Никола Иванов

Книгата „ПРИ ЗЛАТНАТА РЕКА” /думи за Георги Богданов/ е написана в съавторство между Владимир Янев и Иван Митев. От подзаглавието става ясно, че е посветена на очевидно талантливия поет, драматург и прозаик Георги Богданов. Това е приятелски жест на двамата автори и ценители на литературата към твореца събрат и съмишленик. Впечатлен съм не само от поезията на Георги Богданов, но и от безспорно добрите разкази, които публикуват Владимир Янев и Иван Митев вместо литературнокритически работи. Документалното е придобило убедителна художественост. Най-хубавото е това, че ни срещат с един духовен човек, който превръща бита в битие, при когото ежедневието е дух и изкуство.

„ЖИВИЯТ РАЗКАЗВАЧ НИКОЛАЙ ХАЙТОВ” е по-скоро комплексна, отколкото изчерпателна книга за Николай Хайтов. Това го казвам обективно, защото целта на Владимир Янев в случая не е да прави подробни критико-аналитични прочити на всеки от 17-те разказа. В същото време обаче са откроени най-важните техни характеристики, както и на сборника като цяло. Забелязани са и някои важни подробности.
Книгата започва с частта „За срещите ми с Николай Хайтов и за тази книга”. В текста Вл. Янев споделя впечатления и спомени главно от срещата си с Н. Хайтов в Яврово на 18 август 2000 година, където двамата с писателя диалогизират по различни литературни въпроси. И аз съм изненадан от благодушието на Хайтов при въпросния разговор. Защото всички знаем, че големият писател имаше остър, понякога безцеремонен език. В случая обаче Хайтов преглъща почти без реакция хвалбите по адрес на Радичков.
Вл. Янев разказа и за някои от посещенията и срещите на Хайтов в Пловдив. Особено интересна е срещата на писателя със студенти и преподаватели от Пловдивския университет и нападките на писателя към езиковеда Иван Куцаров и литературоведката Клео Протохристова, изказването на Младен Влашки и професионалния и аргументиран анализ на казаното от Хайтов, упреците и квалификациите му.
Хайтов беше инатлия и неотстъпчив човек, в този смисъл малко догматичен, каквито впрочем са и главните герои в разказите му, затова съм впечатлен от похвалното му отношение към Никола Георгиев, Клео Протохристова и Огнян Сапарев. Но нямам никакво основание да не вярвам на Вл. Янев в случая, в неговата добросъвестност и достоверност.
Владимир Янев споменава и оборва опитите за оклеветяване на големия писател и набеждаването му в кражба на чужди ръкописи, издавайки ги като свои. Янев си служи със силата на аргументите и фактите, а не на недоказани слухове. Не прикрива и не премълчава и някои Хайтови грехове, грубости и арогантности в общуването и поведението му.
Втората част на книгата е студията „Живите „Диви разкази”, която е допълнен вариант на предишна публикация. Самите озаглавявания и подчертавания на акцентите говорят за тяхната същност: Да подлъжеш кученцето; Гората; В първо лице; Мъчен живот; Светът; Към върха; Дали днешните млади четат Хайтов; Романтично и несъвременно; Не пее ли отвътре; „Серафим” на Йовков и „Пътеки” на Хайтов – опит за паралелен прочит; Безконфликтният разказ; Разказът е всъщност между редовете; Смехът; Писателят трябва да знае; Красотата; Сравнявали са Хайтов и неговите „Диви разкази”. В тази част става дума за анализ както на отделните разкази, така и за общи наблюдения, които характеризират сборника. Вл. Янев е подбрал силни аргументи в подкрепа на своите тези и убедителни разсъждения за тяхното доказване. Забелязани и отбелязани са най-важните особености на Хайтовата проза от „Диви разкази”. Тази студия е сред основните интерпретаторски текстове за сборника на Николай Хайтов въобще.
