Джойс Кери

превод: Любомир Духлински

Из сборника „Пролетна песен” (1960)

Робърт Куик, връщайки се от командировка, намери бележка от жена си у дома. Тя ще се върне в четири, но децата са в градината. Той хвърли шапката си на масата и без да сваля тъмното си яке, което не можеше да търпи, веднага отиде в градината.

Той тъгуваше за двете си малки дъщери и с нетърпение очакваше как ще го срещнат. Честно казано, той се надяваше, че те, както често правеха преди, ще го чакат на завоя на пътя, където да спре колата и да се прибере заедно с тях.

Градината им беше занемарена и подивяла. С изключение на зеленчуковата градинка до езерото и лехата, където госпожа Куик отглеждаше цветя за къщата, тя беше недокосната от години. Над закърнелите лаврови дръвчета и неподрязаните розови храсти, се гърчеха настрани и доживяваха своя век стари ябълкови дървета. На хилави прекършени стъбла бяха поникнали останките на гергини и делфиниуми.

В началото оправданието за такава небрежност беше, че градината е предназначена за децата. Нека правят каквото искат в нея. Истинската причина още от самото начало беше, че двамата Куик бяха безразлични към градинарството. Освен това госпожа Куик беше твърде заета със семейството, градския съвет, енорията, а съпругът й със служебни задължения, за да отделят от свободното си време на занимание, което отегчаваше и двамата.

Но с времето извинението се превърна в истина. Градината принадлежеше на децата и Куик дори се гордееше с това. Той обичаше да показва занемарената си градина, толкова различна от всички съседски, с равномерно окосена трева и оплевени цветни лехи. Градината сега олицетворяваше за него триумфа на въображението и в този следобед той усети с нова сила очарованието на нейната недокоснатост, като шедьовър сред имитации.

Наистина, осветена от косите лъчи на слънцето, все още не много силно в средата на май, което си проправяше път от стръмнината през дърветата, карайки дори изсъхналите плевели да горят в лилаво и златно, градината беше красива с особената красота на девствените природни горички, където и сред напълно разораните земи е съхранен и диша духът на късче дремещи девствени  гори.

„Истинско кътче селска глухота”, помисли си градският жител Куик, за когото селският пущинак беше място, където се правеха пикници. И въздъхвайки свободно, изведнъж усети, че се е измъкнал на свобода.

- Хей, деца, къде сте? - извика той.

Никой не отговори. Той спря озадачен.

Тогава си помисли: „Тръгнали са да се срещнем - и съм се разминал с тях.” Това беше приятно, но сърцето му се сви. Когато децата се разминаха с него за последен път, а това беше преди две години, не мина без сълзи. Тогава те вървяха по пътя в продължение на цяла миля и легнаха зад храстите, устройвайки засада. На тях им беше обидно и мъчно, че се втурнаха да ги търсят и ги върнаха у дома, а веселата им идея завърши с унизителен провал.

Но щом се обърна към къщата и направи крачка встрани, за да не налети на дърво, видя, че до езерото, забола нос в книгата, Джени лежи по корем. Джени беше на дванадесет години и напоследък четеше ненаситно.

Куик бързо закрачи към езерото, махайки с ръка и викайки:

- Джени! Хей, Джени!

Но момичето само леко извърна глава и го погледна през падащата над очите й коса. И легна с буза върху книгата, сякаш казваше: „Съжалявам, но е толкова горещо, че нямам сили.”

После видя Кат, която беше с година по-голяма. Тя седеше на люлка, облегната настрани на въжето и провесена глава, очевидно потънала в дълбок размисъл. Босите й, изцапани с кал кръстосани крака, бяха изпънати към земята. Цялият й вид беше отсъстващ и изпълнена с приятна отпадналост. На бащиното „здравей” тя вяло отговори с неясно: „Здравей, татко”. И толкова.

- Здравей, Кат!

Но той не добави нищо повече и не се приближи. Куик никога не молеше за нежност децата си. Той презираше бащите, които се заиграваха с дъщерите си, търсейки от тях прояви на дъщерна привързаност. С такива като моите, мислеше си той, това би било двойно неправилно. Те и така бяха непосредствени и ласкави по природа, а Джени понякога - особено през последните месеци - беше атакувана от пристъпи на направо бурна любов. Порасна, помисли си той, порасна, изпревари Кат и обещава да стане дяволски интересна жена, силно чувствителна, мислеща и не глупава.

