РОДЕН КРАЙ
превод: Нино Николов
РОДЕН КРАЙ
Земя равнинна с тежки класове,
миражи, трепкащи в простора зноен,
играта ви вълшебна ме зове.
Познахте ли сина си неспокоен?
Измина много време от деня,
когато под липите ви почивах
и гледах в римско пет по здрачина
как жеравите вече си отиват.
Когато върху дървения праг
ръце закърши моята раздяла,
въздишката на мама в оня мрак
по ветровете се е разлетяла.
Години се роиха, а зад тях
помръкна бавно не една година.
Къде не бях? Какво ли не видях?
Каруцата на вярата ми мина
през този свят - училище е той
и аз се блъсках до последни сили
по пътища, разбити от порой
и пълни със пустини и могили.
Това научих - както всеки друг,
преминал през уроците сурови, -
пелин са те, но аз го пих напук,
макар че бих го заменил с отрова!
Но нека от сърцето ми скръбта
и болката от тялото измие
свещената сълза на радостта,
която във очите ми се крие!
Отново чувствам като пеленак
меда на млякото, което суках,
и слънцето усмихва ми се пак
и пак ме взема в топлите си скути.
Дунавече, краят на август - началото на септември 1842 г.
ОТЛЕТЯЛ ЗАМИСЪЛ
Мислех си - на път за вкъщи -
как да се обърна
и с какви сърдечни думи
мама да прегърна.
Със коя от тях да стопля
дългата раздяла?
Колко дни и колко нощи
тя ме е люляла!
От красиви по-красиви
думи аз отмятах.
Спряло, времето въртеше
само колелата.
Стигнах. А насреща - мама!
Дума не отроних,
в нейните ръце увиснах
като плод на клона.
Дунавече, 5-10 април 1844
ЛЕТЯТ НАДЕЖДИТЕ НИ
Летят надеждите ни като леки птици,
високо, над орлите те летят
и чист, и ясен е небесният им път,
но грубата действителност тогава
като жесток ловец се приближава
и стреля точно в крехката им плът.
Салксенмартон, преди 10 март 1846 г.
ДОБРО И ЗЛО ПОСРЕЩАЙ РАВНОДУШНО…
„Добро и зло посрещай равнодушно!” -
така говорят и това си шушнат
за мъдрост тачените в този смахнат свят.
Но нека бъде моят жребий по-богат
и нека си дадат в сърцето среща
и радостта,
и болката гореща…
Душата ми не е река,
която
отнася с безразличие нататък
и розата на хубавица млада,
и сухите листа на листопада.
Салксенмартон, преди 10 март 1846 г.
КАКВО ПО-ХУБАВО ОТ ХУБАВО МОМИЧЕ…
Какво по-хубаво от хубаво момиче,
прегърнало любимия насън,
додето той не знай, че е обичан,
макар и буден някъде навън?
Салксенмартон, преди 10 март 1846 г.
КОГАТО ХВАНА НЕЖНАТА РЪКА…
Когато хвана нежната ръка -
треперя целият и сякаш
един огромен свят държа така,
за да не ме затрупа мракът.
Салксенмартон, преди 10 март 1846 г.
ЯХНАЛ НЯКАКЪВ МЪДРЕЦ МАГАРЕ…
Яхнал някакъв мъдрец магаре…
Туй е приказка от времена по-стари.
Днес е друго, друго… Щеше не щеш,
днес магарета ни яхат,
а мъдрецът
ходи пеш.
Салксенмартон, преди 10 март 1846 г.
МЪКАТА ЛИ? ОКЕАН Е ТЯ…
Мъката ли? Океан е тя.
А какво е в него радостта?
Тя е бисер. Може и да се загуби,
докато я извлекат ръцете груби.
Салксенмартон, преди 10 март 1846 г.
СВЕЩТА МЪЖДИ ПОЧТИ БЕЗ ПЛАМ…
Свещта мъжди почти без плам…
Сега съм сам…
Напред-назад отекват мойте стъпки…
Лулата ми дими… И ме побиват тръпки
от минало, което оживява….
