния допир на почвата и водата
втасваше вино и хляб.
От докосването на хартията и мастилото
пламваха мисли - изригваше песен.
А от шумящото триене на палеца о показалеца
се раждаха парите…

Но при звучното триене на палеца и показалеца
много често лумва пожар,
ако господар на тези два пръста
е някой тъп варварин.

Кой щракна там с тези два пръста?…
Смъртоносното щракане бе
от пистолета на някакъв буйноглав студент,
но куршумът горещ заседна
не в сърцето на някой си Фердинанд Франц,
а в нечифтната мозъчна клетка
на нашето клето човечество
в единствения център на
човечността…
Светът падна по лице, сетне по гръб,
потръпна, простена и се изправи,
и се загърчи в конвулсии
като риба, в пясък задъхана, и се замята
като конче, от стършел подгонено,
и вдигна облаци прах,
прах,
който напълни очите на цяло едно човечество,
който закри небето, а в него - и господа,
онзи господ,
чийто син в същото време
бе пораснал с още половин година…

И дипломатите, които, нежно усмихнати,
играеха помежду си на зарове,
поглеждайки час по час към небето
и към собствените си шепи,
отстъпиха място на своите господари,
за да играят те яростно на футбол
с далекобойни залпове,
с бомби и мини…
Картечниците
прогониха чучулигите и гургулиците.
Туберкулозната
кашлица на пушките завършваше с кръвоизливи.
Оръдията
се присмиваха със сластен кикот
на Давид и на неговата прашка,
но този, когото убиваха, не беше Голиат,
а едно човечество, а самата човечност.

Сякаш цялата земя се беше прокиснала,
и се бяха прокиснали всички морета,
а втасващият микроб на прокисването
бе същата граната или мина,
от която избухваха страшни мехурчета пръст и вода -
нагоре, към небето,
където Исус, седнал отдясно на своя Отец,
порасна с още една година -
и по обезкървеното, бледо лице на земното кълбо
един кървав пръст дамгоса:

година 1915-а…

И разстлалата се като водна пара
непогиваща тревога,
бирник на целия свят
и стопанин на този планински остров,
от студ се сви на кълбо -
и се сгъстяваше
с непреклонното си решение
да се превърне в градушка.
Опасността,
чичо на целия свят
и втори баща на този планински остров,
се сгъстяваше също - така,
както кръвта, когато се съсирва.

Маскираното престъпление сменяше свойте одежди
със забързаността на проститутка,
закъсняваща за среща.
Омразата и мъстта
прегризваха въжетата, с които бяха завързани,
като две псета,
а ако молитвите им стигнеха до бога,
щеше да рукне дъжд от кости.

Молитвите на псетата бе чута…

Тогава смъртта, най-великия математик,
преброи и записа
с кървавия зъб на в книгата-регистър - тахрир дефтер -
една цяла страна
с градовете, със селата, с паланките, дори
с последната й колиба.
Там записа смъртта цял един народ
със старците и децата, с жените и мъжете
и даже с последния луд.
Никога в тази страна без начало и край
не бе правено толкова пълно,
толкова точно
преброяване;
толкова пълна
и толкова точна
бе само сметката на държанките в техните хареми
или на техните пейхамбери*.

Година 1915-а…

И се започна разкошният панаир на живота -
варваринът наддаваше все по-скъпо,
а заложната къща на човечността бе затворена.
И се разрази… един нов потоп,
Който погълна най-напред
тъкмо страната, спасила някога Ной, праотеца.
И погълна тъкмо народа,
който 15 века
молеше с устни и със сърце своя бог:
„Освободи ни!”
Но Бог развърза врага му,
задържан само с тънката нишка на укора -
и с нишката на лъжливото си обещание.
И защо?
Нима не поради това,
че боговете не могат да търпят себеподобните,
както народът - превъзхождащия го съсед?
И настана… О, не, настана… мрак,
тоест начало,
тоест нова ера в човешкото летоброене -
настана първият случай не на погром,
а първият случай на геноцид
в годината 1915-а…
Тази година,
в която по устните на цял един народ
застина молитва
и се съсири
с кръвта му шуртяща,
докато воят на псетата
беше чут от безмилостното небе…
И се покри с кости една огромна страна,
където (вярно са казвали, вярно го казвам и аз)
е имало и имаше повече князе, отколкото кучета,
но власт, за жалост, не е имало
но справедливост… да бе дал аллах;
страна, която векове наред
бе подложена на палеж и грабеж,
не можеше да не е бедна и изтощена.
И казвам ви аз
като закон и заръка:
- Трябва да се страхуваме от бика коронован,
както и от кон на царски трон,
ала най-вече
трябва да се ужасяваме от просяците,
наметнати с багреници,
защото ако стомасите им са празни
и в шепите си нямат пукната пара,
главите им са пълни винаги с престъпни мисли и деяния.
Трябва да се ужасяваме от просяците,
наметнати с багреници,
защото ако дори багрениците са златотъкани
и украсени с бисер и диаманти,
то знайте, че това е измама на окото -
тяхното копие, техният жезъл е винаги само кокалът:
човешки гръбнак или ребро,
бедро или крак.
На който и бог да се кланят,
техният култ е винаги кокалът,
кокалът,
а не ковчег - и саван.

И казвам ви аз
като закон и заръка:
- Страхувайте се в живота си повече от гладните,
отколкото от безумните,
които възсядат трона и се надсмиват над камилата,
както и над мравката.
А когато гладният и безумният сключат съюз,
за да владеят един народ,
на друг народ символ камилата става.
Ах, тази клета Камила…
Със своя гръб гърбав трупаше тя съкровища
и хранеше цяла една държава,
а глада си залъгваше с тръни само,
но ги преживяше заедно със
светли миражи,
златни видения.
Златошита, обшита със злато
тя обуваше
една огромна държава еднокопитна,
а пък самата
бе без копита
сред светлите си миражи,
сред златните си видения…
Да пречупя мълнии
над несправедливостта.

Когато камилата, казват, иска рога,
тя загубва и ушите си.
Но не рога, не рога искаше Камилата.
Нейното желание беше толкова малко,
колкото бе ухото й;
в очите си, от жажда напукани,
тя мислено виждаше един извор бълбукащ,
до който можеше да се стигне тъй лесно,
както да се изкопае кладенец… с игла.
И този път тя не ушите си само загуби, но и своя живот…
И по арабските пусти пустини
разцъфна костта -
по-бяла бе тя
от лилиите в полето на Муш,*
от жасмините по склоновете на Пюраг*
и от черешите край Агън* -
разцъфна костта,
един нов вид лилия,
която не увяхва лете и зиме,
която е свежа години наред…
На вас го казвам,
на вас, които не сте видели:
- Из тези арабски пустини
нощем,
дори и до днес,
подир петдесет изживяни години,
мрачният пясък излъчва фосфорен блясък студен;
блясъкът от костите гниещи
на цял един народ,
смъкнат на колене и като камила заклан.
Този фосфорен блясък
не заслепява само онези,
чиито очи са гледжосани
със същия фосфор;
а това са очите на вълка,
на Сивия вълк…
Да прекърша мълнии
в моите очи,
в моите две очи,
ослепени от блясъка на пустинния фосфор…
С очи притворени казвам ви аз:
- Ако за вас Малкия и Големия Масис не са камбани,
то приемете ги като гърбици огромни, вкаменени -
това, което е останало от Камилата-Поклонник…
- Да прекърша мълнии
на моята глава,
обрулена от снежни виелици,
бита със собствени камшици.
И сега, вече обхванал глава с две ръце -
не го казвам на вас,
сам себе си питам, обгърнал глава с две ръце:
- От какво прокълнато семе прорасна
и корени пусна, и сви гнездо
родовото дърво,
моето и вашето,
което застана като бариера зелена
по оживеното кръстовище на четири зли суховея,
и ни заставя векове наред,
и ни заставя пак да повторим:
„Проклет да е денят, в който се родих!”

