ПРОСЯК

Десанка Максимович

превод: Димитър Пантелеев

ПРОСЯК

Просякът бавно се спуска
към притаеното село,
късче небе се синее
на набразденото му чело.
Как се е разлюляло
житото зряло!

Зреят във къра просторен
нивите чужди богати.
Край разлюляното злато
сяда в миг просякът морен.

Тоз, който няма да има
нищо след тежката жътва -
ни клас, ни слама, ни плява -
дълго на нивите кима
и от радост запява.


МЕСЕНЕ НА ХЛЯБ

Жените много рано навън се втурнаха,
където пшениците дремеха още.
Те открехнаха вратата на фурната
и застанаха край пълните нощви.

Бяха прогонили своите мисли скрити,
бяха забравили всички свои спорове,
като воденичаря, когато мели жито,
като орача, когато излиза на оран.

По косите им нападало бяло цвете,
сякаш всички имаха венци на главата.
Те сееха, пресяваха и мислеха с трепет
за своите деца, останали в леглата.

Често, упити от мирисът на брашното,
те се смееха и преставаха да месят,
струваше им се, че не докосват тестото,
а цъфналите ниви под свода небесен.

Жените много рано навън се втурнаха -
преди зората да литне в простора мирен,
и широко отвориха вратата на фурната -
от топлия хляб се носеше чуден мирис.

Те мълком докоснаха топлия хляб с длани
и в зениците им лека сянка падна:
нека земната благодат се превърне в радост,
нека с тоя хляб народа се нахрани.

И нека тоя наш хляб да стане
за неприятелите горчива оскруша.
Миг, още един един миг и светъл ден ще настане.
Жените на прага птичата песен слушат.


КОГАТО МИНЕ МЛАДОСТТА

Когато мине младостта, какво правите, птици,
какво правите, дроздове и гургулици?
Какво прави чучулигата пепелява,
когато лети морна в синевата,
какво прави чинката в гората,
когато тишината с нея се надпява?

Какво правят самотните гори, когато
усетят края на златистото лято?
Какво правите, високи тополи,
когато облаци над вас се надвесят,
и вие, брези белостволи,
когато съгледате жълтата есен?

Какво правиш, поле, когато увехне тревата
и бяла паяжина литне в безкрая?
Какво правиш, ливадо, когато сланата
всяко зелено стълбо омотае,
когато росата замръзне
и тънкия повет започне да зъзне?

Какво правите, води, когато север засвири
и вий, езера, под свода огромен,
когато зимните бури над вас спират?
И ти, поток, низ пустата поляна,
когато замръзнае твоята пяна
и твоя пулс и стихне твоя ромон?


ПЛОДОРОДНА ГОДИНА

Жълтият месец надува тънка двуцевка,
двете му бузи са алени и издути,
щурецът, скрит в топлите лозови скути,
свири, сякаш са му дали десетолевка.

Весела флейта в устата на нощния вятър,
в речната тръст малка хармоника плаче.
Сърбия свири, на всеки квадратен метър
има по трима, по четирима играчи.

Свири, месецо, грей над селските къщи,
вместо чакъл, кукуруз хрущи под мене,
в гъста ракия мъглата се превръща,
с мялко речната тръст е напоена.

Играйте, златни копи със сено и слама,
вейте в нощта своя перчем невчесан,
голи бърда, хванете се рамо за рамо,
играйте под такта на есенната песен.

Тънката свирнала свирка на месеца
в хорото вкарва лъки и дъбрави,
не бях виждала играч по-жив и весел
от разиграния Цар - огромен, прославен.

Свири, месецо, нека дойдат от мрака
всички стърнища и дървета плодни,
Кичеро-горо, хвърли си калпака,
смени стария Космай-хороводец.

Играйте, ливади, лъки и хармани,
лейте се, светли недра на реката,
влизайте, бистри бунари, в играта -
ведрата нощ по-ведра да стане.


НЕБЕТО

Небето никога не е било едно и също,
откакто е видяло красотата,
не е разкрило своето богатство,
ни свойте кораби от лед и злато,
не светят всичките му аметисти.
То има още ниви неорани,
които са посипани със бисер,
и неразцъфнали сребристи грани,
то има още планини, в които
девойка гине във властта на змея,
и огън тих, от вихри необвеян,
стада от агнета сред пролетни ливади,
които не показват свойто руно,
и ямурлук от облачни грамади.

Небето никога не е било едно и също,
откакто е видяло красотата.
То има още езера сребристи,
във чийто глъбини спокойно свети
една пара от злато изкована,
петли, които се сражават вечер,
и бели платноходки в утрин ранна,
понесени без път от ветровете,
и кораби, не спрели в никой пристан,
и планини, покрити с бели глетчери.
То още крие гибелната сила
на свойте страшни сиви наметала,
то има златни везани одежди,
безбройна конница неоседлана,
която би могла да литне като хала,
то има в избите си ненапито вино
и неварено нляко във казана,
то има млади, бели месечини
и огнени реки и водопади.

Небето никога не е било едно и също,
откакто е видяло красотата,
а има още много невидяни
гори със пламнали червени грани,
огромни порти, през които слиза
със бавни стъпки гаснещото слънце,
сребристи люлки, във които леко
нощта приспива младенци невинни,
родени в нейните предели сини.


ДЕЦА

Две деца растат край мене,
лист до лист, коляно до коляно,
те от свойто детство се измъкват
като брястове от храстите по склона
и от сплетения повет на живота
радостно изплитат светла нишка.

Две деца растат край мене
и зашеметени се ослушват
как в тях мисъл с мисъл се споява,
както се споява жлеб със жлеба,
как от блесналите порти на живота
весели гугутки им се смеят.

Две деца растат край мене.
Слънцето над тях се наклонява
и с лъчите си ги ослепява.
Две деца с разтворени зеници
влизат, през дъгата, във живота.


КЪДЕТО ОТИДА

Където отида - имам приятели.
Тук, на земята, са водните бездни,
всичките корени,
тук са всички мушици крилати,
които са спали на моите длани,
тук е зърното, което никне,
тук са упойните аромати
от всички гори и поляни.

Там, на небето,
е стадиона на дните и нощите,
там е люлката на чучулигите,
там е острия ястребов полет,
там е мълнията с коси татарски зеници,
там са бързите самолети на моята пролет
в покосените юлски пшеници.

Тук, на земята,
е тишината, моята стара позната,
тук е човешкото прагостолюбие,
тук всяка педя земя
е едно предверие на сърцето,
тук, като някакво знаме свято,
в скрина лежи бъдещето свето.

Там, на небето,
моето ранно детство мина,
там пламтят пещи, запалени с буковина,
там са всички светци и вампири,
с които нявга говорех през стената,
там, на сламата, в просто креватче
спи моя детски празник на красотата.