Михаил Килдяшов

превод: Дафинка Станева

За поезията на Алексей Решетов

Поетът знае всичко за читателя. За неговите съкровени тайни, неутешими болки, щастливи изгреви. От какви небесни висоти вижда това поетът? С какви очи го прозира? С какъв нюх го разпознава?

Струва ти се, че той е преминал с теб по едни и същи пътеки, утолили сте жаждата си от един и същи извори, срещнал е на пътеката твоя приятел и враг… И това се е въплътило в слово, намерило е място в стиха, откликнало е в съзвучията.

И всичко е заради това, че поетът знае повече, отколкото му се открива в неговия собствен живот. Той притежава друга широта и глъбина, друга дължина на дните:

А аз съм поет
и съм на хиляди години.
Аз много пъти раждах се, старях.
И на високия пламък горях, -

ще каже за себе си Алексей Решетов.

Поетът е способен да направи своя век минал, да се прегърне, както с живия, така и с онзи, който е рано починал, да разкаже за това, което никой не е забелязал. Нали поетът, както в приказния герой, има вълшебни помощници, които позволяват „да пробие по-близо до чудото”.

Той ще погледне слънцето през „вълшебството на стъкленото парченце” и ще види „златните врати на детството”. Там, зад вратите, е земята, станала „начало на дъгата”. Звънтящите ручеи, сочната трева, ароматната горска ягода, маковете, посяти от съседката в памет на загиналите синове - всичко сияе с цветни лъчи и се устремява към небето.

Поетът отново ще погледне през стъкълцето и ще види снега от военно време. Ще открие в него заветната снежинка - замръзнала вдовишка сълза или изстинала капка кръв.

В този сняг поетът ще намери перо от стария гарван - перото-летописец. На края на перото - годините и столетията.

Ще го потопи в мастилото, ще го приближи към хартията и ще разбере тъгата на стрелеца преди гибелта му, тежката дума на Ермак, песента на ратниците на Куликово поле.

Така животът на поета се съединява с безкрайността и безграничността. Той е магнитът, който притегля пространството. Той е лещата, която събира в себе си лъчите на времето.

Той е обелискът, на който са написани имената на безследно изчезналите. Знанието на поета е море, в което се вливат реките с паметта на предците ни. И вече няма само свои спомени, свое минало - всичко е свързано с всички.

Няма вече ясни портрети, в които може да се вглеждаш дълго, а има образи, обвити в неземна светлина. Бащата, станал „полярна земя”. Братът, чийто земен адрес е „гробището, буренакът”. Майката, която гощава с рябина, която е „по-горчива и по-ярка от живота”. „Пленникът на честта” на дуела до Чьорная речка, където снегът сякаш е червен още преди съдбовния изстрел.

Това знание не можеш да вместиш нито в архивите, нито в музеите, нито в дългите мемоари. Само поетичният стих събира в себе си всичко. Но знанието се умножава, а силите на поета изтичат - нужни са нови и нови думи, нови и нови строфи.

„Време е да измолваме стихове” - говори на себе си поетът и премахва от тях всичко суетно, всичко мерзко. Налага върху раните на света лекуващият бял лист и се надява, че на него ще се появи само истинното, спасителното, светоносното.

„Време е да измолваме стихове” - значи да търсим словото, умножено с друго слово, значи да преплитаме корените и клоните на стиховете, тъй, че „никакви пътища, никакви векове да не отнемат от нас своя език”.

„Време е да измолваме стихове”. Те ще дойдат като дивен сън, в който „пеят рози” и „цъфтят славеи”, в който „на дъното на гнездата е солта от сълзите на звездата”. Сън за това как слепият придобива всевиждащи очи:

От съня си е слепец разтърсен:
сякаш лес му шепне и гълчи.
Той навежда клонка и откъсва
две големи, зрели тук очи.
Сякаш ги поставя в кухините,
очилата хвърля насред път.
И през мигли гледа със възхита
кръглите зеници как горят.
Сякаш че пчели неспирно шетат.
Като хълм, сияещ от лъчи,
на стъблата тънички потрепват
тъжните, зелените очи.

Прогледналият слепец е поетът. Плодчетата на тънките стъбла са очите му. С тях той вижда не само райските птици, златните плодове и негаснещите дъги.

Поетът вижда словото. То е безначално и безкрайно. То вмества времето и пространството, събитията и смисъла. Словото е ковчегът на човечеството, а Поетът - кормчия на ковчега.

„Докато съществува поетът, човечеството ще бъде безсмъртно”. Човечеството ще бъде нужно на Словото.

——————————

Изборский клуб, 1 юли 2019 г.