ГОСТИЛНИЦА
превод: Атанас Далчев
ГОСТИЛНИЦА
Пражките гостилнички обичам,
дето влюбени седят по двама
и не търсят лакомства излишни,
със очи се разговарят само.
Селските гостилнички обичам,
не веднъж и дваж съм в тях попадал,
с хората ще поприказвам просто,
жал ще пийна, ще си хапна радост.
Но си най-обичам аз земята,
старата гостилница, която
е отворена по всяко време:
ние тук се раждаме и мреме.
Можеш да се радваш и живееш
в нея, но разумно и не даром:
трябва въздуха и светлината
да се плащат на гостилничаря.
И затуй човек не я напуща,
че където чех със чех се срещнат,
весели или опечалени,
гръмва тамо музика след малко
и на сватба, и след погребение.
ЖЪТВЕНО ВРЕМЕ
Зной диша лятото уханно
и гибел билките докосва.
Излитат чучулиги ранни
и с песни къра омагьосват.
Трепери въздухът от пламък,
реката, ще речеш, е мъртва,
грей като фурна всеки камък,
настъпва времето за жътва.
И вече чувам как в превара
се молят тихо класовете,
с наведени чела: - Жетвари,
до корените ни жънете.
Златее всеки клас и зрънце,
по пътя златен прах се носи
и натоварени със слънце,
колите пукат в свойте оси.
Помръква в облаци небето,
трепти от страх на слога бряста
и пот се лей, и сърпът, ето,
като светкавица проблясва.
ХАРАКТЕР
Обичаше да си поплаква мама,
с престилката след туй изтрий очи,
и шета пак с усърдие голямо,
и пее - като птица го речи.
Насъне даже плача аз и страдам,
с характер мек съм като мама аз,
ала и духом никога не падам,
изправям се като трева завчас.
Като река изглажда се душата,
да я браздят и бури цял живот.
Водата е по-силна от скалата,
от войнствения - мирният народ.
ШЛАКА
В небето горе грее шлака звездна,
в леярните тук долу грей железна.
Откак прие земята огнено кръщение,
човешкият живот превърна се в горене.
И аз копая в него все по-трудно,
че моят дух е скрит в земята рудник;
със всяка копка във недрата му заспали
по-тежки стават скални маси и метали.
И нека клюмвам към земята от умора,
и нека се сгъстява черна нощ отгоре,
сърцето ми разлива кърваво сияние
и ще гори така, додето пепел стане.
МАЙКИ
Ето чешката земя хълмиста,
все е сведена надолу тя:
носи на ръжта среброто бистро,
златото на зрелите жита.
И кога в балкана се изкачва
до приоблачния връх и лес,
на гърба лехи картофи влачи
или даже снопчета овес.
Тъй е и на Чехия с жените.
Тяхна вечна зестра е трудът.
Трупат дечурлига даровити,
шетат одве свити и търпят.
Старостта превий ли ги накрая,
рой от внучета край тях снове.
И тогава целите сияят,
сякаш носят на гърба небе.
ЖЪТВА
Със жътвата и слънцето по-силно грее.
Гори земята, от ръжта и ечемика
към небосклона златен блясък блика.
Гори земята и небето бяло с нея.
А непожънатата нива
като на оргел свири, свири
и песен благодарствена разлива
по пламнали полета и баири.
Преплитат се величествено и безкрай
чукари и могили,
които - след изгубения рай -
потопите са пощадили.
Мъжете по междите
и булките в дворовете косите клепят;
разгърдени и боси, спират в трепет
и с взор тревожен небосвода питат.
Ала безоблачно небето свети.
Едничко бяло облаче - но ето
отмина то със влакчето в полето.
небето днес ковашки мях е сякаш,
но от ковача няма вест, ни диря -
и все пак огъня раздухва някой.
Над сухата земя грей огненото лято.
Споява оксижен небето и земята.
Светлее слънцето подобно златен сърп.
Жените над ръкойките превиват гръб.
И от челото - опнати като лафети -
с ръкав изтриват си потта мъжете.
Гори и в мене тази жега вече,
но моите жътви още са далече.
Притихнало, сърцето ми мечтае.
Поличбите му аз дали ще разгадая?
УТРИННА МАРАНЯ
Отгоре слиза и със свян реката
облича се в скала и канара.
Обиколила върхове, от ската
с копнеж във нея слънцето се взря.
Съблече облак подир облак, грее
с такава мощ и блясък нетърпим,
че пред очите ти да притъмнее;
пристъпва към любимата любим.
Природата замря в наслада странна,
припъпли хлад и влага от лесът.
На слънцето водата щом пристана,
след него тръгна тя по златен път.
