откъси

Антони Слонимски и Юлиан Тувим

превод: Евгения Динкова

Предговор

Събраните тук нелепици сме ги писали двамата с Тувим дълго време. От първите първоаприлски приложения към Kurier Poranny до последното ни пътешествие в страната на абсурда минаха почти петнайсет години. Така че това ни увлечение не беше някаква временна прищявка, а по-скоро постоянна необходимост, заради която понякога отивахме на едно място, прекъсвайки нормалната си писателска работа.(…)

Всички наши календари, брошури, притурки, сказки повдигащи въпроса за сериозността на думите, учеха читателя на бдителност към врелите-некипелите, на подозрителност към празните приказки, с печатарска боя на вестникарска хартия доказваха, че същите шрифтове и същите печатни колонки могат да разгласяват пълни щуротии.

«Чистият абсурд» не благоприятства виреенето на каквато и да било шумна тържественост или надута фразеология, осмива това, което Уелс нарича «повсеместната склонност на човешките умове да вярват в заветните истини». Защото да не забравяме, че освен чистия абсурд съществува и мръсен абсурд, а по-скоро кафяв. Чистият абсурд се съюзява с трезвата мисъл в борбата срещу привържениците на идеята за повика на кръвта, за мистичния инстинкт на народа и за расовото превъзходство. Това разбира се не е най-добрият начин за борба срещу различните видове фашизъм, но има и своите положителни страни, особено когато забавлява пишещите и разсмива читателя.

Антони Слонимски

* * *

(…) Най-невероятният култ към врелите-некипелите съществува при децата. Както е известно, това са създания, които въобще не признават истината и реално съществуващото. Ще дойде едно такова хлапе при друго и ще му предложи да стане кон - дадено! И първото почва да цвили и да пръхти, да скача и да хвърля къчове, а онова е кочияш. Една връвчица, която едното ще преметне през раменете на другото и ето ти малчуганът станал кентавър (човек-кон). Надали някой ще му обясни, когато е заето да препуска «впрегнато» по този начин, че е Янек или Сташек. Тъй като е Буцефал или Пегас, или в най-лошия случай файтонджийска кранта. Едно хлапе, дори в днешни дни (anno domini радио, кино, авто-мото, кило и фото) няма да мине без приказки, заблуди, измишльотини и вълшебства. Тежко и горко на неразумните родители, които желаят да отгледат децата си смислено, логично, трезво, «съобразно днешните изисквания на науката», като коригират фантазьорските им представи за света! От чедото им ще излезе кретен, лош, тъп кретен. Момченцето, на което почнат да обясняват, че макар да препуска с юзда от канап, не е кон, дори и ако се остави да го убедят, никога няма да бъде щастливо. Дори добра служба няма да си намери. Пък да не говорим, че няма да открие барута, няма да спре Земята, да накара Слънцето да се върти около нея, няма да напише Пан Тадеуш (1), нито ще стане научно светило в споменатата по-горе област на познанията. Каква ужасна мисъл: разсъдливо дете, с т. нар. трезва преценка за нещата. Малкото се ражда, в определен момент проговорва - и изведнъж, без някой да го е учил, почва да казва неверни неща. Което значи, че фантазьорството е вродено явление. Чак по-късно почваме да изглупяваме, ние,
възрастните.

Историята на детската литература (предназначена за деца: дали такава книга съществува?) с положителност би доказала, че приказките - неистината, светът наопаки, на чудното и причудливото, на вълшебствата и небивалиците, винаги са били насъщната душевна храна на невръстните, като се започне от асирийските отрочета и свърши с нас. Децата бърборят каквото им дойде на акъла и - така да се изразя - искат да ги обърборваме. После това им минава. А ако на някой не му мине - става поет. (…)

Да придобиеш достъпните на тоя свят познания и мъдрост, власт и сила, слава и обич на цялото човечество, да станеш водач на народа си или избраник на сърцето на любимата жена, да предизвикваш почуда и възхищение на съвременниците си, да заслужиш вечна памет у потомците, да имаш всичко, което пожелаеш, с други думи, да постигнеш пълно щастие в земния си живот и дори ако вярваш, че с божията милост в отвъдното те чака нестихваща радост - всичко това пет пари не струва, ако се откажеш от една единствена надежда, от тази именно, че две и две правят пет. Защото всички жалки земни блага, а дори стигащи отвъдното блаженства придобиват очертания в съзнанието ни или изникват пред нас затворени в четирите стени на традиционната, предавана от поколение на поколение логика, според която две и две правят четири. Мисълта на Тертулиан (2) « вярвам, защото е абсурдно» е една от най-хубавите и най-умните мисли, които човек някога е изказвал. Две и две правят четири - това е смърт, чиновническа служба, опашка (в магазина), печат, заек (с гарнитура естествено), боклук, вестникарство и еснафщина. А надеждата, че някъде много далеч ни чака, сега или някога, така устроена действителност или такъв миг («на пресечката на света и на безкрая», където уреченото «пространство» се среща с уреченото «време»), такова място, където същината на битието се отърсва от наложените й ФОРМИ и дава нов РЕЗУЛТАТ - тази надежда е въздух за поетите: тя ги прави живи.

