Михай Вьорошмарти

превод: Нино Николов

Къде помръкна твоя поглед светъл?
Къде останаха неясните мечти?
Или светът е само черно цвете
с измамлива сълза, че да трепти.
От идните воали на луната
ужасни сънища ли чакаш, мълчалив,
недоверчив отдавна към съдбата,
отминала те пак по път лъжлив.
Повгледай се в света: море от хора,
щастливите на пръсти се броят,
мечтателите с вятъра говорят
и с поглед крив пред залеза стоят.
Какво ни прави в този свят щастливи?
Богатство? Слава? Хубост? С тях дори
душата жадно някъде се свива,
загърбила щастливите зори.
Потърсил роза, храста ли отскубваш?
Нима се вглеждаш в слънцето за шир?
Безрадостен, щом радости погубваш,
с по-скромни жажди ще пребъдеш в мир.
Добрият по сърце, с дух благороден
намира и сред жаждите покой,
не гордостта, не славата го води,
отечество когато търси той.
Не, не мечтай с мечти така далечни,
света докрай не ти принадлежи:
това, което си намерил за сърдечно,
то си е твое, на сърце лежи.
И минало, и бъдеще - не сливай,
колибка са гърдите ти в нощта -
луна нащърбена и замъци мъгливи,
отблясъци в сърдечна самота.
Щом има на какво да се облегнеш,
облягай се на него, но мисли
и гледай принцип да не ти убегне,
добро, лъжовно идно не търси,
владения за сънища не сменяй,
че да устискаш в дланите си грош,
тъгата си оглеждай неизменно,
ключар е тя на тъмната ти нощ.
И пак ела, върни се с поглед светъл,
върни се, птицо, в старата гора,
върни се между клоните развети,
раззеленили цялата зора.
Бъди сред нас! С очите си тъй млади
дарявай ни с чудесна ведрина,
след залеза опитай да изстрадаш
обилната по пладне светлина!