Акиле Кампаниле

превод: Евгения Динкова

Нея юнска вечер дърветата от двете страни на улицата цъфтяха, във въздуха се носеха облаци аромат, а от улицата долиташе шум на коли. Познавате, нали, този час на деня? Вече не е ден, а още не е нощ, смрачава се (кой от нас някоя вечер не се е спирал за малко сред олеандрите? Неочаквано очите й потъмняха, от здрача станаха по-големи и по-дълбоки). Градът жужеше като кошер, коли шумно се разминаваха.

Гофредо крачеше мълчаливо до Силвия, изпращаше я до вкъщи за двайсети пореден път.

«Мислех…» каза неочаквано в момента, когато щяха да се разделят, беше решил да отвори темата.

Силвия наостри уши: един вътрешен глас й подсказваше: «Наближава»

«Мислех…»

Като спряха на ъгъла, Гофредо заби поглед в плочките на тротоара и с върха на обувката си взе да драска по тях. С глух глас и изчервен целия, смутолеви бързешком, че е решил да говори с баща си.

«Намекнах му» добави, «пък и той сигурно отдавна се досеща. Но довечера ще поговоря сериозно».

После добави, пак бързешком, че като поговорят с баща му, веднага ще дойдат да се представят на нейните родители, нека Силвия ги предупреди, за да видят кой ден идната седмица ще бъде най-подходящо.

Не подлежеше на съмнение, че останал вдовец от няколко години, загрижен за щастието на едничкия си син, бащата на Гофредо ще изпълни всяко негово желание. След като изрече всичко това, Гофредо изгледа за миг момичето в очите и избяга. В същия миг цъфтящите дървета се завъртяха около Силвия.

После докато изминаваше тичешком последните петдесет метра до вкъщи, като дърветата все така се въртяха наоколо й, Силвия почувства внезапно убождане в сърцето, сякаш болката, която таеше и за която временно бе забравила, изведнъж се бе обадила.

Гофредо и баща му щяха да дойдат у тях, щяха да говорят с баща й. С баща й! Силвия се почувства така, сякаш някой я беше фраснал по главата.

Синьор Одоардо беше най-добрият човек на света, мек и кротък, от тия дето на мравката път ще сторят. Изряден баща с други думи, само дето беше още жив. И няма да сгрешим, ако кажем, че беше напълно представителен. Младолик, поддържащ външността си, облечен с вкус. С такъв баща всеки би се гордял. Но един черен облак тъмнееше на фона на розовото небе: вкъщи, а понякога и навън, синьор Одоардо имаше навика да вмъква в изказванията си една ужасна дума.

Той не приписваше на тая дума някакъв обиден смисъл, тя изскачаше от устата му така да се каже независимо от него самия, особено когато той по време на разговора се разпалваше. Беше нещо като междуметие, целящо да подсили думите му. Затова, което е по-лошо, не само си служеше с нея като с възклицание в моменти на възбуда, но често я употребяваше безпричинно, за щяло и нещяло, като всеобщо подсилващо средство, без което спокойно би могъл да мине.

За да ви дам известна представа нека допуснем, че думата, която отказвам да назова, е леле боже! Синьор Одоардо не само че я употребяваше с повод и без повод ами, което е по-странно, я употребяваше и когато се ядосаше, и когато беше в добро настроение, във фрази като: леле боже! тоя синьор Еди кой си; или: леле боже! какво каза? леле боже! какво правиш? А дори: леле боже! ядовете са си ядове; или: теглих му леле боже! един ритник в задника, и тъй нататък.

Това се случваше най-вече край маса, дори когато имаше външни хора, като явно не пречеше нито на тях, нито на синьор Одоардо. Случваше се и в най-обикновен разговор. С други думи, случваше се по всяко време.

За Силвия от дете този бащин навик беше сериозна причина за безпокойство. Дълго тя дори си мислеше, че е осъдена да остане стара мома, защото никога няма да може да се осмели да разкрие на бъдещия си годеник ужасната тайна. Беше невъзможно да се омъжи, без най-напред да го покани вкъщи и да го представи на баща си. За нея самата това би било немислимо, защото искрено обичаше баща си; жестоко би било и за баща й, който освен този нямаше никакви други недостатъци. Но ако годеникът й дойдеше у тях, неминумо, след броени минути щеше да чуе от устата му ужасната дума. Силвия предпочиташе по-скоро да умре. Или да се покалугери, да се отдаде на килиен живот далеч от обществото, отколкото да признае на любимия си, че у тях вкъщи се употребяват подобни думи.

