СВЯТ НА МЪСТТА
превод: Атанас Звездинов
СВЯТ НА МЪСТТА
Било веднъж - ранен ездач от коня си
се свлякъл мъртъв в портата на залеза,
стърчало копие, пробило бронята.
А за какво умирал знаел… кралят му.
Докато раните му тъмни ставали
и от очите му смъртта проглеждала,
за мъст ковачи коня подковавали,
всяка жена песен за мъст нареждала.
МЕЛАНХОЛИЯ
Спомняй си пътя
затрупан, спомняй си.
Ти, тъжна, тиха ти,
копней замислена.
Гората спи - краят,
хижите, хората,
светят звездите
над всичко, мечтаят те,
спомняй си, спомняй си.
Спомняй си. Трагика
спи над мечтането.
Сърце не свиква -
билото мами го.
Обичта тъжна е,
расте ли в трудни дни:
гора дълбока
расте от дъбравата -
спомняй си, спомняй си.
Спомняй си всички
отплували кораби -
там от душата,
затрупан домът си виж…
Устни на устни положени,
кръв стихнала.
Ти, тъжна, тиха ти -
страстта ми пепел е.
Спомняй си, спомняй си.
Спомняй си, нещо
в сърцето пак бори се
и в напор див
пак в кръвта то бунтува се.
Тъмен лес - любовта,
силна с годините,
събужда ужаса,
че няма птичи глас.
Спомняй си, спомняй си…
СТРОФИ
В безлюдна самота човек се често губи.
И вечността го мами с някой блян.
Догаря слънцето в печална хубост.
Горите спят под небосвод смълчан.
Могъщ покой примирието буди.
Притихва всичко, било се преди.
И от химери, истини, заблуди,
се кае, как да се освободи.
Скръб има някаква, за нещо неузряло,
у тези , измамени от чувство зло.
Скърбят за нещо, плод им обещало,
не станало, каквото би могло.
УМОРНО ЩАСТИЕ
Уморно щастие, при мен не стой!
Покоят твой за мен не бе покой.
Отворят ли ти пътната врата,
ще те очаква друг, изтлял в скръбта.
Седях в градината ти в благодат,
стадата слушах, гледах с цвят след цвят
гърди на грешници как кичиш ти,
в отмала чезнех - всичко как цъфти…
Очи отворих- няма те край мен.
Ридае есен с тъжен нов рефрен.
Зоват елени в скръбен резерват
и в планините облаци пълзят.
СВЕТЕЩОТО СЕЛО
Аз светя, припомни си. Светя. Светя -
на младостта селцето пее в мен. -
Челата тъжни вдигам във несрета
и аз обагрям есенния ден.
Аз светя - пее кръчмата крайпътна,
над нея скърца орехът висок.
И есенни ветрища вече тътнат
над заридал поток.
Аз светя - шепнат малките прозорци,
орехи падат - октомврийски дъжд,
пред кръчмата измокреният двор си е
все един и същ.
И щерката кръчмарска спомнил с тръпка,
приятелите буйни в млади дни,
ти свети всичко - с обич на прегръдка
последна, отстрани…
А спомняш ли си как за нищо плака
тя с дни, тъй сякаш младостта боде,
как вихър брулеше плода в клонака
и куче щеше да те изяде…
И виждаш я - с очи на ангел тя е,
с какви ръце… и помниш все така
как ябълка в ръцете й ухае
като в онази - Евина ръка.
ПЕСЕН
Още е нощ, а пътят предстои,
под небосвода всичко е заспало.
Земята - жар, небето хлад таи,
сякаш че всичко в скръб се е смълчало.
Земята е смълчан, заключен храм,
далече е на изгрева атлазът.
Далече хората са, трябва сам
сърцето свое да опазя.
И аз му пея като на дете,
което спи и пътьом се люлее
и водя го - да види как расте
и като роза утро ще изгрее.
ЕДНАТА ДУМА
Да срещнеш точна дума в точен час
и с нея ти да изцериш душата,
открил навреме, който чака нас,
открил къде сърцето му се мята.
Такава дума, дяволът я взел,
да бъде точна като ключ в ключалка!
Веднъж в живота чудо случва се -
чрез дума да дадеш утеха малка.
