Ищван Шимон

превод: Нино Николов

Видях едно дърво как разцъфтя
на улица „Бадемова”. В нощта
луната го огря по бяла дрешка.
Цветчетата от бялото по-бяло
като бадеми бяха разцъфтели,
а то бе просто цъфнала черешка.

Стени от къщи, вдигнати възбог,
а между тях и вятърът висок
разхлопваше разтворени прозорци.
Поспрях, погледах малко след таксито,
додето отшумя покрай липите
в завоите, извили нанагоре.

Но погледът ми все в това дърво
откриваше среднощно тържество
на цветове, избухнали богато.
И изведнъж, като от бели шепи,
разсипва се над мен сподавен шепот,
два гласа ме догониха крилато.

Като под две луни стояха те,
едно момиче и едно момче,
черешата добре ги беше скрила.
Обсипваше ги тя с прашеца звезден,
покриваше ги от коси до глезен,
в пороя цветен бе ги потопила.

Чудесен е наистина света!
Художник, отзивчив към радостта,
тук трябва да рисува, да рисува,
и светлина, и хубост, и забрава,
и цвят черешов, който полетява,
защото щедро пролетта бушува.

Ти трябва да усетиш, сетиво,
и него, разлюляното дърво,
и нежния секрет в ръцете будни,
и тялото - откликнала цигулка,
че може би черешата е люлка
на плод, налят от пролетното чудо.

Отминах аз, под бялата луна
огрян от по-дълбока светлина,
и пожелах им тихо, мълчаливо:
да бъдат все така в прегръдки слети,
дори и след четиресет, когато
не цвят, а сняг косите ще покрива.