разговор със съветския поет Семьон Ботвиник

интервю на Марко Марков

- Семьон Вулфович, кое от своите военни стихотворения считате за най-добро?

- От военните си стихотворения бих избрал най-малкото - „За немия изчезнал е света…” Досега то е отпечатано в много сборници и антологии. За войната и мира.

- Първата Ваша среща с Мира - с какво, освен с огромната радост я свързвате, с какво ще я запомните?

- Денят на Победата аз посрещнах в Ленинград. Спомням си салюта над Нева и радостните лица на хората, преживели толкова през войната. Беше време на надежди, време, когато се раждаше новият, следвоенен свят, време на завръщане към съзидателен труд и учение.

- Има ли случаи от войната, за които никога не бихте написали?

- Най-тежките ми мигове от войната бяха тези, в които се срещах с майките на моите загинали приятели.

- Разкажете, моля Ви, по-подробно за своя живот в годините на войната.

- В началото на войната бях курсант във Военно-медицинската академия. През лятото на 1941 година бях морски пехотинец и отбранявах Ленинград, когато врагът беше съвсем близо до него.

През 1943-та служех в Северния флот като корабен фелдшер. В останалото време работех във военни болници - те бяха препълнени. Помагах на лекарите при операции, които в някои случаи бяха по-сложни от бойните. Този труд, съчетан с учение продължих до последния ден на войната.

- Бихте ли ни предоставили своето най-добро стихотворение за Мира?

- Това е „Грижливо и твърдо”. То е посветено на Мира, тоест на всичко.

- Можете ли да разкажете военен епизод, за който си спомняте с ужас?

- Най-тежките ми спомени са свързани с първите месеци на войната - с непрекъснатите бомбардировки, с отстъплението, със загубите…

- Първата Ви среща със смъртта - къде и при какви обстоятелства стана тя?

- Войната и смъртта са неотделими. Първите умиращи видях по време на боевете под Пулково, в ленинградските болници. Тогава към тях от пулковските височини се лееше - думата е точна! - поток от ранени.

- Бихте ли ни разказали за подвига на обикновения съветски воин?

- Подвизи имаше много. Няма да забравя как, в покрайнините на Ленинград, съветски летец-изстребител се сражаваше упорито от своя малък, крехък самолет с десетки юнкерси, домогващи се до града с бомбите си. Той успя да ги прогони. А беше съвсем-съвсем сам…

- Можете ли да ни дадете пример за героизма на руската жена във войната?

- Съветската жена беше герой навсякъде - и на фронта, и в тила. Лично аз неведнъж се срещах с беззаветно трудещи се в болниците жени-лекарки, които денонощия наред не се отделяха от операционната маса. Бях свидетел - фронтови медицински сестри и санитарки деляха с бойците всички тегоби и опасности на военния живот.

- Какво според Вас отличава човека, извършил подвиг по време на война от човека, извършил го сега, в мирно време?

- Мисля, че основа на подвига и по време на война, и в мирния живот е саможертвата. Готовността за саможертва. В мирни дни, естествено, случаите са единични, докато по време на война те носят масов характер.

- Можете ли да разкажете съдбата на руско дете, която Ви  вълнува и сега?

- През дългите години на войната аз видях много деца, загубили родителите си. Поразяваше ме - двойно повече ме поразява сега - тяхната устойчивост в дните на глад и студ, тяхната самостоятелност, стремежът им въпреки всичко и колкото могат да помагат на възрастните.

- Какво беше за Вас Ленинград през войната? А сега? Какво място заема той в поезията Ви?

- Ленинград е мой роден град.Тук съм се родил и учил, за него съм воювал. За него съм писал  по време на войната, пиша и сега. За революционния, военния, трудовия, днешния Ленинград.

- Творчеството на кой военен поет от Вашето поколение цените и защо?

- Трудно ми е да отговоря на този въпрос. Поезията на това време се твореше от много хора. Понякога едно ярко стихотворение определяше съдбата на поета: „Соловьи” на Дудин, „Его зарыли в шар земной” на Орлов, „ Когда идут на смерть - поют” на Гудзенко. Освен тези поети ми се иска да спомена Бергхолц, Слуцки, Луконин, Межиров. А от по-опитните - освен Бергхолц, разбира се, Симонов, Сурков, Тихонов, Алигер…

- Кои от най-добрите особености на военната поезия е наследила според Вас младата съветска поезия?

- Лаконизмът, вътрешната гъстота, взривната сила - най-характерното от предшествениците й.

- Как се прояви братството на съветските народи във войната? Можете ли да дадете пример в това отношение?

- Братството на съветските народи бе основата на нашата победа. Помня как ободряващо прозвуча в обсадения Ленинград стихотворното обръщение на Джамбул Джабаев „Ленинградци, деца мои” - то бе публикувано във вестник „Ленинградска правда” на 6 септември 1941 година.

- Как според Вас се прояви героизмът на съветския народ в тила?

- Победата се ковеше и на фронта, и в тила. Именно подвигът на работещите в тила, създаващи в най-тежки условия оръжие за фронта, помогна на нашите бойци да извървят пътя си докрай - до май на 45-та. Неотстъпно и велико!

- Назовете събитие от последните години, което Ви е напомнило за Великата отечествена.

- Няма такова събитие.

- Светът е поставен пред угрозата от ужасяваща съвременна война - каква е според Вас ролята на поета и поезията за предотвратяването й?

- Всеки поет е задължен да отстоява мира на планетата със своето слово, независимо от силите и възможностите  си.

- Бихте ли ни казали нещо повече за първите две строфи от Вашето известно стихотворение „Миг на щастлива и скръбна сълза”?

- Стихотворението предава, поне на мен така ми се струва, нашето светоусещане в далечния вече ден на Победата.

Тогава ние, млади и неизвестни още поети, се върнахме от фронта и започнахме да пишем за видяното и преживяното.

За да пишем за него и днес, след повече от 40 години..

февруари 1985 г.