Йоханес Бехер

превод: Петър Велчев

СОНЕТЕН ТРИПТИХ

СМЪРТТА НА ГЬОТЕ

Очите му засенчва козирка.
Вън свети слънцето на март. Мирише
на пролет… И трепереща ръка
повдига Гьоте. Почва той да пише.

В креслото се изтяга. Но ръката
като че стиснала перо, снове.
Невидими, гигантски редове
във въздуха изписва, в пустотата.

Зачерква. Слага точка. И тогава
ръката му отпуска се едва.
И пише пак, и нещо подчертава,

за да усетят всички - пълна с мощ е
онази фраза, сетните слова…
След туй умря… Тъй, пишейки все още!

——————————

МЮНХЕН

Ти бе градът на детските игри,
изпълнен с църкви, сводове, градини
и мост, отдето моят взор откри
далечността на планините сини.

Ти бе градът на любовта ми плаха,
на оня стих, след много труд роден -
там сякаш и стените оживяха
и като песен зазвучаха в мен.

Но отшумяха песните, игрите.
И каруселът весел с пах покрит е,
изчезнал е чудесният захлас…

Тече Изар - зелена и безкрайна.
Изтече всичко. Детството е тайна.
Учудени стоим - градът и аз.

——————————

КАТО НЕЗНАЙНА ПЕСЕН

Преди смъртта, голямото си дело
поетът да завърши пожела:
стихът в простора се издигна смело
и всяка строфа прошумя с крила.

Бе глухо, мрачно и зловещо време,
но словото му в мрака иззвънтя.
… Единствен той успя да се въземе
и стана съвършен чрез песента.

Напусна себе си - от небесата
да види бъдещето как блести.
Чрез него се извърши добротата.

Туй бе животът му, живот чудесен:
с дъха на вятъра да долети
при хората - като незнайна песен.

СОНЕТЪТ

Когато лириката е пред крах
и образите са тълпа мъглява,
и се разпадат мислите на прах,
и строфата не ги съединява,

когато дълго сред суетен блясък
се лута погледът преуморен,
когато с вопли или весел крясък
безсмислено се влачат ден след ден,

когато всичко друго е упадък
и само формата е часови
на стихове, които в немощ кретат -

тогава, като символ на порядък
и строга красота, ще се яви -
да ни спаси от хаоса - сонетът!