Саади

превод: Димитър Милов и Илона Толсузова

***

Чуй ти тази случка, станала в Багдад -
знаме и завеса влезли в спор зъбат.

Знамето - от пътища, боец прославен,
рекло на завесата със укор явен:

„Всеки смята се от двамата мъдрец,
подчинен е на султанския дворец.

Аз опашка не подвих и не слугувах,
постоянно бях на стреме, все пътувах.

Трудност ти не си изпитала, ни страх,
ни пустиня, нито вятър, нито прах.

Винаги пред теб било съм, пътя сочех,
а от мене имаш по-голяма почит.

За робините луна си в час един -
дъх разнасяш и ухаеш на жасмин.

Аз се хвърлих в риска, взех да чиракувам
и обрекох се на път, безкрай пътувам.”

Тя отвърна: „Кланям ниско аз глава,
твойта винаги упорства - затова.”

Този, който все за повече се смята,
винаги се прекатурва на земята.

***

В Багдад един смешник със бели власи
за обущар омъжи дъщеря си.

Мъжът й безсърдечен я така захапа,
от устните й кръв изби, закапа.

Видя я заранта бащата свита,
при младоженеца отиде и попита:

„Презрени, ей, какви са тези зъби,
с тях устните й сякаш си поръбил?

Не се шегувам, казвам без задръжки,
шегите остави, мисли по мъжки.”

В характера ни тези лоши нрави
единствено смъртта ще ги поправи.

***

Видях веднъж, обвити от тревата,
куп рози пръскаха си аромата.

Попитах я: „Как имаш доблестта
да бъдеш редом с нежните цветя?

„Млъкни - тревата рече и заплака -
да чуем волята Всевишна сякаш. -

Какво, че нямам красота и цвят,
нали раста във неговия свят?”

Аз роб на Бог съм, роб ще си остана,
нали съм храненик на милостта му.

Дори да нямам никакъв талант,
опора в него търся. И гарант.

Това, че нямам злато и имане,
не значи вярата ми да престане.

Той знае изхода и не греши,
и с вяра своя роб ще утеши.

Обичат, знам, добрите господари
свободни да са робите им стари.

О, Боже, със великолепието ти
на стария си роб сега прости.

Ти тръгвай, Саади, и без тревога,
към храма божи с вярата си в Бога.

Нещастникът от този път страни,
но никъде не стига, запомни.