Нека аз замълча
и да говори безмълвният камък с езика си каменен:
- С какво и от кой е този народ по-лош,
дайте отговор, пита камъкът,
с какво е по-лош и от кого този народ,
осъден на толкова страшни злини,
дайте отговор, камъкът пита. И кой, и защо го нарече хай*,
не ли защото римува се с „вай”?
И как, и кога, и с каква сила
да се отдели „хай” от думата „вай”
(макар и както атомът от самия атом,
макар и с цената на страшния взрив,
макар и с цената на страшния край),
както сега късам мълнии аз
и ги разкършвам с трясък
в душата си мрачнолика,
където детронирани ангели ридаят безмълвно
над издъхналата вяра
и над тялото на угасналата надежда -
над единствената…
Ах, ако можех сега да откъсна и гласа си
от своето собствено гърло,
както отскубваха езиците на камбаните в Дарон*
и окачваха вместо тях псета,
за да осмеят те
с вой и лай
Исус и неговия Отец,
Господарят на Безправните:
„Грабнаха много псета оръжие,
ела, о, Боже, и ме спаси!…”
Ах, ако можех сега да откъсна гласа си
от клетото свое гърло
и да направя от него камшик,
и да можеше да завие той
по нечий гръб, по нечие лице,
и със своя вой да можеше да заглуши за миг
болката,
нашата болка,
нашата незаглъхваща болка…
Но не, оставете ме да задуша вика си,
както майката - свойто дете,
за да не види със собствените си очи
как разбива сганта главата му в камъка…
Не, оставете ме да възседна страданието си
като оня овен, познат от легендата,
чийто цвят определя къде ще попаднем -
в Бялото или в Черното царство.
И това, което човешки успех се нарича,
или това, което нарича се щастие на цял един народ,
дали не зависи
единствено от цвета, от цвета на овена -
чер или бял?
И ако само от цвета зависи всичко в живота,
то оставете ме да залича цветовете,
но не с гъба за изтриване,
а с лицето си
което не е мое, а е на човечеството.
И нека човечеството се мумифицира
във века на лъчевата болест
и остане така:
едното лице - черно, другото - бяло.
И оставете също…
О, не! Не позволявайте
да настанат отново дни
като онези, когато половин страна извика с женски глас
сърцераздирателното си „блазе”
към света
и към неговата история:
- Блазе на бездетните;
на утробите, които не родиха нищо…
Другата половина на същата страна,
този път с гласа на мъжете,
полудели от немощ
пред ужасното безправие,
заби в слепоочието на планините своя вик:
- „Сгромолясайте се над нас!”
и провеси по склоновете на хълмовете
мъжката си молба:
- „Покрийте ни!…”

Но планините не се сгромолясаха,
но хълмовете не ги покриха.
Не!
Най-напред сполетя ги законът безправен,
сетне им бяха отнети
оръжие, нож и ръка,
даже ръката, свита в юмрук,
а пък мишците бяха вързани здраво.
Свободни оставаха само…
зъбите
и, още,
нозете;
зъбите,
забити в косматото гърло на звяра-човек,
нозете -
на бика-човек в противните тестиси вбити…
Ала отнети им бяха и тези оръжия даже:
с камък избиваха зъбите,
а пък нозете от тялото късаха
с каквото попаднеше:
с меч или камък отново,
с брадва, със сабя, с мотика, с коса
или сърп,
или просто им срязваха жилите,
и всичко това
не само спокойно, безгрижно, безтрепетно,
не само със страст фанатична, усърдна,
а с някакво опияняващо ги ликуване…

Куршумът бе прекалено скъп
за една глава,
защото струваше две жълтици,
но тях трябваше да ги брои този,
който искаше да умре спокойно,
ала те липсваха - бяха ограбени.
Куршумът бе прекалено скъп,
а ръцете - вече отмалели,
претъпени бяха мотиката, брадвата, сърпът,
безсилни бяха китките, мишците…
Само водата не бе уморена,
но и тя отпадна;
реките, приели безброй мъртъвци,
се разляха извън своите брегове,
а дълбоките кладенци бяха източили шии навън,
за пръв път в своя живот навън,
и пияни от въздуха и светлината,
се бяха проснали обезсилени
като трупове
с трупове пълни…

Вие не бяхте свидетели - свидетел бях аз
на това как този остров планински стана
не само театър,
но и цирк,
където в надпревара с огъня
изигра безброй роли водата.
Водата, същата вода -
заразна бе тя, но и перачка,
гибелна бе, но и спасителка,
жертвена бе, но и сарафин;
чаша вода на брега на Ефрат,
край Тигър,
по Пюрагън*,
чаша вода само струваше жълтица,
но я нямаше, беше окрадена…
Ах, водата, водата…
С дивия набег на диваците
свикна водата дива -
и с птичите ята по опърленото небе,
и с безброя от трупове над вълните си,
и с рибите ята в дълбините си.
За рибите бе настанал Невруз байрам*,
един невруз байрам,
който продължи седем месеца цели,
а после още цели седем години:
- Шюкюр аллаха!…*
Цели седем години очите на водата
боледуваха
от кръвоизливи.
И извора на Мека ЗЕМ-ЗЕМ,
и други не по-малко почитани, святи извори
ослепяха навеки от тази болест:
- Къде си, Исусе, изцелител на слепите?…

Майки хвърляха чедата си във водата
сетне самите те
се хвърляха в нея,
както се хвърля човек в прегръдките на любимия…
По безброя жени,
предпочели водата вместо водните бикове,
за да спасят честта си,
по безброя момичета,
девствени още,
с пръст непокътнати,
по безброя невести, недостигнали още
плитчината на месеца меден,
червен печат дамгоса набърже
куршумът сляп на водните бикове -
и красеше техния край,
вълнувайки красивата повърхност на водата…