- Е, Джени, какво четеш? - попита той. Но момичето само врътна дупето си, това беше целият отговор.

Куик беше огорчен - а сам в душата си се смееше на себе си. Децата не е важно да са възпитани, помисли си той, но поне се държат честно, никога не се преструват. Той изнесе шезлонг за себе си, взе сутрешния вестник, който бе прегледал набързо днес, в бързината да тръгне рано на път. Трябва да се задоволява с малко. На петдесет и две, загубил почти всички розови мечти, той беше майстор да се задоволява с малко.

„Прекрасен ден, - помисли си той, - и няма какво да се прави до понеделник.” Той се огледа наоколо, разгръщайки вестника, и отново усети колко хубаво е в градината. Хубаво е най-накрая да се насладите на спокойствие. И самият факт, че наблизо са децата - вече е удоволствие. Това никой не може да му го отнеме. Той отново е у дома.

Междувременно Джени стана и тръгна да се шляе между дърветата - краката й също бяха боси и мръсни. Отстрани на роклята й грееше голямо зелено петно. Промъкна се до езерото. Сега Кат бавно се плъзна от люлката и се претърколи по гръб - с разрошената си коса, потънала в прах, мръсните малки ръце с нокти, обвити в траур и длани, обърнати към небето. Следвайки носа си и подушвайки, със скокове дотича кучето й, кокер шпаньол на име Бътън, излая кратко и се настани в краката на стопанката си. Кат повдигна крак, погъделичка корема му, след това се претърколи по корем и зарови лице в ръцете си. Когато Бътън пъхна носа си под бедрото й, сякаш се опитваше да я обърне с гръб, Кат го ритна леко, промърморвайки:

- Върви си, Бътън.

- Бътън, не може - подхвана Джени в същия замислен дух.

Сестрите се обичаха и винаги се притичваха една на друга на помощ. Но Бътън само за минута се откъсна от заниманието си, погледна към Джени и започна да дърпа роклята на Кат. Кат го подритна още веднъж, този път вече с основание и каза:

- Махай се най-после, Бътън!

Джени прекъсна безцелната си разходка, изтръгна бамбукова пръчка от бордюра и я хвърли към Бътън като стреличка.

Кучето, стреснато от изненада, изквича силно и несигурно и се приближи, като въртеше задницата си с такова усърдие, че торсът му всеки път се огъваше като скоба първо на едната страна, после на другата. То беше в недоумение: какво е това, нова игра или наказание за някакво сериозно нарушение? Джени нададе войнствен вик и се втурна към него. Бътън с лай побягна. Кат мигновено скочи, също грабна пръчка и с викова: „Тигър! Тръжте го!” се втурна след него.

Момичетата тичаха след кучето, смееха се, блъскаха се, отблъскваха се едно от друго, хвърляйки каквото им попадне след беглеца: камъни, прецъфтели нарциси, парчета от саксии с цветя, буци пръст. Бътън, ужасен до смърт, се извърташе, подскачаше диво ту насам, ту натам, давеше се от отчаян лай, махаше с опашка, изразявайки готовност за пълно подчинение - и накрая, свил опашка и скимтейки, се скри в процепа между оградата и порутената барака.

Робърт се развълнува. Той обичаше объркания, чувствителен Бътън и виждаше, че той страда. Време беше да призове децата към ред.

- Хей, Джени, спри - извика той. - Престани, Кат. Уплашихте го - можехте да му извадите окото. Ей, стига - достатъчно!

Последният вик прозвуча с искрено възмущение. Джени домъкна гребло и се опита да закачи нашийника на Бътън с него. Робърт се размърда, понечи да стане от шезлонга. Изведнъж Кат се обърна рязко, насочи към него колче, с което подпираха граха и извика с цяло гърло:

- Предай се, бледолики!

Джени също веднага се обърна към него и извика:

- Да, да, бледолики! Предай се! - тя се разсмя високо и като не можеше да каже нито дума повече, се втурна към него, държейки гребло напред като копие.