Юлиан Тувим
______________________________

1. Поемата “Пан Тадеуш” от Адам Мицкевич се смята за националния епос на Полша (бел. прев.)

2. Тертулиан - картагенски църковен отец от III в. н.е., считан за най-големия теолог на Християнския Запад (бел. прев.).

(Заглавието е конфискувано по силата на Конституцията)

Ако се замислим по-дълбоко (тъй като изразяването в случая на едно повърхностно мнение би могло погрешно да засвидетелства за основните и влиятелни намерения на мнението на заинтересуваните, които безсъмнено ще се отзоват на нашето обръщение и ще доставят тъй необходимата материя в условия налагащи сплотяване на силите, разпиляни с оглед решаването на настоящи и минали въпроси, за които, както правилно отбелязва някой, който стои настрани от движението, не е възможно да се говори без ясно становище, в условия, повтарям, на отношение сходно с известния вече, но още не осъзнаван въпрос, макар и стократно вкарван в главите на нашите решаващи фактори, или най-малкото на нашите определящи насоката и вълнуващи умовете течения, в условия, повтарям още веднъж, на зависимост, с положителност основателна, но далечна от целта, към която се стремят действията, спомагащи за постигане на резултат в духа на традицията на бащите и дедите ни, противопоставяйки се на ниското равнище на настоящия културен и духовен живот, когато наоколо цари морална и духовна безизходица, истинско бедствие за съвременното общество, макар и да блещукат вече светлинките на новия светилник, носен от ръка потрепваща от вълнение в първичните мигове на смаяните усмивки, потресени на осъзнаването, изплъзващи се от усилията на всеки енергичен подход към самата същина на главния корпус, биеща на очи още при първата, чаровна среща, носеща уханието на тия прелестни усмивки (длъжни сме за
съжаление да отбележим това при все избуялата у нас еротомания и страстното ровене в останките на предшествениците на нашите врагове и приятели), които водени от неукротимо желание да наложат на неотстъпчивите своето преходно мнение, като паметник на споменатата по-горе светлинка, като възглед на масите, а не на отделните личности, които по правило се самозалъгват относно добронамереността на меродавните кръгове, надушвайки в тая афера предлог да насъскат пасмина платени агенти, платени не кой знае колко добре, за да осигурят дълбока преданост към личното си тщеславие в очите на хората, нещо, което така хубаво е отбелязал Шмунд в своя трийсеттомен труд, плод на частното му отношение и наблюдение, придобито при уреждане на страничните работи на гореспоменатите агенти, които днес така мизерно се отблагодаряват за грижовното внимание, нямащо нищо общо с усилията и разочарованията в сексуалните отношения). Какво да се прави.

За униформите на цивилното население

Меродавните кръгове разглеждат в момента интересен проектозакон, който би трябвало да допринесе до голяма степен за облекчаване на държавния бюджет. Тъй като обличането на армията с униформи представлява сериозно перо в бюджета, държавната хазна възнамерява да нареди цивилното население да носи униформи - така военните ще могат да ходят цивилно облечени.

Проектозаконът предвижда зелени униформи за квартирантите и армейски нашивки за собствениците на жилищата. Търговците, които плащат патент I категория, ще получат наколенки и пагони, лицата, които не си плащат данъците ще бъдат понижени в чин. Гражданите, редовно внасящи данък богатство и данък обороти ще бъдат отличени със звездичка на яката и сребърни еполети.

Вестници за късогледи

В Америка излизат специални вестници за късогледи, отпечатани не на хартия, а на тънка гума, същата като тая, от която се правят цветните балони. Късогледите, вместо вестник си купуват дребно балонче, което впоследствие надуват до желаните размери. Политическите списания обикновено се отпечатват във формата на кръгли балончета, докато литературните във формата на шпек салам или кренвирши. Благодарение на това изобретение късогледият читател не си вади очите и е в течение на най-важните събития, като едновременно изпитва задоволство от това, че без ничия помощ сам си ги надува.