О, страданието на хилядите жени и девойки,
страданието,
което би следвало да промени
орбитата на това земно кълбо,
въртящо се непрестанно като някой луд!…
А календарът отново
с познатата ни грация на жената от цирка
продължаваше да отмята
дреха след дреха от своите рамене -
всеки ден - по една.
Докато стигнеше до известния трик,
да се разголи докрай,
щяха да минат 365 дни.
Но хилядите нейни сестри,
изтерзани и полудели,
бяха довеждани до този край за минути -
пред множества разлюлени, в зловещия ход на смъртта
смъкваха техните дрехи,
както се лющи кората
на орехи зрели - и недозрели;
а ръцете на тези, които го вършеха, не почерняваха,
защото си бяха черни
от мръсотия, от сажди и от съсиреци кръв -
може ли черното да почернее?…
А главите над разлюлените им тела,
тела, не видели никога слънце
и като просфора бели и святи,
главите им, обгорели от слънце, обрулени от ветрове,
сякаш не бяха техни,
а взети назаем,
чужди,
сякаш прикачени…
И многобройни невести, закърмени с праведно мляко,
зачитани винаги, лоша дума дотук неизрекли,
изведнъж забравиха обичаите,
и за пръв път нададоха глас -
за пръв път изпищяха те,
превръщайки голите си ръце в дрехи
за своите голи бедра,
а с бедрата си голи покриваха своите голи кореми;
за пръв път изпищяха те,
увисвайки по полите на свекървите,
целувайки нозете на свекървите…
Нададоха глас - изпищяха те
за пръв
и последен път,
като се хвърляха от носа на бряг страховит,
от зинала устна на пропаст,
от рог на скала,
за да намерят спасение във водите -
ако имаше бряг, пропаст, скала и вода.
А ако нямаше?…
Слънцето напразно хвърляше своите копия и стрели
по плещите на хората-бикове;
не се срамуваха нито от слънцето те,
нито от съда на своя бог…
И напразно се сипеха от небето звезди и комети
така, както от плодоносното Дърво на живота
се сипят ябълки зрели;
Ева вече не можеше да ги яде,
тъй като бе озлочестявана от змия човекоядна
сред шумящите множества
и пред вкаменените очи
на децата си…
И кой ще ви каже
кое надделяваше:
отвращението им или тяхната каменност?
И кой ще ви каже
кое надделяваше:
тяхното страдание или скритата мъст?…
Шепите им
се превръщаха в пълни колчани,
нежните им пръсти, дъхтящи на восък -
в копия,
къносаните им нокти - в стрели.
Като диви котки се биеха те,
като тигрици-майки,
като лъвици -
биеха се със зъби, със слюнка,
с тела и души,
и бог видя, бог знае - те победиха
своя древен, ненавистен враг -
и не само като Юдит от нови времена.
Макар изповързани, макар откарани в плен,
макар ограбени и озлочестени,
макар изпокъсани,
изпосечени, изтерзани,
макар победени -
победиха те!
Победиха, като ни оставиха един въпрос,
който задавам сега на света:
- Откъде, попитайте турчина,
събра в себе си той тази толкова зверска страст?
Какви неоткрити от човечеството извори
и какви неизвестни никому кладенци има
в техните тела самият бог на сластта -
в бърлогите им, наречени души, населени със зверове?
И кой, освен те самите,
може да разбере по някакъв начин
удоволствието, висшето изживяване на мига върховен,
когато изнасилваха крехките още дечица,
наречени Мариам, Мари, Сърпухи;
изнасилваха ги на глутници
и пред всички
в храмовете дори, в светите олтари,
дори върху иконите на единствената Мариам…
- И ти, Дево Марийо, не се застъпи,
за да извикат твоят Син:
- Да прекърша мълнии…

И кой, освен те самите, може някак да разбере
висшето изживяване на върховния миг,
когато обесваха изнасилените, измъчени жени
за нозете,
с главите надолу;
така че
протегнатите към майките детски ръчички
да не могат да ги досегнат
и разбитите майчини мишци да не достигнат децата…
И ти, Божа майко, пак не продума пред техните страшни мъки,
и твоят Син не извика:
- Да прекърша мълнии…
Така
всички жени-светици
умряха в мрачните бърлоги на Сивия вълк,
умряха тялом, умряха духом.
Жени нежни и чисти, обичащи и обичани
и девици,
израсли като здравец под стряха,
погинаха мъченически из пустините;
от корен изтръгнати, жестоко избити,
те се срутиха по каменистите сипеи,
а тези, които се спасиха,
се издавиха -
старици, девойки, невръстни момичета -
цял един женски свят, изтръгнат от смъртта,
бе превърнат в сакато, парализирано множество.
И ти, Богородице, не се застъпи,
за да извика твоят Син:
- Далита, гуми…*
Една малка, една мъничка милост дори
влияе върху човечността на целия свят.
Тази милост я нямаше.
Една малка, една мъничка обич дори
променя атмосферата на целия свят.
Тази обич я нямаше.
Имаше една заповед, непоклатима и страшна:
- Да се изкастри цял един народ
с водачите и орачите -
и забравили аллах, пейхамбер* и съвест,
съвест, която даже куче избягва да гложди,
те я изпълниха…
Да се изкастри, да се изтръгне из корен
със всички средства, със всички средства!…
Телохранител на сечта беше
безподобното заточение,
а гладът се съюзи с жаждата,
всемогъщата.
И затуптяха сърцата раздрани
в голите лапи и пети
в ритъм с тяхната болка трептяща.
Късче воля гореща затупка
в същите лапи, в същите пети
със същия ритъм, със същия ритъм.
Земята червяса от незарити,
навсякъде пръснати трупове
като тялото на клетия Йов -
а петите им - повече…
Да се извади трън или пирон от разранени нозе
бе забранено
тъй строго,
както пейхамбера Али
във Вали да се преназове.
Даже да имаше право,
бинтове нямаше,
нито парченце плат;
пък и незнайно как оцелялата в тази сеч дреха
не задържаше кръпка,
превърната в съвест сега…
А вървящите заедно с тях постоянно навсякъде
под сенки на гарван и ястреб
хищни жени от скитнишки племена,
бяха облечени с техните
дрехи на дипли
(разкошни пролетно-есенни миниатюри),
пъстри престилки и наметала
(скътани от есенес),
бяха накичени с техните
бисери редки
(като съчувствие),
с техните толкова редки накити и украшения,
чиито наивни отблясъци даряваха с блясък нов
дивите погледи на новите си стопанки…

А пък мъжете им, тези изчадия дяволски
тези диваци, облечени още със зверски кожи,
носещи още кече и дрипи,
сега се скитаха
пременени, накитени
със сребротъкани одежди, обшити с ликове златни
и с бляскащи митри,
смъкнати от незаритите
тела на избитите
свещеници, висши духовници и епископи…

Кой ще разкаже еремийството им страшно?

Като подпалваха техните бели бради,
с хладни сърца сгорещяваха те
многобройните си оръжия,
за да избодат очите им
пред единственото око на слънцето,
за да вбият нажежени пирони
в слепоочията и гърдите им,
за да прерязват телата им с триони -
като Исай, почитан от тях…

Кой ще назове исайството им страхотно?

А тези, които бяха все още със своето паство
и в светци не се бяха превърнали още,
със своето паство, едно стадо овце,
гологлави и голи
се тътреха те,
влачейки върху дамгосани с кръв нозе
тела-каторжници;
тела - в кожа обвити кости,
тела, по-леки от перушина,
които тежаха сега
като лодки огромни, заседнали в тиня…

Кой ще се провикне за исайството им страхотно?

И от това стадо в дрипи, станало тревопасно,
дори кучетата се ужасяваха
и със скимтене бягаха надалеч.
А когато се получаваше право на отдих,
птиците, свикнали с човека, нападаха
техните групи,
виждайки в тях трупове, виждайки в тях леш -
и не им даваха да отдъхнат,
и не им даваха да поспят.

Ала защо да се спи,
когато даже техният птичи сън
бе изпълнен със страх и ужас.
В сънищата им
нощта не бе толкова вещица,
колкото сводница,
която продава девици,
и трупа, трупа блудства…

Ала как да се спи, как да се спи,
щом сатаната, приел образа на глада,
се е загнездил в тебе самия -
и клетите ти черва
се гърчат в спазми
като голите тела на девойките,
решени да спасят честта си…
Така народът,
който почиташе хляба във вид на просфора,
без нея сега умираше.
Така народът, който винаги беше
хлябът насъщен
за една гигантска империя,
сега загиваше
в копнеж по насъщния…
Човекът ядеше хляб,
сега хлябът него ядеше -
Шюкюр аллаха!
И тъй,
без хляб, без вода и без дрехи,
обезверени понякога,
но не и униващи -
крачеха те и техните стъпки туптяха
в безкрайността на непознатите пътища,
в илюзорните хоризонти на пустинята,
в неизвестността на желаните пристани
и в самоповтарящата се безнадеждност.