Задавяйки се от смях, момичетата се нахвърлиха върху баща си.

- Хей ти, бледоликият! Бледолики Роби! Кажи сбогом на живота! Скалпирай го! Измъчвайте го!

Те се разправяха с него така, че той изведнъж се уплаши. Изглеждаше, че децата, обикновено толкова ласкави, меки, съвсем са изгубили ума си и са се  превърнаха в злобни фурии. Болеше го и не знаеше как да се защити, за да не ги нарани, да не счупи тънките им кости, крехки на вид, като птичи крака. Дори не опита да ги отблъсне по-силно, опирайки се на тънките им ребра, които щяха да загинат под дланите му. Бътън внезапно доби отново смелост, с лаене изскочи от скривалището си и сграбчи новата жертва за ръкава, като ръмжеше и я дърпаше към себе си.

- Чиба! - извика той, опитвайки се да отблъсне кучето. - Кат, кажи му. Тихо, деца, не трябва.

Но те продължиха да го тормозят - Кат скочи върху корема му, Джени го сграбчи за яката, сякаш се канеше да го удуши. Лицето й се приближи до неговото - безумно лице на убиец, изпъкнали свирепо очи, оголени зъби. Той наистина започна да се задушава. С конвулсивно усилие той се опита да откъсне момичето от себе си, но ръцете й се вкопчиха здраво в усуканата му вратовръзка. Ушите му звъннаха. Изведнъж шезлонгът, не издържал, рухна - и тримата полетяха на земята с трясък. Бътън, или от изненада, или от болка - може да е бил прищипан - се изправи на задните си крака и захапа Куик над носа.

Кат лежеше напряко през краката му, Джени на гърдите му, все още държейки се за вратовръзката му с две ръце. Но тогава тя погледна надолу към него и изражението й се промени.

- О, той те ухапа! - извика тя. - Виж, Кейт!

Кат се претърколи от краката му и коленичи.

- Истината те ухапа, лошо кученце.

Зачервени, дишащи тежко, момичетата се напрягаха, едва преодолявайки смеха. Но Джени намери за уместно да упрекне сестра си:

- Няма нищо смешно. Може да получи инфекция.

- Знам.

Кат беше наранена, но не можа да се сдържи и отново прихна.

Робърт стана от земята и изтръска праха от сакото си. Той не им каза нищо в упрек. Опита се дори да не поглежда момичетата, за да не забележат колко е ядосан и изумен. Изживяваше дълбок шок. Беше невъзможно да забравя лицето на Джени, обезумяло, кръвожадно; той си помисли: „Да, тук няма и следа от любов - тя нарочно искаше да ми причини болка. Това повече прилича на омраза.”

Струваше му се, че нещо ново нахлу в предишните му отношения с дъщерите, прости и радостни, и децата внезапно се отдръпнаха от него в собствен свят - примитивен, жесток свят, където той не означава нищо.

Той оправи вратовръзката си. Кат изчезна; Джени разглеждаше челото му, опитвайки се да не прихне на свой ред. Но когато той поиска да си тръгне, тя го хвана за ръката:

- Къде, татко?

- Да посрещна майка ви - всеки момент трябва да си е у дома.

- Не, не можеш да отидеш така - първо ще измием раната ти.

- Няма нищо, Джени. Това не е страшно.

- Но Кат вече отиде за вода - и, после, може да стане по-зле.

И Кат, излизайки от кухнята с купа вода, също извика възмутено:

- Седни, тате, седни на мястото си - да не си посмял да станеш.

Сега тя се представяше за строга медицинска сестра. И Робърт, въпреки че още не се беше отървал от тежката утайка в душата си, сметна за добре да не се противопоставя на тази нова игра. В крайна сметка това поне някак си приличаше на игра. Никой не жадуваше за кръв. И после, такъв дебел и плешив мъж не може да си позволи и с вида си да покаже, че е огорчен от жестока детска грубост. Нека дори децата да не разберат защо е разстроен, какво толкова го е потресло.

- Седни веднага, чуваш ли? - каза Джени. - Кат, изправи шезлонга.

