Алфредо Перес Аленкарт

превод: Виолета Бончева

ДАНО НИКОГА НЕ ТЕ СПОЛЕТИ

Ти ще имаш друг късмет,
когато се отдалечи благополучието.
И когато гледаш своя сух корем,
ще искаш да отидеш по-далеч
от хляба на своите.
Ще бъдеш като току-що пристигнал,
който търси храна в боклука
и трябва да спи под мостовете,
докато над тях всичко сияе.
Ти изгубил паметта си
в онова твое бивше гражданство,
което затъкваше глада в гърлото си
и работата ти на каторжник.
Ще преминеш безкрайни лишения,
за да се добереш до мизерна работа,
която жителите - кореняци не приемат,
а ти ще изпълняваш особено грижливо.
Всички пътуваме в един и същ кораб,
който се издига нагоре и се спуска надолу,
носен от вълнението.
Заради златото никога няма да се възгордееш.
И добре, може „утре” да няма.
Да.
Дано никога не ти се случи.

УНИЖЕНИЕ НА БЕДНОСТТА

(Дете на 3 годинки, продаващо дъвки)

Няма да кажа името ти.
Говорят очите ти,
отразявайки студовете,
твоите ръце протегнати говорят
за изгубено детство,
защото вихрушка от бедност
те запрати на улицата,
където чуваш груби думи
и думи кухи.
Няма да кажа коя е твоята страна
и твоя град,
да говоря за твоето бъдеще,
висящо във въздуха,
защото от смелост или от срам всепоглъщащи
трябва да кажа,
че съществуваш по средата
на изгорелите дни,
и това, че не припадаш,
макар през цялото време да си уязвим.
Няма да кажа какъв е цветът на кожата ти,
казвам само,
че гладът крещи от деня на твоето раждане,
да кажа трябва, че снимката ти не излиза
по социалните страници,
да кажа, че денят те направи предпазлив,
че нощта и нейните хищници са там,
за да те погълнат.
Няма да кажа нищо
за политическите и теоложките речи
и че никой не поправя обувките ти,
че твоята безпомощност се дължи
на гнусния кръг на алчността,
вопъл на несправедливостта безсрамна,
на слепия гняв да кажа няма,
че хлябът мой е за теб.

ПОЛЕ ЗА ПОДСЛОНЕНИ

А тези деца - какви битки изгубиха,
без да са ги провокирали?
Жени, които само чакат,
за да влязат при своите създания.
Аз наблюдавах възрастни
между праха или калта на тези лабиринти -
болни мъже,
които вече не разказват
какво са преживели.
Още веднъж хората се страхуват
в самия център на сърцето ми,
още веднъж човечеството не запява
за попиканата си вина.