Крачеха те
и нямаше кой да погледне назад.
Този, който се взреше назад,
бе приковаван веднага на място
или от вражески меч,
или от сабята на глада.
И като смучеха сухите бозки на своите мъртви майки,
безброй дечица хлопаха по вратите
на онова Чистилище - на онзи А л А р а ф и,
който бе сякаш турски зандан:
в него нямаше място дори за игла…
А тези, които след всичко това
не намираха своята смърт,
които все още живееха,
бяха събирани от една щедра ръка
и отвеждани в някое близко, топло сиропиталище.
Там на припадналите от жажда и глад
полуживи сиротници
им даваха обед, богат по султански -
обед, който имаше само един недостатък -
солта бе малко,
много - отровата…
Една малка, една мъничка обич дори
променя атмосферата на целия свят.
Тази обич я нямаше!
Една малка, една мъничка милост дори
влияе върху човечността на целия свят.
Тази милост я нямаше!

Имаше една безмилостна заповед,
неписана, инстинктивна:
ако се спира, то да се спре
до хлебарница или фурна,
за да набъбне всяка клетчица в теб,
всеки твой нерв да се разбунтува,
всеки твой косъм да те раздруса до дъно…

Ако се спира, то да се спре
край река, до извор или чешма
и в никакъв случай да не се пие ни глътка,
за да стане езикът ти, мъчен от жажда,
език на обесен
и очите ти, шарещи лудо, да станат
водно цвете - почти слънчоглед…
Ако се спи, то да се спи само
край празни и топли, незаети странноприемници,
и край топли и празни, незаети казарми,
но не в тях,
а под открито небе -
подслонени на камък и тръни,
обливани с кърви,
опръскани с гной,
и - в спомена за примамливи легла,
чисти като сестра,
бели и меки като гръд на любима
и топли като длан на дете,
леглата, останали от деди, прадеди,
недостижими сега като Банкотоман* -
онази позната банка,
онзи съсъд,
който като бъчва данайска
погълна
кръвта и потта,
милионите и милиардите
на безброя умрели, на безброя умиращи,
без да остави за тях една друга бъчва поне -
известната бъчва на Диоген,
където да се подслонят,
за да не мълвят така:
„За лисиците подслон са бърлогите,
за небесните птици - гнездата,
а чедата човешки, чедата човешки
няма, няма къде да живеят.”
Но и без нея
всеки един от тях беше
своеобразен Диоген:
с две очи, пламтящи от смърт,
като със свещ
посред бял ден
търсеше човека, ала… него го нямаше.
Бе изчезнал човекът,
както изчезва водата
в пустините или в планинските процепи.
И него го нямаше не само тук,
и не само сред милионите, почитащи Сивия вълк.
Той беше изчезнал навсякъде;
по целия свят
човекът беше зает с човекоубийство,
а тези тук - с народоубийство -
пред очите на всички народи,
и пред очите на великите народи,
побеждаващи народите,
и пред очите на народите,
наречени приятели
от жителите на този остров планински,
изсечен до корен, въздигнат на кръст.

О, тези преблагородни, прецивилизовани приятели,
чието лъжливо ходатайство
се превърна в целувката,
която обезсмърти Юда,
а един всеизвестен народ обрече на смърт -
народът, който макар и в агония, успя да им обясни,
че който се доверява на големите в този свят
наивно и рицарски като Дон Кихот,
той произнася накрая монолога на Хамлет,
без да може да заглуши един друг монолог:
„Няма арменски въпрос, тъй като няма… арменци!”
Ала все още имаше
арменци.
Имаше заточеник с олюляваща се походка
и клетник с поглед, от глад помрачнял,
имаше и пустиня,
гореща
като плесник.
Имаше пълзене - и полет на чума,
но и един-единствен щъркел на волята,
който под сгромолясващите се небеса
и над огъня, нивга негаснещ,
върху жаравата жива беше застанал
не на един,
а на двата си крака…
Имаше кръстене с три пръста
и цел велика, с три части -
до нея те трябваше да се домогнат.
Най-напред
те сториха само възможното:
срещу меча и сабята,
срещу огъня, срещу водата,
срещу оръдия и картечници,
както вчера, както и утре
те се бореха всякак:
със зъби и ръце,
с колене и пети -
във Ван*, в Урфа*, из планината Муса*,
в Карахисарската крепост полуразрушена…
…в червеното траурно шествие
на неизбежната смърт
известни и неизвестни, святи луди глави,
от дъха на смъртта неразколебани,
не се повиваха със знамена,
а само с шуртящата алена кръв,
бликаща отдалече, многовековна…
Сетне полувъзможното сториха:
срещу ужас и смърт,
срещу хали и глад,
срещу потоците кръв - и
против варварите -
хвърляха във водите децата си
и себе си,
даваха отрова на жените си
и на девиците,
майките си убиваха
и бащите си
и… полудяваха,
и… полудяваха -
вече двойно святи, полудели глави,
вече всесилни,
непревити и непреклонни,
победили и враг, и бог…

Сториха те и… невъзможното:
след всичко това не умираха,
скрити под труповете на своите близки,
приютени в бърлогите не на двукраки,
а на четирикраки зверове,
като се уповаваха на онзи единствен бог,
който не беше още отречен,
наречен Съвпадение
или Случайност…
уповавайки се още и на носията женска.
Юноши с вид лъвски,
птици орлови,
младежи левенти,
родени сякаш със шапки,
сега - без оръжие, с голи ръце,
сега - венчани със смъртен печат,
омаломощени вече
до припадък доведени,
главите си забрадиха
и с тълпите жени се смесиха,
за да намерят спасение.
Забрадките обгаряха може би повече
главите на тези незрели мъже,
родени сякаш със шапки
отколкото нажежените медни тасове,
поставяни върху главите на бащите им.
И роклите прилепваха по тях
може би с по-сластни форми,
отколкото по мръсните тела
на похитителките-скитнички,
плъзнати сякаш по бедрата олтарни на техните майки
и по двукуполните манастири на техните сестри.
И всичко това
пред очите, искрящи изпод забрадките…

И който се изниза и се спаси от смъртта
нито за миг не забрави
и нивга не ще забрави
нечуваното безчестие,
неописуемата история
на своите близки - и своята…
И казвам ви аз
като пророк:
- Страхувайте се в живота си
от мъстта на мъже в женски одежди
и се ужасявайте от тяхното отмъщение.
Където и да бъдат синовете
на тези мъже в женски одежди,
колкото и да са разделени -
и непознати един на друг,
смятайте ги за специална бойна единица
и някой ден от дъха им въздухът ще се разлюлее,
а земята ще потрепери от земетръс…
О, треперете безкрайно
от гнева на мъжете в женски одежди
и се скрийте от тяхната мъст,
справедлива и свята като онова движение,
което десницата вдига за клетва
и я поставя отляво - върху сърцето…
- Твоят завет заветен, о, свята, о, луда глава,
твоят завет заветен…