Аз крача, а край мене сенки плават,
димът върху стената се разплисква…
Мълча и за приятелствата мисля.
Салксенмартон, преди 10 март 1846 г.
КАЗВАТ, ЧЕ ВСЕКИ СИ ИМА ЗВЕЗДА…
Казват, че всеки си има звезда
и всеки угасва, угасне ли тя.
Звездите се ронят и хората с тях
превръщат се лека-полека на прах.
Земята е гроб за звезди изгорели,
тъй както е гроб и за хора изтлели.
Какво ли ще бъде след много години,
когато останат в просторите сини
едничък човек и едничка звезда?
А ако и тя се стопи във нощта…
Салксенмартон, преди 10 март 1846 г.
ЗЕМЯ, КАКВО СИ ЯЛА?…
Земя, какво си яла, че със такава стръв
изпи морета-сълзи и океани-кръв?
Салксенмартон, преди 10 март 1846 г.
КАТО ВЪЛНИТЕ НА РЕКА ТЕКАТ…
Като вълните на река текат
и нямат край човешките желания!
Донася ги, отнася ги мигът.
И глуха е за тях по своя път
съдбата. Отминава ги с мълчание.
Защото знае строгата съдба,
че още неизпълнила молбата,
човекът вече втора ще отправи,
а първата си може да забрави.
Салксенмартон, преди 10 март 1846 г.
ЩЕ МОГАТ ЛИ СЪЛЗИТЕ ТИ, ЧОВЕЧЕСТВО…
Ще могат ли сълзите ти, човечество,
калта натрупана от тебе да измият?
Това за мене е загадка вече.
Не знам. Кажете вие!
Салксенмартон, преди 10 март 1846 г.
О, ДУХ! АКО СИ ВЛЮБЕН ВЪВ ПЛЪТТА….
О, дух! ако си влюбен във плътта,
ще бъдеш с нея даже и в смъртта?
Но ако сте приятели - тогава
ти ще постъпиш, както подобава:
когато гибелта й близка видиш,
ще се обърнеш и ще си отидеш.
Салксенмартон, преди 10 март 1846 г.
СВЕТЪТ ЗА МИГ РАЗПАЛВА В НАС…
Светът за миг разпалва в нас нелепи,
огромни пламъци - това е любовта,
оставила студена, мрачна пепел
след себе си. До края на света.
Салксенмартон, преди 10 март 1846 г.
КАКВО МЕ ЧАКА?
Какво ме чака? Като в бездна мрачна
предчувствам нещо страшно. При това
в предчувствие сърцето ми подскача,
както в прахта отрязана глава.
Салксенмартон, преди 10 март 1846 г.
КРЪСТЪТ
Кръстът е награда за умора,
кръстове различни има, хора!
Златен кръст водачите раздават,
с него свойте роби награждават.
За селяка са кръстците жито…
Дървен кръст ви чака вас, спасители!
Салксенмартон, преди 10 март 1846 г.
ЖИВЕЛИ САМО ДВАМА…
Живели само двама на този свят немил,
но ето че единия другаря си убил.
От Каин загинал Авел.
И ако пак в света
останах двама души -
единият смъртта
пот другия ще срещне.
А живият - о, той
с вълчица ще живее
като старикът Ной.
От нейната утроба дано да се роди
човечество по-кротко, по-мирно отпреди!
Салксенмартон, преди 10 март 1846 г.
ПОЕЗИЯТА
Поезийо! Ти тъй си унизена!
Потъпкаха достойнството ти свято
глупци, които искаха не тебе,
а себе си чрез теб да извисят.
Такива големци самоизбрани
от всякакви трибуни проповядват,
че ти господарска пищна зала,
салон си ти, достъпен за малцина,
които влизат с лъскави ботуши,
с изискан маниер и със поклон.
Послушайте ме вий, лъжепророци,
грош истина във думите ви няма!
Поезията не живее в зали,
тя не развлича празните ви дами
и не търпи обидите с поклон!
Поезията! Тя е праг за всички
нещастни и щастливи. тя е храм,
където всеки може да пристъпи,
да влезе със цървули или бос!
