Жан дьо Лафонтен

превод: Атанас Далчев и Александър Муратов

басни

НЕВЕСТУЛКАТА В КИЛЕРА

Дали че болна бе и много изтъня,
но във един килер през дупчица една
се вмъкна невестулка дългоснага
и почна вътре да се разполага.
Госпожицата се богато гощава,
гриза, лиза; и не едно парче сланина
от лакомството й загина.
Не се чудете след това,
че тя, пирувайки по всички ъгли,
понапълня, надебеля и се закръгли.
След седмица на ядене и пир
чу шум и рече да излезе най-подир,
но не можа през дупката да мине.
Дали е същата, се усъмни.
Потърси тук и там. „Не, тя е, ми се чини.
Та аз през нея минах преди пет-шест дни.”
Видял това, на подбив плъх един я взема:
„Да, да. Но беше ви по-мъничък корема.
Вий слаба влязохте и слаба пак оттук
ще си излезете. Не виждам изход друг.
Но казаното вам е по-уместно даже
на много хора да се каже.
Ала защо да си докарваме беля
и месим вашите със чуждите дела!”

КОТЛЕТО И ГЪРНЕТО

Предложило котлето на гърнето
да тръгнат заедно на път.
Ала за по-разумно във кьошето
намерил глиненият съд
до огъня да си седи,
че всичко ще му навреди:
най-мъничкият камък може
край на живота му да сложи,
да се не върне ни едно парче.
- Не може - рекло - да се отрече,
от мойта твойта кожа е по-яка.
Тръгни: теб нищо лошо те не чака.
- Ще те закриляме, братле -
подзело черното котле: -
нали отколе сме си наши,
предмет корав ли те заплаши,
ще вляза помежду ви начаса
и тутакси ще те спася.
Гърнето убедила тази дума.
С котлето заедно поели друма.
И ето ги един до друг вървят
железният и глиненият съд,
изпрашени едва-едва куцукат
и блъскат си главите всеки път,
когато кихнат или захълцукат.
Гърнето крачки сто не стори може би,
и спътникът му як го пукна и разби,
преди да може то да се оплаче.

Със равни само ний ще трябва да дружим
и да се съюзяваме, така че
съдбата на гърнето да не споделим.

МЛАДАТА ВДОВИЦА

Жените срещат с плач на своя мъж смъртта.
Пищят отчаяно, па после стихват клети:
отлитат скърбите на Времето с крилете,
със Времето се връща радостта.
Подир година скръбната съпруга
не е вдовица във сълзи и креп
от оня ден злочест: помислил би, че друга
жена сега стои пред теб.
Едната куди ни, а другата пленява;
на плач съмнителен се първата отдава;
все тези поплаци, все същите слова:
разправя, че е безутешна,
ала така ли е това,
ти сам от баснята ми днешна
и от живота би открил.
На гиздавка една съпругът мил
пое за оня свят; нареждаше жена му:
- Аз ида, мили, с теб, почакай малко сам,
готова съм завчас след теб да отлетя!
Мъжът самичък отпътува.
Бащата разсъдлив, със право ми се струва,
остави да се понаплаче тя.
Най-после рече той, за да смекчи скръбта:
- Достатъчно сълзи си ляла, моя дъще;
ти губиш своя чар, мъртвецът се не връща.
Тук между живите за мъртви не мисли.
Не смятай ти, че някой иска
с надежда за женитба близка
сега да те развесели;
ала след ден и друг животът негли може
да ти предложи пак мъж млад и брачно ложе.
Така то бива. - Ах - тя рече с глас сломен, -
не мъж, а манастир за мен!
Да изживей скръбта, бащата я оставя.
Цял месец тъй минава.
На другия тя почва да мени
по нещичко в бельо, във облекло, в прическа
и възкресила свойте младини,
за накит траурът й даже служи днеска.
Във гълъбарника със младостта
се връщат танците, игрите, смеховете
и всички спътници на любовта.
И пак от сутринта до вечерта
прекарва си във веселба денете.
Забравен бе съвсем покойният й мъж.
И тъй като за друг не казваше бащата:
„Де младичкият мъж - попита дъщерята, -
за който ми спомена ти веднъж?”

ЧАПЛАТА. МОМАТА

Един ден чаплата от сутринта по хлад,
със дългия си клюн на дваж по-дълъг врат,
надолу по реката защъпука.
Прозрачен бе и чист притихналият вир;
и хитро към шаран увличаше безспир
в игри и въртели кумица щука.
За чаплата бе лесно да ги улови:
те идваха почти под човката й яка.
Но птицата помисли да почака,
додето апетит й се яви:
тя в час определен си взимаше храната.
След час ли, или два обади се глада
и спряла до реката, тя видя
как ято линове изскача от водата.
Не й харесваха: не бе тоз обед блед
по чаплиния вкус превзет:
тя беше лакомичка и надменна.
„Та тези рибки тук храна ли са за мене?
Кога съм яла лин?” - сърдито рече тя.
Отхвърли линеца, на гулеш налетя.
„Ах, гулеш! Боже мой, и тях ли да ловя!
Отварям ли аз клюн за червеи такива!”
Отвори го и за по-малко от това;
но нигде риби не откри.
Гладът надви; тя бе доволна и щастлива,
че найде охлюви дори.
Да се пригаждаме и да не бъдем мъчни:
най-примирителните са най-сръчни;
загубва много оня, що ламти.
Не пренебрегвай нищо ти,
ако изгодно е на всичко туй отгоре.
Мнозина мамят се. Но не за чапли аз
говоря в случая; друг разказ чуйте, хора:
ще видите, че взех урока си от вас.