Не го казваш ти, нито пък вие,
а аз,
аз - Сис-Масис,
аз самият го казвам
с неуморно, безкрайно ехтящата моя безсънна камбана,
с ритъма боен на песните от Гохтан
и с отривистия звън на струните басови:
който има слух,
тъпанче на вярата,
той чува винаги
припева им кънтящ,
превеждан с две думи само:
ЖИВИТЕ ДА ИЗВИКАМ
Телеграфните апарати
със зъбците си остри
неспирно кълват
тънките книжни ленти,
които, отскубнали се от тях,
обгръщат бърже през пояса целия свят
с „Последните новини”:
- В някаква мина, внезапно срутена
загинали няколко души…
- Нейде, незнайно къде са заточили някого
или убили…
- Нейде, незнайно къде, на смърт са осъдили
престъпник един…
И всички ежедневници на света
веднага надават вой и вик
с големи букви, изкривени от болка, тревога и ярост;
всички радиостанции
поставят трагични ударения
върху всяка дума и буква
с басово кадифените, отровни гласове на говорителите;
кинопрожекционните апарати затракват и зашумяват;
и навсякъде събрания (речи),
и навсякъде акции (протести),
и скрити, и явни закани
(с гръмките слова на правителствените меморандуми)…

А вчера, вчера не се срути мина,
а небето огромно се сгромоляса жестоко
и се стовари не над една, нито над единайсет,
а над милион и една нещастни глави,
и се рушеше, и се разстилаше като кулата във Вавилон;
тогава хората забравиха своя майчин език -
езика на човечността…

И вчера не един, нито пък единайсет,
а един милион и един човека се задъхваха
в зловещ затвор на открито,
надлъж и нашир разпрострян.
И умираше гладен един цял народ,
народ, изстискващ насъщния и от камъка даже…
На заточение беше откарано старо и младо
и топеше се капка по капка едно цяло племе…
И тогава, още довчера,
къде бе тогава, довчера, светът и какво правеше той,
къде бяха ушите на това човечество,
и защо не се вслуша, защо не поиска да чуе то
скимтящия зов на цял един народ:
- Да призова живите…
И тогава, още довчера,
къде бе светът и какво правеше той,
и къде бе законът му,
та не осъди на смърт престъпника?…
Да, не осъди престъпника той,
с което забърка такава каша,
че подир 20 години
той самият в нея затъна за цели 10 години.

И казвам ви аз,
аз, закъснелият:
- Светът сам преживя онова, което
преживяхме ние, ние -
когато поклонникът Вилхелм роди Хитлер,
а Талаат - Гьобелс;
когато турският чете* нарече себе си ес-ес,
а еничарът бе назован гестапо,
ш е х и д ъ т и* м и л л и* - война тотална,
Нов ред -
старото хикмети хокюмат*,
хакъ дин* - нацизъм,
племето - раса,
а жьон тюркът* - фашист…
И казвам ви аз,
аз, закъснелият,
и го повтарям отново,
за да повторите вие:
- От стария Ч а н г ъ р ъ*
води началото си Бухенвалд,
началото на Освиенцим
се сложи в Д е р-З о р,*
Майданек се основа в З и а р е т и т е*,
Д а х а у - в Анкара, Ракка, Баб…*
Нашите уши,
всяко едно - камбанария една,
са пълни и днес с вой и викове,
с похотлив кикот,
с плач и ридания,
с призиви за помощ,
с призиви за мъст,
които пробождат мембраните им чувствителни.
И клетата ретина на нашите очи
до ден-днешен като в клетка пази
онези картини неизразими, които се повториха
след 20, след 25, след 30 години
по земите на поляците
в руските градове
и под стените на Хирошима…

По-младият беше осъден
и - цял свят тук отново извиква:
все още ще бъде съден днес, а и утре;
няма давност за престъплението,
както няма търпимост между боята и огъня.

По-младият беше наказан
и ще бъде осъждан все още,
докато по-големият… бе обявен за невинен
и крачи гордо сега -
вече чист, вече спретнат, с яка колосана,
на лицето с усмивка, несменяема маска,
и протяга ръка, и поема ръка.
Тук не мога аз тихичко да не изрека:
преди всяко здрависване вие най-напред проверете
ръцете им!
Проверете ръцете им,
защото дори и сега,
когато е минал половин век вече,
под техните нокти почистени ще съзрете… съсирена кръв.

Нека не ви заблуждава
тяхната горда и знатна походка:
колкото те и да ходят с вирнати носове,
пред нас са винаги със сведени глави,
както върбата безплодна - пред животворна вода…
И ако те,
крачат сега тъй надуто - и с изпънати шии,
то е, защото
нашите погледи искат поне да избегнат.
От имената фамилни, от окончанията им само, на „ян”,
те трябва да се ужасяват повече,
отколкото Макбет - от сянката на Дънкан…
Може би техните жени
не забраждат вече лица с фереджета,
но лицата на мъжете
трябва да останат завинаги скрити
от горещата паяжина на срама, тя не се къса
и от мрежата на страха, не избледнява тя.
И ако аз не го кажа сега, то незаритите мъртъвци
с вика си остър ще го потвърдят;
колкото птиците хищни и зверовете
да накълвават и късат месата им,
незаритите мъртъвци се покриват отново с плът -
и всяка вечер влизат те тихо, безшумно
в топлите легла на убийците -
и лягат между тях и жените им…

Колкото да се обезкървяват телата им
и земята да се гледжосва с тяхната кръв,
всяка утрин, отново и пак
те смесват кръвта си
и ще я смесват отново и пак
с питието или с шербета
на този, който кръвта невинна е лял -
тяхната и на децата им.
Непритворените клепачи на мъртвите ги следят
като слънце, което не се откъсва
от помрачения поглед на взрения в него.
И мъртвешкият блясък на милион очи непритворени
преминава като бръснач
със страховитото движение на смъртта
по самодоволните им лица, насапунисани
от бръснарската четка,
напоена с кръвта на главите отсечени
и измита с горчиви, солени сълзи…

Неизгнилите, с електричество пълни коси
на умъртвените и осквернени жени, невести, девици,
са се превърнали и се превръщат, и - ще се превърнат
в меки, копринени нощници
за дъщерите им
и за невестите,
и за жените им -
нощници,
които са всъщност усмирителни ризи -
горящи, обгарящи…
Жалостивият вопъл
на сираците, пръснати из света -
и проклятието на вдовиците,
което като пружина, насила възпряна, прелита,
но не достигнал а нито дявол, нито пък бог,
се завръща обратно без сила
и се заселва
в техните къщи -
в къщите на онези,
които пресякоха нерва на мъжеството
и с вдовишки печат дамгосаха
челото на цяла една страна;
заселва се той в тях вместо а л л а х,
вместо награда и благослов,
като прогонва навън
всички измислени и неизмислени джинове, даже добрите,
даже щурчето,
даже врабчето…

Свързани сме, свързани сме един с друг
не като сиамски близнаци,
а като двама клети каторжници:
ние - с мъчителната тежест на болката
и със справедливите претенции за възмездие,
те - със срама си (може би)
и с ужаса (определено!).
Свързани сме, така здраво сме свързани,
че не се отделяме и няма да се отделим,
докато не се накаже котката,
разляла не млякото, а кръвта
подобно тигъра, който в Потсдам бе наказан
много по-тежко и справедливо,
отколкото от страшния съд в Нюрнберг…

Дори вековете не ще простят
на всички тези, които лишаваха,
и на всички онези, които изоставяха.
Тези и онези…
Тези и онези
света невинен превърнаха в свещ
и драснаха кибрита от двете й страни.
И гори тя, векове наред гори
и от двете си страни се скъсява.
А народът в средата,
в пролуката тясна между двата огъня,
колко пъти извика с ядовито сърце
и колко пъти още ще вика:
- Призовавам живите,
живите зова…