Добре, ама работата този път беше сериозна, съдбоносният момент се задаваше на хоризонта, наближаваше като ламя със зинала паст, готова да лапне щастието на момичето. И тъй като думата изскачаше от устата му най-вече в моменти на разпаленост и добро настроение, беше повече от сигурно, че след като минат първите мигове на неудобство и размяна на любезности, които обикновено съпътстват срещата с бъдещия съпруг на дъщерята, словоохотливият и добросърдечен синьор Одоардо щеше да се отпусне и което е по-лошо, заради живата симпатия и предразположение, което с положителност щеше да му вдъхне младежът, мечтаещ да свърже съдбата си с тази на любимата му дъщеря, щеше да почувства прилив на добро настроение и следователно да изрази съгласие да му даде ръката й; тогава изскачащата час по час от устата му думичка щеше да го накара да ознаменува събитието с едно особено цветисто възклицание, от рода на тия които заместихме с израза леле боже! Каква полза тогава от колосаната дантелена якичка, грижливо поддържаните нокътчета, пребледняването и изчервяването, след като таткото с едно леле боже! щеше да опропасти всичко?

Съобщавайки с поруменели бузи на майка си за предстоящето идване на Гофредо и баща му, Силвия изложи опасенията си, вследствие на което майка й, напълно съгласна с нея, се нагърби да поговори със съпруга си; първият резултат от разговора беше едно гръмогласно леле боже!, което неволно се откъсна от устата на бащата, и от което Силвия, подслушваща зад вратата, едва не припадна.

«Татко, моля те!» проплака момичето, отваряйки с рязко движение вратата и хвърляйки се в краката на родителя си. Тримата взеха да говорят един през друг, като синьор Одоардо, смутен и объркан до немай къде пелтечеше: « Ами че леле боже!, остава да мина за глупак», и други приказки от тоя род, в които макар че внимаваше и си налагаше воля, а може би точно заради това, ужасната дума неудържимо, като болезнен стон, се откъсваше час по час от устата му; а той, забелязал, че я е изтървал, я повтаряше силно и натъртено, в знак че се ядосва на себе си.

Дори старата прислужница, която на семейни събрания взимаше думата по изключение, с красноречието си надмина този път и изуми всички. Винаги е неприятно, каза тя в общи линии, когато си дадем сметка, че любимата ни е отраснала в среда, откровено казано, груба или езиково неизискана; за един мъж е по-приемливо, но за една госпожица! Нежното създание, което влюбеният смята за ангел, за лилия, за божествено видение (действително такава беше Силвия); как душата му би могла да си представи, че се е родила и отраснала в отровената от ужасната дума атмосфера?

Длъжни сме да поясним, че Силвия, за да бъде достойна за Гофредо, самият той едничка нежна издънка на изключително възпитано семейство, от самото начало на познанството им му беше описала баща си като олицетворение на доброто възпитание. Единственият изход от положението беше синьор Одоардо да контролира поведението си, поне първите няколко пъти. После щяха да видят. Като избягват вероятно по-честите срещи.

По пижама, седнал на ръба на леглото Одоардо слушаше като грешник, със сведена глава, със сълзи на очи, искрено разкаян и натъжен, като ядосано се чешеше по разрошеното теме и за всеки случай хапеше устните си, за да не би с някоя въздишка от устата му да се отрони проклетата дума.

Накрая тържествено се закле, че ще си вземе поука.

Но никой от семейството не повярва в неговите клетви и всички взеха да обсъждат какво по-сигурно да предприемат. Баща й да мълчи през цялата вечер беше невъзможно и нежелателно. Пък и щеше да е жестокосърдечно. Еторе, по-големият син предложи да замести въпросната думичка с друга, по-безобидна и дори безсмислена, още повече че в употребата на леле боже! нямаше никакъв смисъл. Но след като се опитаха да я заместят с тере, рики, тоси и други измишльотини, се разбра че за Одоардо те няма да бъдат сполучлив заместител (все едно на заклет пушач да дадете клечка за зъби, уж да замести цигарите, които са в ръцете му) и само ще го изтормозят.

После решиха да ползват друга хитрина, с която да го накарат в съответния момент да избегне изричането на ужасната дума. Но дори и това не беше лесно, тъй като тя изхвърчаше навън, така да се каже, без видима причина, и беше доста мъчно, да не кажем невъзможно, да се усети наближаването й за да се извади спасителния пояс.

