Алексей Решетов

превод: Марко Марков

***
В резерват е сърната
и лъвът в този час…
Да опазим словата
как, кажи ми, от нас?

Колко често тръбихме
в стихове - ей така,
колко думи убихме
ние с лека ръка…

***
Не, не наричай ти любов
това, което беше само
предчувствие, тъга и зов,
но не и чувството голямо.

Така на есенния бряг,
преди да стане той безбрежен,
не пада отначало сняг,
а само топъл мирис снежен.

***
В късната есен, по мрак и дъжд
само саксията на герана
радва върху прозореца чужд,
всичко друго нанася ни рана.

Слънцето бяга от знака Везни,
бегли води се таят в далнините
и като прилепи в тъмните дни
лягат в нас сенките на горите.

***
Да, аз нямам деца, само стихове
са насядали около мен.
Ала те са и бледи, и тихи,
не живеят по-дълго от ден.

Скъпи мой, до разсъмване чакай
потърпи още час, златен мой.
Утре лекар за тебе ще пратя,
тихо само постой, не се бой.

…После пак като сняг, черновата,
като тояжка - перото в нощта,
като старец безумен - ръката,
като огънче звездно - свещта.

***
Познавах човек като мен.
За него сте слушали много.
В дома си непостроен
той влизаше тихо и морно.

Присядаше той до една
камина, измислена с огън,
и галеше свойта жена,
която да срещне не смогна.

В съдбата си яростна, там,
в особено черните мигове
утеха той търсеше, знам,
в една неизписана книга.