И нима наистина не е възможно
да бъдеш могъща империя
и справедлива да си останеш?
Отричайте, за бога, отричайте…
И нима наистина не е възможно да бъдеш
не ловък, а само умел, само можещ?
Отричайте, за бога, отричайте…
На нас ни е нужно отрицание, а не оправдание,
щом няма нищо по-лесно от това
да се оправдае дори този, който почита Сивия вълк
и век след век поучава свойте вълчета:
- „Намерете начин, намерете средство за оправдание,
пък дори и да трябва…
килим от м е д ж е т * да откраднете!”
Но струва ли си да продаваш
огледала в квартала на слепите?
Не е ли по-добре сред мъртъвците живите да издириш
и да извикаш в ушите им -
както отляво, така и отдясно:
- Стига,
стига сме се вайкали „в себе си”.
Нека отсега нататък зашепнем „около себе си”,
за да разберем утре поне,
че необхватното, недостижимото
започва винаги само оттам,
където завършва нашият най-дълъг среден пръст…
О, нека вече не шепнем „в себе си”.
Нека отсега насетне завикаме „около себе си”,
за да разберем веднъж завинаги
как мечтата си векове наред
наливахме в пълното, а то не се напълни,
наливахме в празното - то не пое,
и нашето пълно от нас се изпразни,
и чуждото празно напълни се с нас…

Родината наша от нас се изпразни,
ала ни за минута, нито за миг
от родината ние не сме се изпразнили.
Нас ни убиха в родината наша,
но родината в нас не бе убита;
тя живее в нас с двоен живот сега.
А който не бе повален от смъртта
и спаси се случайно,
той бе прокуден вън от свойта родина…
Ала… истинското заточение започва после,
когато от своята същност сам се заточиш,
когато от тебе самия твоят живот се отделя
и заживява от теб независимо
там,
в онези свидни родни места,
чиито лица копнеят лицето ти,
които насън и наяве
теб сънуват, теб -
и нозете ти даже…

Тъй, подгонени от номади,
сега самите ние сме един цивилизован номадски стан.
Но блуждаещите ни погледи на номади в чуждия край,
превърнати завинаги в заседнали люде,
са приковани в следите на нашите предци
с гвоздеите на копнежите, с клиновете на мечтите.
Може навсякъде да са телата ни,
ала очите ни са винаги там -
в онази лишена даже от своето име страна,
където безбройните кръстове на храмове и на църкви
дават уроци по топография и демография
дори на неуките птици небесни,
които може би са се заблудили,
смесвайки
юг и изток,
север и запад…
Може навсякъде да са телата ни,
ала там са очите ни,
там,
където сенки застават на стража
пред труповете на развалините,
където даже растенията са променили ръкописа си
и са станали четиво неразгадаемо,
където беловласите огнища-тонири,
отдавна с вода и огън обръснати,
подхранват със своята пепел коприва и тръни,
за да се овласи досущ като тигър земята,
но не да се жъне и в сноп да се превърне
в онази страна без цар и без господар,
страна - една грамадна купа сено,
а на върха на купата е седнало куче…
Владее там пуста и тъжна самотност,
която не се удължава, нито скъсява. На своите пръсти
може да сметне даже детето
броя на тези, които живеят там
и оцветяват своите сънища гладни
с хляба ни бял,
отдавна изяден,
и каменното мълчание на празните си джобове
със звъна на жълтиците,
отдавна ограбени…
Освен един безславен живот,
объркан като Корана,
там има само разкошен прах,
който се сипе в храната им
и в очите ни;
в онези наши очи,
които са винаги там,
макар че телата ни
са навсякъде…

И живеем ние -
опразнената от нас родина
и чедата й
превърнали се в цивилизовани скитници-номади,
така живеем - с двоен живот:
двоен!,
тъй като най-силното нещо в света
е паметта,
която дори и ажурна
не е торба,
а е клетката яка, а е мрежата здрава,
където е принуден да живее осъденият на смърт
до края на своя живот.

Има немощни хора колкото щете,
ала хора без памет - тях ги търсете
в онова свръхистинско Елдорадо,
разкрито във всеки град
и наречено лудница…
Ето защо стенограф доведете!
Доведете стенограф,
за да стенографира върволицата наши спомени,
натрошени от хвърлени камъни,
и тревогата на езерните им вълнения,
догонващи се, съкрушаващи се взаимно,
които
ни излагат под слънцето и под звездите
като стока, изкарана на търг,
но няма кой цена да даде, няма кой…
И нашите спомени,
вчерашните, предишните и хилядолетните наши спомени,
провесват и мен, провесват и вас
по ръждивите въпросителни на историята,
но не така, както месарят вече веднъж ни провеси,
а както птицата се провесва,
домашната жива и здрава птица,
за да пърха с крилете си винаги,
за да пърха с криле безкрай…
Ето защо донесете сега звукозаписен апарат,
за да запише
поне отломките на шума от нашето пърхане,
брожението от играта на нашите мускули
и тътнежа от напрежението на нашите нерви,
които не се нуждаят от никакъв търг -
пръснали сме ги безплатно: вземете, вкусете,
да ви е сладко…

Но тези спомени,
вчерашните, предишните, хилядолетните,
не се преглъщат:
насред път се затъкват те и остават
като плод недозрял,
не, като дращещо коте,
в гърлата ни, а около тях
безкрайните редици от имената
на нашите загубени области,
на селата и градовете
са се увили като въжета
и ни душат,
душат ни до смърт,
ала - умишлено - даже не ни умъртвяват…
И в децата, родени от нас,
дори в храната им -
същото страдание вместо сол,
като пясък неразтворимо -
и същият неповторим - единствен човек,
когото цял свят не може да разбере,
а не го разбира, защото
е неповторим - и единствен - човек.
… Петнадесет века слушаме вече това,
което светът наизуст знае:
- „Помолете се и ще ви се даде!”
Не! Лъжа е, Исусе!
Не! Може без прекъсване да се търси,
както търсиме ние,
и пак да не се намери такъв.
И може нищо да не се намери,
да се намери не всичко - също,
не всичко, но не и… родина!
Родината е това, което не се търси.
Родината е това, което е дадено
от рождение и завинаги;
тя не изчезва.
Но нашата… изчезна.
Завинаги ли?
О, не!
Родината е това, което не изчезва,
а се заграбва;
така не изчезва дланта,
когато се свива в юмрук,
но не остава завинаги свита,
както и родината - заграбена завинаги…
И човек не бърка предметите и нещата,
защото
след като е загубил надежда и вяра,
пак му остава неумиращото очакване на чудото,
тъй като в нас най-накрая,
след всякакви смърти, умира детето -
детето, дало на чудесата живот и храна.
А във всеки от нас живеят едновременно
вече по няколко деца -
онези, които умряха преди да се родят
и онемяха преди да проговорят.

