КЪМ УНГАРСКИТЕ МЛАДЕЖИ

Шандор Петьофи

превод: Александър Миланов

КЪМ УНГАРСКИТЕ МЛАДЕЖИ

Плодове се раждат само след цъфтене.
Ти ли си цветът, о, младо поколение?
Ах, тежко, тежко ни!
Нашата градина прокълната крее,
щом такива жалки цветове люлее
върху свойте клони.

Моята душа на облак се превръща.
Тъмен, ала кротък, облакът обгръща
цялата родина.
Ах, ако той може мълнии да мята,
бих от вас, младежи, смъртно на земята
повалил мнозина.

Вашите предтечи гордо са живели
и като звездите ярко са блестели,
а пък вий мъждите.
Ако над страната се стъмни простора,
ако тя подори вашата опора,
как ще я спасите?

Не сърца - палати носите в гърдите
и за гуляйджии вечно са открити
техните портали.
На тълпи те идват. Глъч и шум се вдига.
Но за родолюбство място не достига
в тия шумни зали.

То се притаява в кътчета най-скришни
като паяжина със прозрачни нишки,
в някой ъгъл скрита.
Но и тука дълго то не съществува,
че щом интересът почне да върлува,
бързо го измита.

О, така сте жалки! За вас суетата
е с по-властен блясък от земята свята,
дето сте родени.
Не към ярко слънце вие се стремите,
край мъждива лампа вие се въртите,
жалки, примирени.

Родолюбство свято! Аз перо не зная,
със което твоя образ да извая
толкова красиво,
че от първи поглед да омаеш всеки
и той да те носи във гръдта навеки
пламенно и живо.

Идолопоклонци! Със ръка сурова
в своето сърце ще влея аз отрова.
Струите червени
мойта кръв гореща нека да разлее.
Може да ви стресне… Може да успее
новото кръщение…

Пеща, февруари 1847


КЪМ УНГАРСКИТЕ ПОЛИТИЦИ

Надути господа, които
я в комитет, я в парламент
играят важно важни роли,
презират бедния поет.
Дръпни се, млади момко, който,
се скиташ там одрипавял,
че ще те сгази господинът,
с каретата си полетял.

Затуй ли тъй са на голямо,
че впрягът им е пребогат,
че и слугите им тлъстеят,
а дебне го поетът глад?
Или пък може би си мислят,
че в този свят, а и отвъд,
от стихотворците ненужни
далече повече тъжат?

Не можете ли, горделивци,
да си прозрете същността:
огньове на дела житейски,
подвластни на преходността!
Съзира в тъмнината странник
високо огън да искри,
а пепел става тоя огън,
преди денят да зазори.

Сравнени с вашите огньове,
поетите като звезди
блещукат - от звезда стократно
по-ярко пламъкът блести;
но и когато пепелта ви
отдавна вятър е отвял,
звездичките в далечината
сияят с блясък неизтлял.

Прозрете ранга на поета,
сторете му поклон дълбок,
прозрете още, че поета
писмо е, пратено от бог
във знак на височайша милост
към вас, нищожни същества -
в писмото истината вечна
блести с най-святите слова.

И ако някои народи
поетите си не ценят,
то на унгарците приляга
глави за почит да сведат
пред своите поети, сплели
с родолюбивите дела
отпреди петдесет години
венци за своите чела!

Единственото ни богатство -
наследство от народ велик -
което бе непохитено,
това бе нашият език.

Започнала бе и над него
отдавна гибел да витай -
въргаляше се смъртно болен
пред приближаващия край.

Нима от господата помощ
получи този свят болник?
Ако до него приближахте,
той получаваше ритник!
Поети дрипави за него
се грижеха във оня мрак
и го спасиха те… а вие
го пренебрегвате все пак!

Пеща, декември 1847


НАЦИОНАЛНА ПЕСЕН

Време е. На крак, маджари!
Час за избор днес удари!
Свобода ли ще добием,
или в робство ще изгнием?
Пред своя бог унгарски
се кълнем:
кълнем се: няма роби
да умрем!

Влачехме си в робство дните
и проклеха ни дедите -
нямат мир в пръстта студена
на земята покорена.
Пред своя бог унгарски
се кълнем:
кълнем се: няма роби
да умрем!

С твар безродна се родее
оня, който днес не смее
щом потрябва да загине
за честта на теб, Родино!
Пред своя бог унгарски
се кълнем,
кълнем се: няма роби
да умрем!

Меча си в ръка стиснете,
от окови той по свети,
а вериги още влачим.
С меча древен нека крачим!
Пред своя бог унгарски
се кълнем,
кълнем се: няма роби
да умрем!

Името ни засиява
величаво с древна слава.
Нека храбро да се бием,
срам столетен да изтрием!
Пред своя бог унгарски
се кълнем,
кълнем се: няма роби
да умрем!

Ако гробът ни погълне,
вечна слава ще покълне -
внуците в молитва свята
ще ни шепнат имената!
Пред своя бог унгарски
се кълнем,
кълнем се: няма роби
да умрем!

Пеща, 13 март 1848


ВДИГНЕТЕ СЕ!

Дръвници твърде дълго бяхме,
във войни да се преродим!
Наслушахме се на дудуци,
под тръбни звуци да вървим!

Отвред плесници и ритници.
Родино, колко ще търпиш?
Или ти трябва гръм небесен,
та в пламъци да запламтиш?

Народе мой, нима безкрайно
ще се влечеш по глупостта
на големците кухоглави
със каменни сърца в гръдта?

Или със право те говорят,
че ти си вече изроден -
от слабост и от страх не смееш
да тръгнеш пак на бой свещен?

Лъжци! От вашите езици
са по-големи тез лъжи.
Унгарецът е като вино,
което в бъчвата лежи.

Веднъж да почне битка само!
Щом тръгне в бой суров и твърд
и с всяка капка кръв врага си
ще напоява той до смърт!

На крак, Родино! Нека ярко
оная слава заблести,
която немецът жестоко
със меч и огън похити!

Да блесне острата ти сабя,
тъй както слънцето след дъжд,
и над когото тя проблесне,
да ослепее изведнъж!

Дръвници твърде дълго бяхме,
във войни да се преродим!
Наслушахме се на дудуци,
под тръбни звуци да вървим!

Пеща, юни 1848