Вилем Завада

превод: Вътьо Раковски

Още изправен и още толкова млад
ме стриваше ти със своите токчета
и смазан на прах,
ме слепваше пак със своята слюнка.

Пламтях ли, ти ме заливаше с ледна вода,
измокрен до кости ли бях,
ти ме подпалваше със своя кибрит.
Не ми позволяваше ни да угасна,
ни да горя.

Все ми забиваше нож във ребрата,
под всяко ребро по един нож,
целия ме преора
отляво и дясно,
отдолу и горе
като нива за зимата.

Сега съм в каменен чувал,
на края на своите сили.
Набута ме в ъгъла,
клечиш на гърдите ми
и нещо изтласкваш
все още от мен.

Сълзите на мъжете - радостта на жените.
Но аз не оставах докрай повален,
а винаги ставах, изправях се аз
подобно на дъб след порой освежен -
как бих жалил за болки и рани, как.
Обичах и обичан бях все пак.