Утешителна статистика

По нареждане на министър-председателя е изготвен списък на чиновниците, които във вторник след празниците се явили на работа. Резултатите от преброяването са изключително насърчаващи: в някои министерства процентът на чиновниците, които сами не си удължили празниците стига 65%. Говори се за учредяване на специално отличие за тази категория държавни чиновници.

Куче адвокат

В щата Охайо се случи доста необикновено за тамошните обичаи произшествие. Един хлебар от Уайоминг, обвинен в редовна кражба на колбаси, по липса на свидетели се позовал на своето кученце Петрашек, което в съда така пламенно защитавало господаря си, че след двучасова защитна реч съдът обявил хлебаря за невинен.

Цирк Аврора и Аврелия

Оригинални трупове, облечени с корсет на мотоциклет, шикозна мартенска програма, освен това човек-магаре, несекващ смях, бездънни крави, нагълтващи всичко, коне без ръце, играещи шах. Балон-джентълмен, издигащ се и увисващ във въздуха. Начало в 8 ч. Всеки може да доведе жена, всяка жена - дете, всяко дете - куче, всяко куче лае.

Обява

Вчера вечерта, към 12 ч. минавайки по Маршалковска по посока към Злота, по Злота по посока към Шенна и по Шенна по посока към Желязна изгубих желание за живот. Честният минувач, който го е намерил, дълго няма да бъде честен. Днес всичко е боклук.

За побърканите

Неведнъж чуваме на улицата или в някоя лечебница: «Този е побъркан». И въпреки това науката се е запряла и ни напред, ни назад, защото не може да намери отговор на въпроса, в какво всъщност се състои умопобъркването.

Простият народ, от който обичаме да черпим мъдрост, често употребява този израз. Мъж на мотоциклет, облечен с бели панталони, ежедневно може да чуе: «Гледай, тоя е побъркан». Така че ако дефинираме това понятие, служейки си с наблюденията на народа, би трябвало да стигнем до извода, че побъркан е всеки, който по нещо ярко се различава от другите. Да, но не е така. Тогава би трябвало да наречем побъркани коронованите монарси, офицерите, тоест особено издокараните хора, със сатър в колана - или лекоатлетите, тичащи без дреха из града - но не ги наричаме така, защото не искаме да си вземем белята. Господинът, който си е турил шапка от вестник или си е затъкнал цвете в шапката - не се различава кой знае колко от съвременните контета, които оставят разкопчан отгоре елека си или си накривяват шапката над ухото, макар да правят това не от желание да се скрият. Напротив - искат по този начин другите да ги забележат.

Така че не по дрехата ще познаем кой е побъркан и кой не. Всъщност всеки лекар, та дори и фелдшер ще ви каже, че неведнъж е виждал побъркани хора напълно нормално облечени. Да не би тогава от поведението да зависи дали даден човек е нормален или не? А какво толкова правят побърканите? Вярно - понякога бият другите. Но нима хората не бият побърканите? Побърканите вършат това само в пристъп на ярост, докато аз лично знам няколко милиона нормални хора, които се бият вече става осем години и които дори взаимно се трепят, и въпреки това не всички ги наричат умопобъркани. Ще кажете - добре, побърканите не само вършат, но и говорят странни неща. Бълнуват. Плямпат щуротии и т. н. Дайте ми примери. Чакам. Не се сещате ли?

Тогава аз ще ви кажа. Умопобърканите често си внушават и то с особено удоволствие, че са китайски императори. Пречи ли това някому? Ни най-малко. Затова пък добре знаем, какво става, когато т. нар. нормални хора си внушат че са китайски владетели. Достатъчно е да хвърлите поглед на кой да е вестник, за да се убедите каква каша излиза. Пердашат се, трепят, стрелят, хвърлят милиони в калта - за да властват в дадена страна по-кратко време, отколкото е нужно един побъркан да си внуши, че е китайски император.

Единственото, с което можем да се съгласим е, че умопобърканите са хора, на които действително им липсва енергия и затова не успяват да си изискат правата. Ако някой път се случи побъркан да заеме влиятелен пост, наричат го деспот, диктатор или дегенерат. Естествено с това звание го накичват историците - и дори те са предпазливи в съжденията си, като издават тайната чак няколкостотин години след смъртта на побъркания.