Въпреки това, понеже леле боже! изскачаше от устата му най-вече когато бе възбуден, сетиха се да ползват някое механично помагало. Някой предложи звънец. Вкъщи тъкмо имаше един стар звънец за свикване на маса и направиха експеримент. Който обаче не даде задоволителен резултат, тъй като Одоардо, през цялото време докато траеше експериментът, беше до такава степен потиснат, че каза само няколко вяли думи, които не се нуждаеха от употребата на звънеца. Освен това всички признаха, че дори и ако сполучеше, звънецът създаваше ново главоболие - придаваше на събранието характер на непонятно и отблъскващо парламентарно заседание.

Дори приетите в такива случаи методи за несъгласие и забележка - дърпането за ръкава, сръчкването с лакът или лекият ритник под масата, когато ги изпробваха се оказаха неприложими най-вече по една причина; думата обикновено изскачаше мълниеносно, така че лекият ритник, сръчкването с лакът и прочие щяха в най-добрия случай да съвпаднат с възклицанието и да утежнят положението.

Трябваше да се изнамери начин Одоардо през цялото време да помни, че под никакъв предлог не бива да произнася думичката. Да се изнамери нещо като метроном, който с цъкането си непрекъснато да му повтаря: «внимавай, внимавай, внимавай», «не я казвай, не я казвай, не я казвай», без да привлича вниманието на външните лица. Но дори и това не беше сполучлив изход от положението, беше дори опасно. Обърнат с лице срещу подобно приспособление, да речем нарочно запалена насреща му цветна лампичка или включен вентилатор, или димяща кадилница Одоардо щеше да престане да го забелязва, или най-вероятно от раздразнение щеше да избухне по негов адрес, служейки си именно с ужасната думичка.

Решиха, че най-добре ще бъде да използват носни кърпи: всеки подред щеше да вади кърпата си и да я размахва дискретно към Одоардо, уж че си бърше носа, а всъщност за да му припомня уговорката, на която държаха всички, така че той непрекъснато да има едно наум.

Дойде съдбоносният ден. Цяла седмица къщата беше подложена на щателно почистване и него ден от сутринта никой не мислеше и не се грижеше за друго освен за предстоящето събитие. Старата прислужница бе пременена до неузнаваемост. Изглеждаше така сякаш самата тя се готвеше да ходи на гости. При все възраженията й и опитите за съпротива бе принудена да сложи бели ръкавици и да забоде в косата си гребен, който постоянно й се смъкваше накриво; всичко това заедно с лошото й настроение, причинено от потисничеството, за каквото смяташе необичайното почистване, й придаваше кисел вид.

Макар и издокарани всички бяха леко потиснати, но някои повече от другите. Най-потиснат от всички, направо мрачен, макар че се стараеше да ободрява останалите, беше именно измъчваният от чувство за вина синьор Одоардо. Така че идването на гостите бе посрещнато с всеобща стеснителност.

Първа за подсещане извади кърпичката си Силвия. Беше си взела две кърпички, държеше по една във всяка ръка, така че да се виждат.

«Да не би да си простинала?» тихо и загрижено попита Гофредо, целият притеснен.

Възрастният му баща, професор Джулиано Масти д’Арена, беше учен тип човек, леко прегърбен, с прошарени дълги коси. Нисък на ръст, приличаше на тапир, поради което предизвикваше нежни чувства. Момчетата се бяха позабавлявали във вестибюла със старомодната му шапка, но я оставиха, като видяха жълтите ръкавици сложени вътре. Накрая два шамара от Силвия ги накараха да избягат. Тая шапка и тия ръкавици наистина предизвикваха умиление, особено когато се помислеше, че собственикът им ги беше сложил, за да поиска ръката на момичето за единствения си син и че вероятно не е знаел много-много как да се облече за случая, защото беше останал вдовец. Колко ли са разисквали бащата и синът, в останалия без стопанка дом, преди да тръгнат по мъчната задача. Портретите на майката са ги гледали от стената, без да могат да им помогнат със съвет. И може би ако портретите можеха да се усмихват, са се усмихвали неведнъж, по-скоро развеселени, отколкото обезпокоени от притеснението на двамата мъже.

