ФУМАРОЛА
превод: Ахмет Емин Атасой
ФУМАРОЛА
Аз сам самичък дойдох оттам, накъдето ще отида пак сам
Защо ли ми трябваше да обикна толкова много този свят
Кутатгу Билиг
ти не беше ми говорил за себе си,
когато над планините с красивите гърди падна сняг,
вечерите и сиротната луна те доведоха при мен
ние бяхме млади като жребчета тогава
ти не беше ми говорил за себе си, една къща
гледаше през своя прозорец, откъдето влизаше
като под атлазен плащ - в самотата на някого
ние тогава бяхме по-млади от своите болки
ти не беше ми говорил за себе си, червената роза
избираше някаква пропаст за своята градина
чиято врата чакаше едно докосване, за да се отвори
ние бяхме млади от самота тогава
един влак префучаваше всяка заран оттам,
където сърцето не се побираше на тоя свят
ние бяхме млади като нов път тогава
като стройна и гола задница на кон бе нощта,
а сутринта сърцето, това запустяло имение,
като водопроводчик източваше камъка на чувствата
ние бяхме по-млади от търпението тогава
дървото приличаше на безгласните букви,
а по него цъфтеше разсеяността, когато
вечерта прескачеше от клон на клан
ние бяхме млади като къщата тогава
аз те чаках преди снегопадите
пък и след тях те чаках
душата ми е като прясно петно от кръв
върху старите снегове, защото ти не дойде
като дърво, закрилящо птицата,
като мечта, свита под сянката на градините
в неговата мъка, в неговия глас те чаках,
докато угасне кандилото на месечината,
докато се свърши тютюна ми, но ти не дойде
безспирна болка заваля от очите на къщата
разсеяното жребче дълго се взира в далечината
с болката на малко котенце - гореща и жива -
чаках те аз, но ти не дойде.
отиде си и не се завърна, спряха снеговете
а падналият сняг остана непознат за стаите
зимите как могат да развалят белите си гнезда,
и то под лунна светлина, как е възможно, тате!
а някога бяхме по-млади от смъртта
СТЪКЛАТА СЕ СЧУПИХА
щастливи номади сме ние
при хубаво време си разпъваме шатрите
разтвори си ръцете сега
и виж как се размножава птицата по небето
един влюбен глас сме ние
сутрин се събуждаме с влажни мигли
прегърни ме здраво сега
денят се удължава с любов
челото ни се загледало в земята
навлиза във вътрешността на розата и потта
(стъклата се счупиха
вече не можеш да ме отървеш от тази мъка
„аз плача и страдам само за теб”).
една птица се размножава по небето
очите ми се разшириха до неузнаваемост
ако не съм онемял, то е само заради теб.
ПЕСЕН ЗА РАНО ПОЧИНАЛИЯ
откак напуснах тате къщата кирпичена
гурбетът за мен в мъчение се превърна
смъртта на рожбата ми е неизлечима рана
изпепелява всичко в мен огънят на скръбта.
тази мъка непрестанно като розите расте
езикът ми неуморни венци от обич плете
като планини ми тежат вече белезниците
най-лошото нещо е затворничеството в света.
съдбата ме е обкръжила със стръмни планини
как да премина тези пътища огнени
смъртта е непоносима на млади години
настръхвам от ужас и кръвта ми замръзва.
