Антонин Сова

превод: Атанас Далчев

Засия пролетта, с нежни багри блести долината,
буен дъжд се изля, от потоци застена балкана.
Чувам радостен първата птица запяла в гората,
светли пари тъчат на небето златиста премяна,
в светлината спокойна колибите млади изглеждат.

Подмлади се моравата равна с брезичките тънки,
и градините, пълни със круши и ябълки мокри;
виждам пак подмладена лъката с млечок и съсънки,
по-червен след проливния дъжд е черковният покрив,
но най-млади от всичко черешите клони навеждат.

Млад е днешният ден, незасенчен от вчерашен спомен,
млад и свеж, сякаш с него тепърва започва живота;
аз забравих досадата, враг на града вероломен,
и на своята черна и тягостна служба теглото
в мойта ракла опрашена с книжни венци запокитих.

Ако почвах живота си пак, бих желал да старея
в тоя край и да работя тук, до природата близко,
във ковачница, в мелница, дето се подът люлее,
дето с вадата бистра животът неспирно се плиска,
бих желал да кося във полето до тъмно с жените.

Бих желал във колиба да ям от голяма паница
с челядта си ведно след деня, който в труд е преминал,
да обичам жена, несравнима в света хубавица,
от години позната и хубава като картина,
но да знам, че е истинска тая картина прекрасна.

Бих желал стар ерген да остана, да дялам на двора
от дърво любопитни неща със рисунки и шарки,
да усещам навсякъде сладкия мирис на бора,
по чиято кора се тълпят буболечици ярки,
и подобно трева под рендето талашът да расне.

Бих желал нов живот да живея със новата пролет.
Бих понесъл тогаз нови скърби и нови несрети,
осмелил се бих даже на подвиг и шеметен полет,
претърпял бих обиди, посрещнал бих морски навети,
този пръв, крехък злак съм готов да изкупя със всичко.

От любов към умрял и към жив, към света и земята,
от любов към сегашния век с пролетта му сурова,
от любов, що се ражда безспир сред смъртта и теглата,
аз усещам, аз чувствувам как заживявам отново
с всеки цъфнал цветец, с всяка росна и млада тревичка.