Арпад Тот

превод: Нино Николов

Богатствата на този ден от злато
са още наши; хълмовете в Буда
зад моста, виж, излитат в небсата,
самият мост потрепва от почуда.

Изправен между пламнали два бряга,
криле разтворил сякаш до безкрая,
трепти той, светлината го досяга,
в крилете неотлитнали играе.

Стоманен феникс в тръпка преди полет,
а ние сред крилете му се губим,
очаквайки страни на вечна пролет
и пътища с невероятна хубост.

О, сладък миг до полет нереален!
Той сякаш че за първи път ни сварва,
облегнати на перилата, в ален
далечен залез над реката стара.

И пак се вслушвам в онзи глас далечен,
нахлувал с младостта неизразима,
че хубаво е да живееш вечно,
да бъдеш вечен, вечно да те има.

Не знам, дали е късно за въздишка
с уста, макар гореща и трептяща,
животът беше болка все предишна,
така боли и всяко настояще.

Виж, слънцето залязва вече тежко,
греда и болт, нима това е мостът,
криле разперил, сякаш по погрешка
до двата бряга, феникс нескопосал.

Отива си и този ден нечуто,
стопява се зад хълмовете хладни,
ще ни остави чудната минута,
като листо от клона ще отпадна.

1926 г.