Карл Микел

превод: Ана Александрова

1.
А вечерта такава мъка ме обхвана,
намерих хората и се оплаках:
принадлежа към мъртвите от идната война!
Извиках: „Помогнете ми, защото ще загина.”
Тогава хората ми казаха: „Ти кой си?
Да ти помогнем ли? Не ни засяга.
Кому, какво полезно си извършил?”
А после питаха се помежду си:
„Що иска този мъж от нас? Не знаем
за него нищчико.”
„Горко ни, рекох им, умирам…
Не чувствате ли - иде, наближава…
Вдигнете поглед - истина ви казвам:
принадлежа към мъртвите от идната война.”
А те си казваха: „Безумец ли е? Да.
Освен това - сега е свобода. Да си върви.”
За трети път привдигнах се и увещавах,
и молех ги за помощ, но в леглата
те легнаха си мълчаливо.
Тогава се стъмни над нас. О, приближава,
идва:
господи, да бъде волята ти! Презряхте най-нищожния
от своите братя.
Принадлежа към мъртвите от идната война.

2.
Тогава се разнесе смях. И прозвуча
като че ли от хиляди уста.
Издигна се нагоре, към облаците, смъртен прах
и ги разряза остро, подобно лунен сърп.
Смехът бе неочакван - бомбен взрив!
Тъй чуден смях не бях по-рано чувал.
Тогава някак отчужден попитах:
„Каква причина имате за смях?
И всички отведнъж - защо се смеете?”
„Не забелязваш ли, ми рекоха, че този смях
разтърсва тялото и дробовете разширява,
подобно буря - през гърлата преминава,
плача издухва и напира разрушаващ
към границата на настъпващата дата,
която изличава…”
Но постоянствах аз; „Кажете, вие
(а вече моите нозе вибрираха)
каква причина имате за смях? Аз виждам,
работите безспирно, всяка вечер
над книгите привеждате глава
и почерняват вашите клепачи.
А нощта
за вас определена е тъй къса.
Денят - заплаха носи от смъртта.
Нима в смеха забравяте това?”
И стори ми се, че смехът не идва
от гърлото на тези хора.
Той беше тяхно съществуване и никой
не чува думите ми, смисъла им не долавя.
Въпросите си спрях.
Смехът при тези хора бе призвание.
И който иска да общува с тях,
до смърт ще трябва да се смее,
така велико е диханието им. На смях
научих се при тях.