Владимир Фьодоров

превод: Елка Няголова

РОЖДЕНИЕ

Там, до камъка, на златния нос
и до гривите сребърни на тревите,
„акушерката” Баба Лена* ме носила
и поела ме първа, току-що повит…

Окачила ме там лунноликата,
мойта люлка да види вселената,
как на птица е лика-прилика,
а звездата полярна - над мене е.

С нежността на виелица пяла ми.
„Синеочко мой” - шепнела клетата.
Под небето ни снежно люлял съм се,
тъй напред и назад - сто столетия.

Долу носеше се и блестеше
като празник - и вечен, и млад,
мойта древна земя - осмостенна
Тъмна кула и Средищен свят*…

Разлетя се смехът ми тъй рано,
с коневръза растяхме пред къщи.
А по пладне долитаха враните
и в соколи сами се превръщаха.

_____________

*В Якутия наричат уважително р. Лена - Баба.
*Тъмната кула и Средищен свят - алюзия към романа на Стивън Кинг, в който действието се развива в един свят, излязъл сякаш от продължителен Апокалипсис.

РОДИНА

На дъното отиде, като Атлантида -
в зелените и в жълтите морета.
Напразно плаче днеска руската Изида.
Над родните треви лети, лети несретна.

Не иска да загуби ни Изток, нито Север,
ни този трънен път през моето Отечество.
Но кръстовете само над храма са спасени,
подобно мачтите на кораби протекли.

А миналото дави се и сред треви потъва,
до равнодушно дъно безпаметно достига.
Безсилно вика спомена. Но дъното е тъмно.
И недостъпни са за хора тези викове.

Аз този зов ще чуя накрая, чак на залез.
Войните не видях, не ме покри позорът.
На покрива ще падна, пронизан в миг отзад
от копието тревно, безжалостно и остро.

Сънят ще избледнее като икона стара,
но в полунощ ще пламне, раздухана от вятър.
…Събудих се.
Звъни излъскана косата.
Аз скочих, бързо станах.
Прекръстих се
и стъпих във тревата.
_______

*Изида - в религията и митологията на Древния Египет една от най-почитаните богини.

БЯЛА ЕЛЕГИЯ

Тръгна през морето кораб като пяна
бяла.
В бездната отнесе гвардията наша
бяла.
Гледах аз назад, бърсах си очите
неумело.
А в небето клин. Викаха ме лебедите
бели.

В битката последна винаги ще бъдат
с мене.
Как ли да разбирам този караул
безсменен?
Вдигнах своя взвод и „Напред, в атака!”
виках силно.
А след мене той вдигна се и вика:
„За Русияяя!”

Рус вървя в атака. Рус различна бе у теб
и в мене.
Само нашта кръв цъфваше все тъй -
в червено.
Носеше Русия аления флаг.
Запя ли?
После като нас легна във снега
тъй бял.

А онези лебеди от земите чужди ето,
че се връщат.
Параходът бял като птица бяла иде си
към къщи.
Само нашто бяло ято е разбито, няма
да се върне.
В чуждите полета горката съдба знам,
ще го прегърне.

ЧЕРНИЯТ КАСИС

Слязох от небето сред дървета бели,
хей, здравей, Родино…
Няма сред простора тука нищо твое,
и искра игрива.
Без ръка човешка плъзнал е отсреща
касисът тъй див.
Толкова горчив е,
толкова горчив е,
толкова горчив!

Колко ли страни минах през мъглите,
прекосих отново.
Писах гръмко слово
и излишни строфи
на ръка четливо.
А пък тук трепери, ням е от обида
касисът ни роден.
И така горчи,
и така горчи,
и така горчи!

Кой това ти стори, че кръга затвори,
твоя кръг, Родино?!
Във оврага дълъг, сякаш че без дъно,
плиска се река.
По вратата - диря от куршум просвирнал
в касиса тръпчив.
Толкова горчив е,
толкова горчив е,
толкова горчив!