Една мома, премного придирчива,
желаеше да си намери мъж
млад, хубав и напет, с обноска най-учтива,
не хладен, не ревнив - макар един и същ,
тез две неща да има отведнъж,
освен това и разум, и имане,
и род, и всичко. Но… Кой има всичко тук?
Сама погрижи се съдбата за съпруг:
явиха се женихи все отбрани.
Красавицата ги негодни обяви:
„За мен ли са таквиз? Не, няма то да стане!
Сватосвате ме, а не виждате с какви!
И туй ми ти било ергени!”

Един бил кривонос, друг - със уши червени,
един бил грубичък, друг - ветрена глава,
а тоз това, а оня онова
и тъй докрай; звезди да сваляш от небето,
не можеш угоди на вкусове превзети.
След тез добри момци, посредствени мъже
надойдоха от кол и въже.
А тя им се присмя: „Добра съм аз и много,
щом им отварям своята врата.
Те мислят - страда и скучае тя,
а си прекарвам аз нощите, слава Богу,
без мъка, па макар и в самота.”
От този отказ свой доволна бе момата.
Подир година-две, ведно със младостта,
с момците се прости; налегна я тъгата;
с тревога виждаше как всеки месец нов
отиват си и смях, и радост, и любов.
Ликът й свехна, взе да дразни;
със пудри, червила и други грижи разни
поиска времето да върне мълчешком.
Развалините на старинен дом поправят се;
но как поправят се, кажете,
развалините на лицето!
Отказа се тогаз от приказки превзети.
Че огледалото й казваше дори:
„По-скоро мъж си подири!”
И този таен глас започна да се слива
с гласа на нагона у тази придирчива.
Учуди всекиго внезапният й брак:
омъжила се бе, доволна и щастлива,
най-после за един простак.

ДВАТА ГЪЛЪБА

Двата гълъба обичаха се нежно.
Омръзна на едина да седи дома
и го обзе желание безбрежно
да иде във далечна някаква земя.
„Какво ще правиш? - другият му рече. -
Желаеш брата си ли да оставиш вече?
Разлъката е най-голямата беда:
жестокий, не за теб! Дано поне студа,
опасностите бъдни, грижите големи,
решението твое променят.
Почакай малко по-благоприятно време!
Защо ще тръгваш още днес на път?
Вещай злочестина на гарвана гласът.
Аз все ще виждам напаст непреодолима,
соколи, примки. „Ах, ще кажа аз, вали:
сега любимият ми брат дали
добър подслон, добра вечеря има?”
Смутиха тези думи изведнъж
духа на пътешественика наш,
но любопитството, подвижността на нрава
надвиха най-подир. Той каза: „Не плачи;
ще се наситят бързо моите очи;
след три дни ще се върна да разправя
премеждията си на моя брат;
ще го разсея; който не е виждал свят,
той няма що да каже. Пълни със магия
за теб ще бъдат моите слова.
Ще кажа аз: „Бях там, случи ми се това;
ще мислиш ти, че бил си там самия!”
И двама, плачейки, сбогуваха се те.
Потегли пътникът; чер облак се зададе
и той убежище потърси, без да ще,
на някакво дърво, де през листата млади
дъждът и бурята го шибаха злоради.
А щом се проясни, прогизнал пак хвръкна,
поизсуши перата натежали,
видя в самотна нива пръснати зърна
и гълъб сив до тях; глада му туй разпали;
той слезе, сметнал, че е там харман;
зърната житени покриваха капан.
Бе хванат гълъба, но вървите протрити
с крило, нозе и клюн разкъса той накрай,
две-три пера изгубил. В този миг, кой знай
как, лешояд един съзря от висините
окаяника, който влачейки връвта
от скъсаната примка по стрънта,
напомняше избягал клет затворник.
И тъкмо да го сграбчи, друг злосторник,
един орел, отгоре връхлетя.
Възползуван от ненадейната им свада,
отлитна гълъбът с уплашен взор
и строполи се до един коптор,
де мислеше, че няма повече да страда.
Но някакъв хлапак (таз връст не знай пощада)
взе прашката си и едва не умъртви
нещастното хвъркато.
То любопитството проклинайки, уви,
полуумряло и полусакато,
потътрило крило, повлякло крак,
направо у дома се върна пак.
Пристигна някак горе-долу,
без други слуки и неволи.
Събрали се приятелите ни ведно,
с безброй наслади наградиха свойте мъки.
Щастливи влюбени, отлъчвайте се, но
да бъдат кратки вашите разлъки.
Един за друг бъдете си цял свят,
различен винаги и вечно непознат.
Живейте заедно, за друго не мислете.
И аз обичах също: весел и напет,
на Лувъра зарад богатствата безчет,
дори зарад звездите на небето
тогаз не бих сменил долината, леса,
огрян от погледа, огласян от гласа
на тази, за която на сина Венерин
робувал съм, на първите си клетви верен.
Ах, ще се върнат ли предишните ми дни?
Нима душата няма чак до старини
по нежностите сладки вече да изгаря?
Да можеше отново да възпламне тя!
Не ще ли сетя пак на нежна дружба чара?
Отмина ли ме времето на любовта?

