Надежда Полякова

превод: Марко Марков

ТИ КЪДЕ, МОМЧЕ, ОТИВАШ?

- Ти къде, момче, отиваш?
- В детската градина,
да!
Румено блести лицето,
а в очите му - звезда.

- Накъде, момче, ти бягаш?
- Към училището,
в клас…
Там глаголи трудни спряга,
учи нещо всеки час.

- Хей, къде ти заминаваш? -
свети млада далнина.
С неподвижни, твърди устни
отговаря:
- На война…

На стандартна, вехта снимка
чинно клас един мълчи.
От стандартна, вехта снимка
гледат весели очи.

Тук сте стихнала държава!
Не достигнахте до чин,
не достигнахте до слава,
до медал поне един.

Мълком гледам аз лицата
на връстниците си, с плам
мисля: няма на земята
неизвестни войни, знам.

Просто нейде не е вписан,
ненанесен в храбър строй,
просто, в боеве улисан
малко писал ни е той.

В снимката стои накрая,
поглед свежда, мръщи нос.
Него аз отлично зная
и задавам му въпрос:

- На какво, момче, се смееш,
осиян от светлина?
Ти нима, момче, не знаеш,
че остана на война?
Теб куршумче те улучи
и закри те дим висок…

- Днес ще бягам, не съм учил
този, новия урок.
И какво е аз не зная
ни живота, ни смъртта…
И ще гледам днес Чапаев
за пореден, трийсти път.
На чина ми тази есен
друг ще седне от зори…

…Над войника Неизвестен
вечен огънят гори.

ТЪЙ ТИХ Е ГРАДЪТ, ТЪЙ Е ТОПЪЛ

Тъй тих е градът, тъй е топъл,
че чувам от свойто легло
как щъркелът вие със вопъл
гнездо сред далечно село,

как клонка самотна потрепна,
дървото как хвърли кора,
как падна и смриката сепна
от бора иглица добра,

как мъничко стръкче из мрака
в крайпътната прах затрептя,
насъне дете как проплака
от другия край на света,

как в моя любим се прокрадва
с крилатия сън светлина,
как гложди ръждата снаряди
в полята на нашта война.

***
Следите ми леки на този бряг
разми морето в далечния ден.
Убих любовта си. Но защо не успях
да убия за нея спомена в мен?

Защо сърцето ме тегли тук,
сякаш брегът е щастлива звезда?
Водата горчива размива без звук
моята днешна, дълбока следа.