Сатмар, август 1847 г.
РЕВОЛЮЦИЯ
Нека всеки страхливец трепери в нощта -
Революцийо, аз те зова с песента!
О, навъсено време! О, черен живот!
От бащи и деди изоставен народ!
Затова ли разчупи оковите с длан,
за да бъдеш в по-тежки сега окован?
Затова ли измете мъртвешкия прах,
за да тъне лицето, съдбата ти в страх?
Не, не носи съдбата вина за това -
синовете склониха покорно глава.
Отвратителен, страшен е техният грях,
безпощадно ще бъде небето към тях!
Но, народе, не бива глава да сведеш
пред позорната клика, пред мръсната леш.
По-добре отсечи я пред изверга сам -
да не може в ярем да я впрегне за срам.
Нека сложи окови на мъртвия труп!
Нека плаши студеното тяло със клуп!
Нека братски могили м,у служат за трон!
Нека чака от гнусния червей поклон!
Но, народе, ти няма глава да склониш,
гневен огън обгаря лицето ти, виж:
вече сабята хващат добри синове…
Свободата - не друг - теб самия зове!
Ставаш и целуваш по бащински: - Хей,
млади момко, догоре бокали налей!
Нека пием прегърнати! Вдига се флаг:
почва бунта - това е условният знак!
Нека всеки страхливец трепери в нощта -
Революцийо, аз те зова с песента!
Пеща, август 1848 г.
ОБИЧАМ ТЕ, МИЛА
Обичам те, мила,
обичам те,
обичам снагата ти - тънката,
обичам косите ти - черните
обичам челото ти - бялото,
обичам очите ти - тъмните.
Обичам лицето ти пламнало
и устните сладко разтворени,
ръцете ти тръпно-отпуснати
и тяхното нежно докосване.
Обичам душата ти, литнала
с високия порив на чувствата,
които вълнуват сърцето ти.
Обичам те пролетно весела
и есенно-тъжна, обичам те,
тъй както обичам сълзите ти
обичам и твойта усмивка.
Обичам доброто сияние
на твоите постъпки и помисли,
и слънчевите затъмнения
на твоите заблуди и грешки.
Обичам те, мила,
обичам те,
обичам те, както единствено
и само човекът обича.
Без теб всичко тук би помръкнало
за мен, ако не и за другите,
чрез теб, в моите мисли изправена,
аз вече се взирам наоколо.
За мен ти си чувство от чувството,
изпълнило сън и безсъница,
ти влизаш задъхано в пулса ми
и в моите стихотворения.
Аз бих се отказал от славата
единствено заради тебе
и пак бих я търсил с усилия
единствено заради тебе,
защото за мен е желание,
каквото си ти пожелала,
мечта е за мен и старание,
каквото си ти помечтала.
Повярвай, нищожни са жертвите -
и малките, пък и големите,
когато на теб са обречени,
когато за теб са направени.
Ценя в теб дори и прищевките,
повярвай, любима, усетя ли,
че нещо ти липсва - нищожното
за мен се превръща в значително.
Обичам те - никъде, никога
и никой не е тъй обичал!
Така те обичам, че - вярвай ми -
за мен тази страст ще е гибелна:
превзет съм, изпълнен съм целият
единствено с теб. И нататък -
пак теб ще обичам, обичам ли,
за теб ще живея, живея ли.
Мъж, син и баща ще ти бъда аз,
ще бъда твой брат и избраник,
а ти - сбрала всичко у себе си,
за мен ще си всичко - любимата,
сестрата, съпругата, майката…
Обичам те, мила,
обичам те,
душата ми - твоя е - цялата,
сърцето ми - твое е - цялото,
очите ми - твои са - целите,
обичам те с луда любов!
И ако похвала за чувствата
е нужна понякога някому,
то тази похвала единствено
и само от теб е заслужена,
защото без теб, мила, никога,
от никого, мила, и никъде
не бих се научил, че има
такава голяма любов!
Дебрецен, ноември 1848 г.
