Джозуе Кардучи

превод: Александър Балабанов

Ти осеняваш урви, Дъб почтен,
поля пустини - но не те обичам веч,
откакто украсяваш с венеца си зелен
на тие, що поробват стръвно, шлем и меч.

И теб не диря вече, Яворе суетен,
било кога срамиш безлистний лес, било
кога красиш на цезарите голото чело -
ти лъжеш, като блян си мимолетен.

Обичам, Лозо, теб. Ти от сивата скала
тъй буйно се извиваш, на забрава
на мен поднасяш мъдро благородний сок.

Но най-обичам, Елхо, теб. В гладък и дълбок
ковчег тя нявга ще да съхранява
желания и блянове - и тез тегла.