И е вярно, за жалост, че ръцете ни празни останаха,
ала очите ни са препълнени
вече
не със сълзи, не и с кръв,
а с вяра пламтяща, със сгъстена надежда -
с онази безплътна девица, която
цяла нощ, чак до зори омърсявана -
като жените-хури на джанната*,
пак се превръща в девица, щом се сипне зората.
Ето защо когато извикам:
- Призовавам вас, живите,
на мен ми отвръщат не грабливите ястреби,
на мен ми пригласят
не хиени и кучета вълча порода,
а всички онези, които знаят добре,
че в пън се превръща човека обезглавен
и трови своето собствено тяло с гъбите
около шията му прорасли,
но когато се опитват
да обезглавят цял един народ,
той се превръща сякаш в черница -
подновява се тя,
раззеленява се тя…
Чуват ме и ми отвръщат онези,
които най-добре знаят
как са се изтъркали пантите на нашата къща
от отваряне и затваряне пред бедствието;
които най-добре знаят, че за нас
нямаше високосни години
и февруари винаги беше с 28 дни…
Ала знаят още, че ние
все пак сме хора обикновени,
а не някакъв уред за мъчение -
и това мъчение ще изчезне някой ден;
че има такива стени,
които се рушат и с чела,
ако не се крепят от чужди рамене -
те също се уморяват…

Чуват ме те и ми отвръщат.
И не искат да знаят цената на своята кръв,
а на оная,
която се е плискала по планини и долини,
която в застарелите пукнатини се е свличала,
но не е изчезнала,
както не са изчезнали
милионите наши жертви;
защото от гроба не излизат само онези,
които имат надгробни плочи -
те просто нямат изход,
а милионите наши жертви,
лишени от гроб и надгробна плоча,
винаги са излизали и излизат навън -
и редиците на живите стават четворни:
- Да призова живите!

Нашите мъртъвци са в нашата сметка,
в нашата сметка и в нашата кожа,
тъй като ние сме свързани с техните спомени,
както детето и майката - с пъпната връв.
Ние сме в тях,
а те - в нас,
в нашите клетки, в нашите кости,
в нас и във внуците, които ще народим.
И дори ако ние се уморим,
те, живеещи в нас и в тях,
в нашите стави, в техните пръсти,
без умора, като жената-вдовица библейска
ще хлопат по портата на съдията, додето не кажат:
„Ела, осъдихме вдовицата”…
И когато викам:
- Да призова живите,
на мене ми отговарят онези, които вчера
вместо тоягата жалка на бежанеца взеха в ръка
бедрената или подбедрената кост
на някой непогребан мъченик
и тази кост цъфна като жезъла на Аарон -
за да докаже на нечестивия враг,
че макар меджетът* да е разрушен,
все още останал е Ал Мехраб*,
все още е там той, край Арарат…

И е вярно:
Онова, което се свърши,
беше един бесен, нов потоп,
който остави под знака на изтреблението
живеещото в безчовечния свят човечество,
ала забрави, ала пропусна,
че Арарат, тъкмо Апарат спаси Ноевия ковчег,
че тъкмо в подножието на Арарат, тъкмо там
заживя и се размножи човешкият род.
И този път тук същото стана.
Кошмарът се отдръпна в своите брегове,
които отново оцветиха устните си в зелено,
за да се целунат в далечината със синьото,
освободено от облаци небе
и да родят деца -
чисти като ясния хоризонт.
Цялото съдържание на нощта изсипа себе си
върху пръстта,
и безброй земни звезди
пунктираха обърканата нощ
с просветеното си жизнепознание.
Избликналата от черепите на всички святи безумци
кръв
се превърна в знаме.
Последните думи на светците, люшнати на бесилките,
се превърнаха в имена на новородени.

И тази малка земя, от потопа спасена,
наостри бодли като таралеж
против извития зъб на смъртта в змийски образ;
и всеки бодил се посади като храст,
разцъфтя като цвете,
като ластар се наля
с мъзга, със сок - и с обещание за плод.
Даже пестниците наши
корени пуснаха, дрехи от листи облякоха -
и зашумяха дървета…
… Умрелият възкръсна,
живият заживя…
- Да извикам живите.

И сега, когато не живеем в къща,
пълна със зли духове и шейтани*,
то онази къща, в която живеем сега
се е превърнала вече в олтар на светостта,
в покривка за нафора, в пещ за просфора.
И ако вчера клетите цифри език си нямаха,
днес, превърнати вече в учители по красноречие,
дават уроци дори на заекващи -
уроците на възраждането, на надживяването уроците,
доказвайки даже неволно,
че от жива сеч не изчезва цял един народ,
както троскотът - от коситба и плевене,
доказвайки даже неволно,
че вековният спор между плевел и жито
винаги с жътва завършва и с мелница,
с фурна и с хляб - и с радостния кънтеж
от сватбите и кръщенките на живите…
- Нека извикам към живите:
Кой ви каза, че нямате вие море?
Вашето море на Кръвта
е по-голямо от Великия тих океан,
Вашето море на Потта
е по-дълбоко от Атлантическия,
Вашето море на Мъстта
е по-страшно от Ледовития,
а морето на Сълзите?…
Сълзи не са нужни!
Вместо тях
нека пот, тази трепетна жар, по телата забляска
и да поправи дори на природата грешките -
като превърне скалите
в корита за мачкане на грозде,
камъните - в открити хранилища за хляб и плодове,
пустините - в открити изложби на китни градини,
та под всяка стреха, под всеки покрив
невести в леглата на своето щастие
да раждат с децата си заедно сигурност,
и във всеки дом бутилките речовити
да разтварят замечтаните устни на виното,
и във всеки дом като „Отче наш”
да се спряга нашият нов лозунг:
- Нека разлятото ни вино
бъде курбан за бутилката счупена;
виното, ала никога не и кръвта,
за бутилката, ала никога не и за страната ни клета…
И не са нужни сега песни църковни,
нито молебени и панихиди.
Земята пее сега с тъмните гърла на недрата си
в съпровод на своите водопади,
с яростния хор на своите ветрове,
със соловото изпълнение
на Араратските безезични камбани,
под онези безбройни и тържествени светлини,
които мигат с блеснали от възторг и почуда очи;
и са по-жизнени, по-трепетни те са
от звездите, мъждукащи във висините.
- Нека извикам на живите
и на тебе да кажа, народе мой,
че имаш очи, какви очи само,
но засега с ушите си повече виждаш.
И аз, клет свидетел на твоя вопъл и плач,
станах съсъд на твойто страдание,
преобърнат съсъд;
и станах свидетел, когато изтръпна от ужас,
запаса твой страх, признавам си, станах,
когато ти възропта;
и се превърнах на твоя бунт
в символа ясен:
изправено острие на огромно копие,
забито в земята;
символ
и на до днес неосъществената може би твоя мечта,
на желанието ти, наполовина изпълнено;
бях и свидетел, щастлив свидетел
на възраждането на твоите мъченици,
на стремежа и ентусиазма на надживелите -
и ти казвам
като завет -
ти, който отдавна се наричаш народ,
макар по неволя да не си събран в едно,
макар да си пръснат и разпилян все още,
отсега нататък ще се събереш
първо - сам в себе си,
а после - около себе си,
като помниш, че тази сеч и този погром,
това човекоубийство
не вчера започна, не вчера…
5000,
500,
50-годишна история има
тази сеч и този погром, това човекоубийство,
което не е завършило и не завършва:
беше червена, днес бяла сеч казва се тя
и сега не разбива черепи,
а ги привлича, а ги завзема,
не посича ръце, а ги наема завинаги,
не отвлича, а примамва и прелъстява,
не пролива кръв, а я купува
и, съединявайки жилата с жила, я смесва във всепоглъщащата си кръв…