Кат изправи шезлонга и момичетата го настаниха, измиха раната, намазаха я с йод и я залепиха с лейкопласт. В разгара на тази процедура, красива и румена, добродушна и делова, се появи госпожа Куик с приятелката си Джейн Мартин, председател на благотворителния комитет. Картината, която завариха, извънредно забавляваше и двете, както и историята, която я предшестваше. Техният вид казваше на Робърт по-ясно от всички думи: „Деца, вие, деца, вършите глупости, а междувременно ние решаваме съдбата на света”.

Изпратиха момичетата да се мият и да се преоблекат в чисти дрехи. Комисията щеше да дойде на чай. На чая двете момичета, в чисти красиви рокли, скромни, подредени, разнасяха сандвичи и сладкиши на гостите. Те знаеха как да се държат на масата с гости. Харесваше им да изпълняват дълга си с такова достойнство. Погледите им не се задържаха върху баща им, сякаш бащата не съществуваше за тях - или по-скоро съществуваше, но също като гост, на който трябва да сервират освежителни напитки.

И той, опитвайки се, така да се каже, да намери отново твърда почва под краката си, макар и с един порядък по-ниска, да намери нова мярка за духовно равновесие, си каза: „Боже мой, на какво разчитах? Още година две и изобщо ще ме изхвърлят от сметката. Младежите ще започнат да се навъртат наоколо както кучетата зад Бътън, а аз ще бъда просто едно безполезно старче, годно само да плаща сметките.”

Дамите обсъждаха поредното дело: четиринадесетгодишно момче, хубаво момче от прилично семейство, което никога не пропуска дори един час в неделното училище, без причина изпразва кутията, в която майка му държи парите и побягва с крадена кола. Джени, кацнала в краката на госпожа Куик, слушаше внимателно. Кат нахрани Бътън с остатъците от шоколадови мъфини, като го почесваше под брадичката.

Изведнъж Куик разбра, че не може да си поеме въздух. Поиска му се да си тръгне, да избяга от тук още тази минута. Да, трябваше да бъде в мъжко общество. Той ще отиде в своя клуб. Може би там нямаше да има никой, освен редовните посетители в игралната зала, а той мразеше да играе карти. Макар че сигурно щеше да намери стария Уилкинс в билярдната. Уилкинс е на седемдесет години - уморителна личност, безпросветно досадна, прекарал половината си живот в клуба и винаги разказва как е предвидил началото на кризата предварително и колко умело е вложил парите си. Каква е ползата от парите за човек като стария Уилкинс? А впрочем, мислеше Куик, Уилкинс също щеше да слезе, за да прекара час-два преди вечеря, гонейки топките, дори да хапнат заедно. Ще предупреди жена си по телефона. Тя няма да се разсърди. Тя се радва, когато се зададе свободна вечер и може да се заеме с доклади и отчети. А той може да не се връща у дома, докато децата не си легнат.

И след чая, когато членовете на комисията подредиха книжата, подготвяйки се да започнат дневния ред, той незабелязано изчезна. Заобикаляйки предната градина на последната къща, за да завие зад ъгъла, изведнъж чу някой да тича след него и задъхан глас да го вика. Огледа се. Беше Джени. Тя го настигна, поемайки дълбоко дъх като се държеше за сърцето.

- Уф, едва те настигнах.

- Какво има, Джени?

- Исках само да погледна - ухапаното.

Робърт искаше да се наклони към нея, но тя възкликна:

- Не, ще се кача на оградата. вдигни ме

Той я сложи на стената на градината, така че тя беше около един фут по-висока от него. Получила необходимото предимство във височината, тя разгледа лепенката на челото му.

- Исках да проверя дали не се е отлепил лейкопластът. Не, държи се.

Тя го погледна надолу с изражение, което той още не познаваше. Каква игра играе сега тя - в болница, на дъщеря-майка? Ще се разсмее след минута? Но момичето се намръщи. То също беше поразено от нещо ново и неочаквано.

Момичето отметна назад косата си.

- Е, довиждане.

Тя скочи от оградата и избяга обратно. Робърт Куик тръгна бавно към клуба. „Не, - мислеше той, - какво има, това не е игра. Момичето порасна, аз също.”