Янош Вайда

превод: Александър Миланов

Всичко е невъзвратимо. Горест
земното ни битие изпълни.
Сетна среща ни очаква скоро -
хладен гроб преди да ни погълне.
Вярвах, че след дните ни страдание
радост болката ще замени,
и от теб сълзи на разкаяние
чаках аз напразно дълги дни.

Всичко свидно ми отне земята,
но протегна ми ръка небето.
Никой друг не вижда чудесата.
Само аз ги виждам със сърцето.
Като остров, който океана
е погълнал някога, за миг
ти изплуваш - нежна и засмяна,
и ме гледаш със сияещ лик.

В плен си ти на същата магия -
моята душа за теб е храма,
чийто тих олтар ще ти открие
твоя образ. Друг за мене няма.
С теб небето ни сгоди. Венчани
двамата ще бъдем до смъртта.
В песни и молитви ще остане
след живота земен любовта.

Сред диваци, с поглед алчно жаден,
своите богатства разпиля ти.
И аз, тъжен роб на идол хладен,
в себе си погребах чувства свети.
Днес сме сбрани - никога не любили.
Само болка в погледа сияй
не по туй, което сме загубили,
а по непостигнатия рай.

Тъй след бури вихрени луната,
кацнала зад някой облак горе -
кротка и смирена, - в тъмнината
тъжно, но безстрастно впива взори.
Слуша тя как тишина смолиста
между призрачна гора пълзи
и от клоните над сухите листи
падат тежки капки от сълзи.