В началото в гостната цареше известна хладина. Всички се чувстваха неудобно. Професор Джулиано Масти д’Арена взимаше рядко думата. При едно «Ама че..» от страна на Одоардо четири носни кърпички вкупом изхвръкнаха от джобовете, но гостите не им обърнаха внимание.

Беше фалшива аларма. С раздразнен поглед Одоардо успокои близките си отдалеч и завърши изречението с едно «ама че по дяволите», което в неговата уста прозвуча някак хленчещо, придавайки му вид на ония офицери интенданти от някогашните вицове, които подражават на някой непохватен новобранец. Той си знае колко му беше коствало да завърши изречението по този начин, макар че го беше подхванал другояче.

Никой не намираше увлекателна тема за разговор, която да не предизвика прекалена разговорливост от страна на Одоардо. Професор Масти д’Арена, когото момчетата вече бяха кръстили «тапира», стеснително подкани присъстващите да се отпуснат. Одоардо кимаше одобрително с глава, с пресилена усмивка и разкривен в гримаса; от време на време едва забележимо намигваше, сякаш искаше да отговори «Няма страшно» на умоляващите и разтревожени погледи, които му хвърляше Силвия.

Беше облякъл за случая тъмен костюм. Не го биваше за тържествени случаи, но се държеше безупречно, нищо че чувствата, които изпълваха душата му и получените заръки пречеха на обичайната му лекота. Професор Масти д’Арена мина на тема «днешните млади, годините летят и на старини».

След няколко ненавременни влизания в гостната на прислужницата и размяна на погледи с госпожата, беше поднесен сладоледът и разхладителните питиета и това донякъде стопли атмосферата.

Независимо от всичко останало братчетата на Силвия оставаха и те в пълна готовност, сякаш се бяха уговорили с майка си и сестра си да вдигат шум в случай че въпросното възклицание е на път да се изплъзне от устата на баща им. Но същият дипломатично оставяше думата на професор Масти д’Арена и дори малко се безпокоеше заради замисления му вид. Лека полека опасността като че ли отмина и всички взеха да разговарят по-свободно, момчетата опразваха чиниите сред весели сръчквания и смях.

По едно време, както обичайно става край маса, всички за малко се умълчаха.

Точно тогава в настъпилата тишина прозвуча произнесеното енергично: «по цял ден леле боже! си клатят краката».

Ужасната дума увисна във въздуха, като заради неочакваната тишина всички добре я чуха.

Произнесе я не бащата на момичето, а бъдещият свекър. Професор Масти д’Арена. «Тапирът». Възпитаният гост в заключение на обръщението си към Одоардо по повод непочтените доходи на някои калпазани.

Всички останаха като треснати: Силвия със зяпнала уста, прислужницата с чиния в ръка и повдигнат крак, майката с глава едва ли не в крема на тортата, момчетата с опулени очи, не знаещи дали в такъв случай да вдигат патърдия или не. Онемял, Одоардо гледаше госта неподвижно, подобие на статуята «Триумфът на невинността».

Последва едно туп, което накара всички да обърнат глави: Гофредо, годеникът, бе припаднал и лежеше на пода.

Когато го напръскаха с вода и дойде на себе си - нещо, което присъстващите приписаха на горещината и на вълнението на влюбения - разговорът тръгна както тръгва музиката в цирка след трудно изпълнение, и Силвия дръпна младия човек на балкона. Гофредо мълчеше мрачно. Момичето прошепна нежно: «Татко също…»

«Защо не ми каза?» промърмори младежът, гледайки я в очите с безкрайна благодарност и любов, както и с нежен упрек, «само да знаеш как се измъчих тия дни!»

«Защо не ти казах ли?» промълви Силвия, «мислех, че баща ти ще…»

«Гугукат си двете гълъбчета» - забеляза замисленият гост с вид на тапир, на който убягна значението на разигралата се драма.

От този момент всички в гостната си отдъхнаха с облекчение, сякаш бяха получили добра новина. Майката на Силвия със светнало лице бръщолевеше каквото й падне на езика, момчетата се кикотеха. Одоардо изглеждаше подмладен с десет години и за да надвика заобикалящия го шум взимаше думата с пълен глас, обръщайки се към замисления гост, който оживено одобряваше думите му, двамата гълтаха сладоледа и отвреме навреме сякаш разменяха целувки в разгара на разговора.

И докато в гостната като нощни пеперуди прелитаха лекокрилите и обезопасени леле боже!, на балкона Силвия и Гофредо си шепнеха нежни думи, а на чистото небе изгряваха първите звезди.