Даниел Бержени

превод: Нино Николов

Приятелко моя, не питай с какво съм
запълвал без тебе унилото време!
Загубил съм вече вкуса към въпроси,
вкуса към шегите. Самотен съм, дремя.

Върви гроздобер, но далеч преди здрача
отправям слугите покой да намерят,
а сам по-далеч от веселия крача
и огън разпалвам под стария орех разперен.

Покрит с покривало, опрян върху лакът
все гледам как пламъка пърли фитила,
представите как се роят в полумрака
и свят по-добър как душата разстила.

Как майският бръмбар отново се буди,
прахосал сърцето и чувствата млади,
как спомени пърхат като пеперуди
да върнат веднъж отлетялата радост.

Такъв е животът. Така го живея.
Прахта го покри като весела маска.
Но нещо е будно у мен в самотата:
онази любов като спомен от ласка
и тази опърлена песен, що пея.