И, повтарям
като тревожен сигнал:
- Тази сеч не започна вчера,
нито утре ще свърши,
затова се страхувайте повече от бялата сеч,
отколкото от червеното изтребление;
затова повтаряйте заедно с мен,
както повтарят се клетвени думи:
- Когато те асимилират насила
можеш да отровиш насилника с кръв,
а когато се асимилираш доброволно,
с тази кръв самия себе си тровиш.
Ето защо нека в действие влязат вашите стари оръжия -
зъбите и нозете:
зъбите -
за да се борите и защитите
или да се съберете сами в себе си,
а нозете -
за да се върнете вкъщи
или за да се съберете около себе си…

И струва ли си да казваме както вчера, така и днес,
че да бъдеш свободен в чужбина е друго робство,
а дори да си роб в собствената си къща -
друга свобода?
И заслужава ли си
да раздробя самия себе си като слама?
Оставете ме такъв, какъвто съм, а аз съм стебло,
оставете ме също
да си остана със своето ново верую,
което вместо Троица има само Двоица,
и заустете моята нова молитва:
- „В името на Заблудената овца,
в името на Блудния син”…
- Да извикам на живите,
на заблудените:
- Заточението не става само насилствено,
но и по собствена воля,
и е по-тъжно, по-жално е то от смъртта,
а робството?…
Да си свободен в чужбина е друго робство,
а дори роб да си в своята къща - друга свобода.
Но тази къща не къща е, а е Отечество,
и то какво Отечество:
едно отроче - Давид един,
измъкнат с ръце от вълчата паст,
едно семенце живо,
изтръгнато от зъба на камъка воденичен…
И кой ще намери, и къде ще намери
друго, второ такова отечество,
и то какво отечество…
Може би нито едно отечество на света,
макар и голямо, огромно, могъщо, способно
не събужда в сърцата на своите деца
толкова обич, такъв копнеж,
както свитата сякаш в шепа свята арменска земя;
и никой в целия свят
не се гордее с такава детска наивност,
така самозабравено, така непосредствено
със своето отечество именито,
както те;
и никой в целия свят
не копнее за отечеството си така,
както те;
и не му вярва с такава детска наивност,
както те;
и не трепери над неговото днес и неговото утре,
както те…
В обятията на любимия -
винаги за Него;
пред чашата -
винаги за Него;
на заточение, в затвора -
винаги за Него;
по кръстопътищата на света -
винаги за Него;
приживе - за Него,
на смъртния одър - за Него,
винаги, винаги за Него…
И онзи, който никак не Го познава, ще сметне,
че То е една страна огромна,
свят необхватен,
отечество мощно…
И наистина То е страна огромна,
свят необхватен,
отечество мощно.
Затова не искайте от мене себе си да раздробя
като слама.
Оставете ме такъв, какъвто съм, а аз съм стебло,
оставете ме също
да си остана със своето ново верую
и да видя
как вие, възвърнали Се отново сред нас,
почитате като древен бог
едно дърво -
черницата,
която от кастрене не изсъхва,
а се подновява…

- Да извикам на живите,
на възвръщенците нови:
- Човеци сме, а не микроби,
които се размножават чрез деление.
Човекът се размножава чрез съединяване -
елате да се обединим.
Да се обединим,
та мечтата голяма на тази наша малка земя
тяло с нашата плът и нашите кости да придобие -
и надарени с целебната доброта на мечтата велика,
да се отърсим
от низките чувства на мъст и на гняв,
за да не се унижаваме в нас самите,
за да си останем възвишено горди,
излъчващи благородно пренебрежение,
ала повече доброта
и вроден алтруизъм,
без който сякаш не сме ние,
не сме яка, а - полусрутена сграда…
Такива сме
и такива ще бъдем.
Изоставили своята болка, по-тежка от планина,
понасяме болката на всемира.
Изоставили своята грижа, по-тежка от планина,
поемаме грижата на всемира.
И нека толкова бавната справедливост постигне
по-напред другите,
нас - най-накрая…
И притиснали като с пружини нашата скръб,
ние участие вземаме в тържествата на другите
от все сърце, без скрита мисъл, без яд и без гняв.
Но нека камилата на радостта най-накрая,
най-накрая поне
подгъне колене и пред нашите двери
като закъснял, но многоочакван поклонник.
Ала изчерпва се даже и търпението на светеца,
както се вмирисва водата, когато се завири.
Ние сме поколението на Светите Мъченици,
но не сме светци,
само хора сме
и вярваме, че ще се превърне
всяка наша отломка - в обща вълна
и всяка троха - в запас за близкото утре,
остатъка - в прораслек,
мощите - в детски ясли,
диаспората -
в просфора свята…
И това го казвате не вие, нито те, а аз,
аз - Сис-Масис
с неуморно,
безспирно,
безкрайно,
безсънно звънтящата моя камбана,
с ритъма на песните от Гохтан,
с извивките на богослужебните химни
и в съпровод на звънки инструменти,
Сис и Масис кънтят без умора, безспир, непрестанно -
който има слух,
тъпанче на вярата,
той ще почувствува
изказа на тризвънната ми камбана,
звъна на трисловесното ми сказание
дишащата сянка на трите ми пръста, с които се кръстя:

- ДА ОПЛАЧА МЪРТВИТЕ…
- ДА РАЗЧУПЯ МЪЛНИИ…
- ДА ПРИЗОВА ЖИВИТЕ…

Ереван, февруари, 1965 г.

——————————

БЕЛЕЖКИ:

Сис и Масис - синоними на Арарат, историческа планина в Армения
Гохтан - област в историческа Армения
Хачкари - каменни кръстове, филигранно издялани за надгробни паметници
Сив вълк - синоним на войнстващ турчин
Евклид - древногръцки математик
Арафат - планинско възвишение в Саудитска Арабия
Сипан - планинско възвишение в Западна Армения
Езан - високогласно приканване за молитва от минаре на джамия
Пейхамбер - пророк
Пюраг - планина в Западна Армения с многобройни езера. (Бингьол, тур.)
Муш - град в Западна Армения на юг от езеро Ван. Сега в Турция
Агън - град в Западна Армения. Сега в Турция
Хай - етническо име, с което наричат себе си арменците
Дарон - област в Западна Армения. Сега в Турция
Невруз байрам - ислямски празник байрам, отбелязван на първия пролетен ден Шюкюр аллаха! - Благодарност Богу!
Далита, гуми! - далита (момиче) ела след мен, последвай ме!
Ал Арафа - чистилище
Банк отоман - Националната банка на бившата Османска империя в Цариград
Ван, Урфа - градове в Западна Армения, въстанали за самоотбрана през 1915 г.
Чете - турско формирование със специално предназначение
Шехид - мъченик (умрял за вяра, родина и др.)
Милли - народен, национален
Хюкмети хокюмат - решението на правителството
Хакъ дин - правата вяра (става дума за Исляма)
Жьон тюр - член на младотурската партия („Иттихад ве Тераккъ”)
Чангъръ - град в Турция, лобно място на арменски интелектуалци 1915 г.
Дер-Зор - градче в Арабската пустиня, концентрационен лагер на депортираните арменци през 1915 г.
Зиарет - посещение, визита
Анкара, Ракка, Баб - градове в Османската империя, временни етапни концентрационни лагери на депортираните през 1915 г. арменци
Меджет (мечет) - малка ислямска култова сграда
Тонир - огнище, вкопано в земята
Хури - самодива, нимфа, русалка, красавица, хубавица
Джанната - рай
Ал Мехраб - олтар в джамия
Шейтан - дявол, сатана