Еудженио Монтале

превод: Атанас Далчев

БЛЕД, ДА ПЛАДНУВАШ…

Блед, да пладнуваш, в сянката укрит
на някой нажежен градински зид,
да слушаш между тръни изсушени
свирни на кос, на змии шумолене.

Да дебнеш върволиците на мравча челяд
в напуканата почва как пълзят,
червени - ту се сплитат, ту разделят
на малките ръкойки по върхът.

Да гледаш през листака още свеж
как трепка нейде люспесто морето,
дордето на жътварки острият цвъртеж
се носи като удар на чукчета.

И тръгнал в ослепителната светлина,
с почуда тъжна да усещаш във сърцето
как целия живот със свойта тежина
е в следването на една стена,
набучена с парчета остри от шишета.

СЕВЕРЕН ВЯТЪР

И ето чезнат кръговете неспокойни,
браздили езерото на сърцето,
и туй огромно пържене на естеството,
което мре и си изгубва цветовете.
Една желязна воля днеска въздуха помита,
изскубва шубраките, палмите изтръгва,
изравя във морето, запъхтяна,
бразди големи, увенчани с пяна.
И всяка форма се разтърсва в бясното кипение
на елементите; дочуваш само ропот и мучение
на смазани съществувания; разпръсва всичко
минаващият час; пътуват в свода на небет,
не знаеш, листи или птици - и ги няма вече.
Ти, който се тресеш под ударите люти
на ветровете разгневени
и стискаш до гърдите си ръце, издути
от цветове, все още неродени,
как чувствуваш враждбни духовете,
които над света, обзет от треска,
прелитат рой след рой,
мой немощен живот, и как обичаш днеска
ти корените свои.

ЗА ДА НАМЕРИМ…

За да намерим, щастие, към теб пролука,
човек би трябвало по острие да тича.
Ти си светлик, що пред очите ни мъждука,
прояден лед, що под нозете ни се пука:
затуй не те достига, който те обича.

Споходиш ли и проясниш ли ти душите,
от скръб обзети, твойто утро за сърцето
е сладостно като гнездата под стрехите…
Но нищо не теши едно дете, чието
балонче между къщите отлита.

ДОНЕС МИ СЛЪНЧОГЛЕДА…

Донес ми слънчогледа, да го посадя
във моята от сол изпогорена почва,
та той на синевата цял ден над зида
тревогата на жълтия си образ да посочва.

Към яснота стремят се тъмните неща,
в поток от багри изтощават си телата,
а багрите във музика. Така нещата
изчезват и това е връх на радостта.

И нека този стрък ме води към страна,
където русите прозрачности изгряват
и като същност се животът изпарява;
донеси ми слънчогледа, луд от светлина.

КЪЩАТА НА МИТНИЧАРЯ

Ти къщата на митничаря високо над прибоя
върху скалата стръмна си не спомняш вече;
бездлюдна те очаква от оная вечер,
в която втурна се на твоите мисли роят
и неспокоен там остана.

С години вятър шиба зидовете стари
и твоят смях не е щастлив като по-рано;
наслуки се върти обезумял компасът
и се на заровете сборът не повтаря.
Ти си не спомняш; твойта памет днес унасят
по-други дни; един конец се размотава.

Държа единия му край; но се отдалечава
от мене къщата и почернял, страхотно
над покрива се ветропоказателят върти.
Държа единия му край; оставаш ти самотна
и тук във тъмното не дишаш ти.

О, хоризонтът бягащ, де едва блещука
запалената светлинка на петролоносача!
Оттука ли е пътят? (С бас прибоят скача
и в пяната скалата срива се и пука…)
Ти си не спомняш къщата на тази моя вечер.
И кой отива, кой остава - аз не зная вече.

КАК Е ВЕЛИЧЕСТВЕНО…

Как е величествено пладнето просторно,
когато сянка ни едно дърво не мята
и от премного блясък кулести и морни
все повече и повече показват се нещата!

Високо слънцето. Едно корито сухо.
Не е изминал, значи, моят ден на странник.
Най-хубавият час е зад стената глуха,
която ме затваря във един белосан заник.

Наоколо е засуха; гмурец унило
върху една останка от живот се вие.
Добрият дъжд е там отвъд това мъртвило,
ала най-пълна радост се в очакването крие.