Третата част на книгата е „Диви разкази” в българската литературна критика”. Всъщност това е цялата рецепция на критическите работи за „Диви разкази” от тяхната поява в края на 1967 година до наши дни. Разгледани са първите рецензии за книгата, акцентувано е върху разразилия се спор около сборника на страниците на „Литературен фронт” и „Литературна мисъл” до по-обемни проблемни статии през годините. Вл. Янев разглежда отзиви, рецензии и статии, посветени на „Диви разкази” от Юлий Москов, Петър Кръстев, Георги Константинов, Петко Тотев, Стоян Илиев, Стефан Коларов, Иван Цветков, Тончо Жечев, Чавдар Добрев, Симеон Хаджикосев, Стоян Каролев, Йордан Василев, Никола Георгиев, отново Тончо Жечев, Кръстьо Куюмджиев, Ванда Смоховска-Петрова, Атанас Натев, Искра Панова, Здравко Петров, Цанко Младенов, Владимир Несторов, Огнян Сапарев, Симеон Янев, Енчо Мутафов, Веселин Йосифов, Симеон Султанов, Ефрем Каранфилов, Петър Тонков, Луко Захариев, Панталей Зарев, Димитър Танев, отново Стоян Илиев, Димитър Кирков, Ивайло Христов, Любка Липчева, Любка Захариева, Запрян Козлуджов, Антония Велкова-Гайдаржиева и Антоанета Алипиева. Владимир Янев коментира всички отзиви за сборника като чрез цитати акцентува на същината на всяка рецензия или статия. Така се убеждаваме в неговата обективност и добросъвестност.
Спорът около „Диви разкази” изиграва роля и в общокритически смисъл. В основата са позициите на Никола Георгиев и Тончо Жечев, спорът около аналитична или импресионистична критика води до израстването и развитието на литературната ни критика, в проглеждането за някои неща, в напасването й, в издигането й от котловинността към хоризонтите на универсалното и общочовешкото, в способността й да открива зад уж котловината – космоса на човека, човешкия интимен свят и неговия космос, който може на пръв поглед да е примитивен, но всъщност съвсем не е така.
Владимир Янев е отдал дължимото на всеки интерпретатор на „Диви разкази”, уважил е неговите находки и открития. Откроил е ценното и важното, деликатно, не по Хайтовски е изразил несъгласията си също аргументирано. От прочита на книгата на Владимир Янев неизбежно се налага изводът, че Н. Хайтов и неговите „Диви разкази” са едър камък в българската литературна нива и никой литературен критик, историк и изследовател на националната ни литература не може да ги заобиколи или прескочи, да се прави, че не ги забелязва и те не съществуват.

„ЛИТЕРАТУРНИЯТ ПЛОВДИВ ОТ ХІХ ВЕК ДО НАШИ ДНИ” на Владимир Янев ми се струва без аналог в литературата ни. Книгата е всеобхватна и изчерпателна. Книгата започва с прочувствения „Проглас към литературата на Пловдив”. За същността на книгата ще си послужа с казаното от автора в Прогласа: „Книгата има справочен характер, ползвани са множество източници. Въпреки съзнателното отклонение от балансираната тоналност на обичайните енциклопедии, предложеното е близко до някои био-библиографски издания, до известните от по-ново време подобни книги на Георги Райчевски, Стефан Памуков, Иван Куцаров, Юлия Николова. Специално „Пловдивска енциклопедия” на Георги Райчевски е в редица отношения модел за моите стремежи. И по-нататък: „Предлагам регионално изследване, държащо сметка за националните и световните литературни процеси. Тук са представени книжовници и творци на художествени произведения с разнородни естетически схващания, различни по възможности и осъществяване. Тяхната зависимост от действието на многообразни фактори се подчертава, но решаващ е личният талант. Приел персоналистичния подход, аз се стремя да представя характерното за всяка индивидуалност.”
