ЧУЙ ТИ ТАЗИ СЛУЧКА, СТАНАЛА В БАГДАД…
превод: Димитър Милов и Илона Толсузова
***
Чуй ти тази случка, станала в Багдад -
знаме и завеса влезли в спор зъбат.
Знамето - от пътища, боец прославен,
рекло на завесата със укор явен:
„Всеки смята се от двамата мъдрец,
подчинен е на султанския дворец.
Аз опашка не подвих и не слугувах,
постоянно бях на стреме, все пътувах.
Трудност ти не си изпитала, ни страх,
ни пустиня, нито вятър, нито прах.
Винаги пред теб било съм, пътя сочех,
а от мене имаш по-голяма почит.
За робините луна си в час един -
дъх разнасяш и ухаеш на жасмин.
Аз се хвърлих в риска, взех да чиракувам
и обрекох се на път, безкрай пътувам.”
Тя отвърна: „Кланям ниско аз глава,
твойта винаги упорства - затова.”
Този, който все за повече се смята,
винаги се прекатурва на земята.
***
В Багдад един смешник със бели власи
за обущар омъжи дъщеря си.
Мъжът й безсърдечен я така захапа,
от устните й кръв изби, закапа.
Видя я заранта бащата свита,
при младоженеца отиде и попита:
„Презрени, ей, какви са тези зъби,
с тях устните й сякаш си поръбил?
Не се шегувам, казвам без задръжки,
шегите остави, мисли по мъжки.”
В характера ни тези лоши нрави
единствено смъртта ще ги поправи.
***
Видях веднъж, обвити от тревата,
куп рози пръскаха си аромата.
Попитах я: „Как имаш доблестта
да бъдеш редом с нежните цветя?
„Млъкни - тревата рече и заплака -
да чуем волята Всевишна сякаш. -
Какво, че нямам красота и цвят,
нали раста във неговия свят?”
Аз роб на Бог съм, роб ще си остана,
нали съм храненик на милостта му.
Дори да нямам никакъв талант,
опора в него търся. И гарант.
Това, че нямам злато и имане,
не значи вярата ми да престане.
Той знае изхода и не греши,
и с вяра своя роб ще утеши.
Обичат, знам, добрите господари
свободни да са робите им стари.
О, Боже, със великолепието ти
на стария си роб сега прости.
Ти тръгвай, Саади, и без тревога,
към храма божи с вярата си в Бога.
Нещастникът от този път страни,
но никъде не стига, запомни.