ДВЕТЕ МИШКИ,
ЛИСИЦАТА И ЯЙЦЕТО

Две мишки диреха храна в един хамбар;
намериха яйце. То стигаше за двете:
зер, не е нужен вол за толкоз малка твар.
На тоз обяд зарадваха се клети
и всяка своя дял понечи да яде,
когато кум Лисан отнякъде дойде.
Таз среща неочаквана ги стресна:
та как сега яйцето да спасят?
Във нещо меко да го облекат,
с крачката предни после да го тласнат
и тъй да го търкалят и влекат -
това е работа безумна и опасна.
Необходимост ясна
подсказа им едно откритие сама.
Понеже можеха да стигнат у дома
(дембелинът на четвърт левга бе далече),
единият легна по гръб, яйцето взе,
а другият, преплитайки нозе,
го за опашката повлече.
Вървете да твърдите след това,
че мишките не са разумни същества.

Ако добре се размишлява,
животното по ум с детето се равни.
Не мисли ли човек за ранните си дни?
Тогава мисли се и без да се познава.
Със пример друг тозчас
бих на животното приписал аз
не разум като вашия великолепен,
но много повече все пак от нагон сляп:
бих част от веществото изтънчил до степен,
която взорът ни да долови е слаб,
есенция на атом, екстакт от светлина,
не знам какво по-живо, пъргаво дори
от огъня; ако едно дърво гори,
то пламъкът, пречиствайки се, за душата
не може ли представа да достави нам?
И от оловото не се ли е
изтръгвало злато? На моето изделие
усещания и разсъдък аз ще дам,
ала разсъдък не така голям,
че и маймуната да умозаключава.
Относно нас, човеците, ще сторя аз
безкрайно по-могъща нашта част.
И две съкровища ще имаме тогава:
едното, сходната душа у всички нас,
безумци и деца, бедняци и имотни,
все гости на света под името животни;
а другото - една душа по-друга, но
донейде с ангелите сродна
и между тях и нас звено.
Създадена отделно, ала годна
в една едничка точка да се побере,
тя следва ангелските полкове небесни
и имайки начало, няма да умре,
неща реални, па макар чудесни.
Додето детските ни дни текат,
таз щерка на Небето
у нас със слаба светлинка ще свети;
и органът заякне ли, умът
ще вниква във материята тъмна и студена,
която от започването на света
обвива другата душа несъвършена.

СЪНЯТ НА ЕДИН МОГОЛ

Един могол видя насън един везир
из Елисейските поля да вкусва мир,
нетленни радости, наслади безпределни;
на друго място пък видя един отшелник
всред пламъци високи как гори,
та буди жал у мъчениците дори.
Таз гледка бе необичайна:
бе сбъркал Минос тук, по всичко си личи.
Заспалият разкри от смайване очи.
Тъй като виждаше в съня си цел незнайна,
поиска да разбули тази тайна.
Тълмачът рече му: - Не се учудвай, брат;
крий смисъл твоят сън и ако в оня свят
очите ми донякъде прозират,
знай, праща ти го Бог. През земния си дял
е дирил самота понякога везирът;
отшелникът безспир везири е ласкал.

Ако подхванех тук на мъдрия словата,
насаждал бих и аз любов към самотата:
предлага ни блага на всяка стъпка тя,
небесни дарове, покой и чистота.
О, свидна самота, родина на мечтата,
ще мога ли далеч от воя на града
да вкуся някога на сенките хлада?
Кога ли пак ще спра под тъмните ви стрехи
да гледам просълзен, облечен в прости дрехи,
ония скитащи небесни светлини,
които днес редят и наште съдбини,
на деветте Сестри под благата закрила
да следвам пътя строг на чудните светила?
И ако за таквиз дела не съм роден,
поне да бродя сам край ручея студен;
да обрисувам в стих брега висок и цветен,
и нищо, че тече животът неприветен
и спя върху пръстта и под звездите вън:
по-малко ли дълбок ще бъде моят сън,
по-малко чиста ли ще бъде радостта ми?
Аз ще живея чужд на земните измами
и дойде ли при мен смъртта като сестра,
безгрижно преживял, спокойно ще умра.