Роса Часел

превод: Александър Муратов

По стрехите и комините,
по стрелките и антените,
по шосета, тротоари,
в уличките затъмнени
тича нощната тревога,
тича гола тя и вика
с огнени очи и грива
в гняв от вятъра развята.
Появи се на ъглите,
нерешителна и бурна:,
тича с огнен глас в гърдите,
ала спре ли, не го чува:
настойчивата й жалба
промени съня в безсъние.
Цъфнали дъхтят леглата
с топлото на пух и вълна.
Влюбените своите жадни,
сплетени ръце отпущат.
А кръвените дечица,
грабнати от своите люлки,
дирят тръпнещи закрила
в майчините си прегръдки.
Стълбищата удължават
изпод босите ходила
незавършваща спирала
чак до избите дълбоки.
Жалването на тревогата -
божество на тъмни нощи -
ту се приближава,
ту отдалечава,
ту се губи и явява.
А устата й гигантска
пълни с викане простора
и говори на душата
за нечути приключения:,
страшна битка на архангели
се започва под луната.
А крилата им червени
или черни порят свода
с гибелни и зли сияния,
с алени и чисти дири.
Тя бръмчи с гърди задъхани
и минава разгневена,
огнени стрели се мятат
и пламтящи се кръстосват.
Метеори от земята
бликат като водоскоци.
Хвъркат черни нощни птици
и с порастнали зеници
гледат битката неравна
на крилата стоманени.
Прилепите обитатели
на старинните постройки
не посмяват да излитат
вън от мрака на гнездата.
Черни котки, черни псета
настършелват там опашки,
настършелват гърбовете си.
В гълъбарника, безсънен
гълъбът любовно гука,
за да върне на гнездото си
топлината задушевна.
На подпалена постройка
рухват в пламъци стените,
птиците на орляк черен
сякаш бягат към земите си.
А лицето на победата,
лице чисто и печално,
по-високо и по-ясно
от звездите се откройва.
И крила победни, тихи
бавно се кръстосват в свода,
и отлитат за да кацнат
в дъното на равнините.
И тревогата замлъква,
зорко пак на пост застава, -
лепнала ухо в антената
слуша на високо вятъра.
В постоянното й бдение
убеден, градът задремва.