Въведението в книгата е озаглавено „Пловдив – древният и вечният”, което по същество е кратка история на града от създаването му до наши дни. Проследени са променящите се имена на града през вековете и техния произход, етимологията им – Евмолпия, Филипополис, Пулпудева, Тримонциум, Пълдин, Филибе. Очертана е съдбата на града под османското владичество, оформянето на града като център на борбата за самостоятелна българска църква, център на българското образование през 19 век, активното участие на града в борбите за национално освобождение, ролята му в Освобождението от османското владичество, в Съединението на Княжество България с Източна Румелия на 6 септември 1885 година и до днес. За тази част Владимир Янев с основание пише, че тези страници представят трудностите, през които преминават българите в Пловдив, за да осъществят своята историческа мисия, а националната им поривност намира конкретен израз в борбите и духовността на забележителни дейци.
Литературната история на Пловдив е разделена в две части. Първата е „Кижовността и литературата в Пловдив от началото на ХІХ век до Втората световна война”. Заглавието фиксира периода на включените автори и творби. „Началото на българското осъзнаване в Пловдив започва с „Паметник на пловдивското население” от Константин Моравенов и продължава с основните автори за периода – Райно Попович, Константин Фотинов и Иван Селимински. По-нататък Владимир Янев разглежда и разказва за пловдивските книжовни дейци и писатели през Възраждането и преди всичко акцентът е върху водещите Найден Геров, Йоаким Груев, Христо Г. Данов, Драган Манчов, Иван Богоров, Любен Каравелов, Никола Еничерев и Рада Гугова-Киркович.
Още в началото трябва да подчертая, че критикът включва писатели, които имат различно биографично отношение спрямо Пловдив. Едни са родени и прекарали целия си живот в Пловдив, втори са родени в други градове и селища на България, но са се преселили и установили трайно в града, трети са живели известно време в Пловдив или тук са създали значителни творби, четвърти за кратко са пребивавали в града, пети са родени в Пловдив, но са напуснали по различно време и причини родния си град. Но при всички имаме пловдивски момент и пловдивска творческа, биографична и житейска връзка.
Книгата е изградена на хронологическия принцип. Затова в следващата част става дума за писателите на Източна Румелия. Тук акцентът е върху Иван Вазов, Константин Величков, Иван Евстатиев Гешов, Стефан Бобчев, Захари Стоянов, Петко Р. Славейков, Димитър Маринов, Стоян Михайловски и други – общо 18 автора.
В следващата част става дума за емблематичната за Пловдив гимназия „Св. Кирил и Методий”. Тук са учителствали писатели, интелектуалци, общественици като Димитър Благоев, Александър Теодоров-Балан, Димитър Страшимиров, Екзарх Стефан І Български, Асен Златаров и други, а ученици са били Пенчо Славейков, Георги Бакалов, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов и Костадин Гълъбов – техните имена говорят сами по себе си за гимназията.
Следва друго култово културно средище в Пловдив – Народната библиотека „Иван Вазов”. Разказът е за нейната история и забележителни ръководители, които са вградили имената си в нейното развитие. Авторът започва с първия Александър Башмаков и стига до Венета Ганева. Но тук са работили и хора като Иван Радославов, Николай Райнов, Вичо Иванов, Евдокия Емануилова, Атанас Мосенгов, Радка Колева.
В „Авторите на Пловдив от началото на ХХ век до края на Втората световна война” Владимир Янев спира по-обстойно вниманието си върху 19 автора, сред които се отличават Стою Шишков, Христо Цанев-Борина, Николай Лилиев, Екатерина Ненчева, Йордан Ковачев и Петър Динеков.
