НАПЕВ

Атила Йожеф

превод: Нино Николов

НАПЕВ

Ливади плават, път бразди
блатата с тъмните води,
ехей,
блатата с тъмните води…

Картофи има и черпак -
живеем в кал и гинем в мрак,
ехей,
живеем в кал и гинем в мрак…

Защо потръпваш тъй, дете?
Кой ризка тук ще ти даде,
ехей,
кой ризка тук ще ти даде?

Не ще останеш сирота,
че има класа на света,
ехей,
че има класа на света…

1928


ПОД РЯДКАТА ГОРА

Под рядката гора - прохладен вир,
потъна в дупка бръмбарчето алено,
тревата клюмна, капка я надви,
в орнището топола е изправена.

Сред лудото просо върху корем
лежи си цепеницата гъбасала
и зяпа бъчва, пищна по обем,
развяла мъх и обръчи опасала.

Откъснат от протяжни ветрове,
следобедът е мой като забвение,
листо в къдриците е той, ще го отвей
бръмчащото наоколо жужение.

С измачкани поли е хълма. Лек
поема ме мъглата - гръд надвиснала.
Така е. В прах тежи един човек
и се стопи сред знаците изписани.

1932


ЗА РОЖДЕНИЯ МИ ДЕН

Навършвам тридесет и две,
за мен са тия стихове
шега
с тъга.

Да имам тъмно кафене,
един-единствен дар понеделник от мен
за мен.

Че тридесет и две живях,
а в джоба левче не видях,
ти знай,
мой край!

Учител можех да съм аз,
а не бедняк. И според вас:
писач -
драскач.

Не станах даскал, че един
държавен мъж от Сегедин:
дрън-дрън
и вън!

Стихът, че „Нямам татко аз”,
прочете той и с дива бяс
заби
зъби.

Родината уж да спаси,
той се напъна да гаси
духа
в стиха.

„Додето Хоргер ме зоват
ще станеш даскал ти друг път!”
Чук-чук
с юмрук!

Напразно този господин
глаголите скри от един
поет!
В куплет

аз ще ги спрягам цял живот
и с тях ще уча цял народ -
не клас
във час!

1937


КАТО СЛЕДИТЕ ПО СНЕГА…

Като следите по снега
ще се стопя и ще изчезна.
Ти всичко разпиля, тъга,
и ме захвърли в тая бездна.

Момчето-пъпка в твоя дим
повехна, без да се разлисти.
В ума, разяден от беди,
изтляха поривите чисти.

Отрано с непокорна страст
във чуждите съдби се вплитах.
Но днес се жаля, днеска аз
бих поизчакал, поразпитал…

Бях упорит. Добър съвет
дори от майка си не исках.
Сирак останах, но проклет,
над възпитателя се кисках.

Дъбравата на младостта
за мене беше необятна.
Но ето, че повехна тя
и в клоните й стене вятър.

1937