Втората част от книгата разглежда „Литературата в Пловдив от края на Втората световна война до наши дни”. През първото десетилетие след 9.ІХ.1944 година в града творят писатели и поети от величината на Владимир Полянов, Димитър Димов, Анжел Вагенщайн, Любен Станев, Исак Паси, Давид Овадия, Йордан Русков. С всяко следващо десетилетие се увеличава и броят на пловдивските автори. През 60-те-70-те години на миналия век се открояват имената на Генчо Стоев, Георги Алексиев, Стефан Памуков, Янко Добрев, Иван Николов, Величка Настрадинова, Крикор Папазян, Георги Райчевски, Здравко Попов, Николай Заяков, Рашко Сугарев, Божана Апостолова, Георги Пашев и още неколцина. Докато през 80-те-90-те години по-изявени са творци като Илия Зайков, Димитър Кирков, Йордан Костурков, Йордан Велчев, Димитър Атанасов, София Несторова и още десетина имена.
Много ценна е частта за ролята на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски” в литературното развитие на града. Това е една своеобразна миниистория на българската и славянските филологии и културологичните дисциплини. Като преподаватели оставят свои следи Иван Койнаков, Светлозар Игов, Огнян Сапарев, Клео Протохристова, Атанас Бучков, Младен Влашки, Живко Иванов, Инна Пелева, както и самият Владимир Янев, та до най-младите. Възпитаници на Университета са поети, писатели и литературни критици като Тодор Чонов, Красимир Обретенов, Веселин Сариев, Добромир Тонев, Емилия Каменова, Емил Стоянов, Антон Баев, Александър Секулов и още десетки. След 10.ХІ.1989 година се открояват имената на Иван Христов, Венета Арахангелова, Борис Роканов, Борис Минков и редица други.
Но в книгата не става дума само за литературните творци на Пловдив, а и на творилите и свързани с града художници Антон Митов, Цанко Лавренов, Кольо Витковски, Рангел Стоилов-Бачо, Светла Москова, Бисер Дамянов и още имена. Представители на музикалния живот като Иван Димов, Иван Спасов, та до младия Георги Деведжиев. Актьори, режисьори и театрали като Шули Бело, Богомил Стоилов, Любен Гройс, Пенка Калинкова, Емил Бонев. Архитекти и научни работници. Книгата завършва с пловдивски автори, живеещи в други страни от Таня Шелхорн до Димитър Динев.
Не без гордост Владимир Янев говори за културни събития, които за пръв път в България са се случили именно в Пловдив. Първата голяма национална библиотека, организиран е първият български професионален театър, издава се първото българско юридическо списание „Законоведец”, Първото българско изложение, в Пловдив се поставят основите на модерната национална култура, тук Иван Мърквичка и Антон Митов подреждат първата художествена изложба, основан е първият български хор с диригент Ангел Букорещлиев, първото певческо дружество.
Както се вижда, става дума за една културна миниенциклопедия на Пловдив. Невероятни са усилията на Владимир Янев, които заслужават само аплодисменти и сваляне на шапка. Владо Янев е литературен критик и историк с доказан вкус и възможности, които категорично са потвърдени и в тази негова книга. Той е един от българските литературни критици, които аз чета с удоволствие. Макар да прави кратки оценки на различните автори и техните творби, внимателният читател ще забележи обективната оценка на всеки от тях – от класиците до авторите с по-скромни възможности и заслуги. Отдал е всекиму дължимото. Ще си послужа отново с думи на автора от увода към книгата: „Самооблъщавам се, че съм сътворил добро дело.” Владо, наистина делото е много добро. Просто и най-големите недоброжелатели няма къде да се заядат с книгата ти. Всеки град и селище може да завижда на Пловдив за тази книга, защото би било чест от появата й. Това е и национална памет, от която всички имаме нужда. „Литературният Пловдив от ХІХ век до наши дни” е една топла книга, написана с любов, в която се чувстваме уютно, като в самия Пловдив.

Текстът е част от доклад, изнесен на 4 април 2009 г. в къща Ламартин на прегледа на творческата продукция на пловдивските писатели за 2008 г. Книгите на Владимир Янев бяха отличени с годишната награда за литературна критика на Дружеството на писателите – Пловдив.