Тадеуш Ружевич

Несъмнено, Тадеуш Ружевич е една от най-ярките и значими фигури в следвоенната полска литература. Поет, прозаик, есеист, драматург с внушително по обем и по идеи творчество, вече шест десетилетия той стои в центъра на полския литературен живот, в центъра на много дискусии за ролята на поезията в съвременния свят. Както твърди Елжбета Баневич, библиографията на критичните трудове, посветени на творчеството на Тадеуш Ружевич наброява няколкостотин позиции, в това число няколко десетки книги. Не е изключено, пише тя, след известно време да се появи специално периодично издание, служещо за по-нататъшен анализ на неговото дело, както е станало с Бекет и Джойс.
Безспорен новатор, Ружевич спечели признанието и на полските академични среди, обявили го за „доктор хонорис кауза” на пет полски университета. Удостоен е също така с полска държавна и с редица международни награди, сред които Голямата немска награда за култура на Силезия и „Златен венец” на Стружките вечери на поезията. Превеждан е нееднократно на много езици, бил е и сред номинираните за Нобелова награда. Още след първото му издание във Великобритания английският критик Ал Алварес го нарече „един от най-големите съвременни поети”.
Извън литературната фактология и творчески динамизъм, житейската биография на Ружевич може да се сведе до няколко реда: роден през 1921 г. в градчето Радомско, на 18 години му е съдено да изживее ужаса на войната и хитлеристката окупация на Полша. „През всичките шест години кървав огън изригваха ноздрите ми” ще напише по-късно той в стихотворението „Ридание” от първата му книга „Неспокойствие”. Част от тия шест години той прекарва в партизански отряд на Армия Крайова, след като е загубил по-големия си брат Януш, също поет, убит от Гестапо. Зрелостния си изпит Ружевич полага след войната и записва „история на изкуствата” в Ягелонския университет в Краков. После се установява да живее в Гливице, а от 1968 г. – във Вроцлав. Пътуванията му из почти всички европейски и други, по-далечни страни, са също доста съществена част от творческата му биография и са намерили отражение в стиховете му.
Трябва да се прочете стихотворението „Ридание”, за да се разбере какъв незаличим отпечатък е оставила войната в съзнанието на поета и в цялото му творчество – от стихотворение в стихотворение. „…на двайсет години / аз бях убиец / оръдие на смъртта… / Опустошен не забелязах нито розата нито небето / нито птиците гнездата дърветата.” Или: „Войната отвори в мен / клепачите на милиони загинали.” Или: „Аз съм къщичка за умрели / намерили тук своето / последно убежище.” И още: „виках насън / мъртвите заставаха / пред очите ми / тихо усмихнати.” При боравенето със словото поет с такава съдба не може да не си задава страшни въпроси, а и сам да отговаря на редица от тях: „Какво пишеш ти / излязъл от мрака / Какво там съчиняваш / опръскан с кръв.” „Нима мога да пиша за любовта / слушайки все още / виковете на поруганите и убитите / И нима мога да пиша за смъртта / гледайки грейналите личица на децата.”
Поради това критиката не веднъж отбелязва, че „паметта е най-голямата обсесия, завладяваща, упорита идея на Ружевич, централен мотив в творчеството му.” И може би тъкмо този поет е имал предвид Станислав Баранчак, озаглавявайки антологията си на поети от „оцелялото поколение” – „Поетът помни”. Но да помниш, значи винаги да си неспокоен. Да не ти дават покой не само виденията от войната, от преживяното, но да изпитваш тревога и за по-нататъшната съдба на човечеството. И въпреки че след „Неспокойствие” в поезията на Ружевич навлизат и други теми, той поставя това заглавие на още няколко свои книги с избрани и събрани творби, сякаш да потвърди, че то изразява достатъчно точно както характера на неговата поезия, така и неговия личен, чисто човешки трагизъм. Трагизъм на човек, чийто живот протича между два противоположни полюса: между апокалиптичното и хармонията, между картините на човешка жестокост и тъгата по добротата и благородството, между страха и надеждата, между разтлението и живота. Не случайно една от книгите на поета е озаглавена „Разговор с принца”, визираща вечната хамлетовска дилема пред човека: „Да бъдеш или да не бъдеш?” Но, пише той, „…въпроса / който / датският принц / задал на себе си / премълчах / туй е твърде жестока и тъпа шега / за съвременния човек.” Поетът е направил своя избор, поел е своята отговорност – този товар не е свален от плещите му, както се опитват да му внушат. Поезията не е игра, забавление, а „битка за дъх”. Ружевич е осъзнал това още когато любимата му е била простреляна от пикиращ вражески самолет и той простенва в болката си: „О земя / станала с един дъх по-лека / мъртва / и пуста!” Тази битка за дъх не е само битка с открития враг, а и битка с филистерството, с еснафството, с потребителската култура, със стремежа към материалното, в ущърб на духовното и морално развитие на човека и обществото. Човек гине не само от куршум и не непременно внезапно. Понякога той умира невидимо, постепенно и продължително, обсебен от равнодушие към себеподобните, от самодоволство и егоизъм: „Когато ден след ден /си престанал да обичаш и мразиш / за златната среда заловен / тогава започва умирането”, припомня поетът..
С всяка своя нова книга, с всяка своя творба Ружевич разширява диапазона от теми и проблематика, става все по-всеобхватен, „полифоничен”, разгънат във времето и в пространството, с пиетет към по-дългите форми. Но в центъра на вниманието му продължава да стои темата за личността в съвременния свят, личността, която не престава да търси отговор на въпроса как да се живее, кое има стойност. Неговият нравствен максимализъм в оценката на поведението на човека изхожда от стремеж да се върне на хората надеждата, вярата в добротата, красотата и любовта. Но сега поетът се вълнува от все по-очевидното разпадане на света, от духовната дезориентация и разтление на човека, от лъжите на цивилизацията и крушението на идеалите, на културните, етически и морални стойности, от победоносното шествие на потребителската култура. Светът около нас е разбит на отделни фрагменти, на действия и движения, които не могат вече да се споят и съставят, светът става сметище от разпаднали се неща, смята поетът в една от последните си книги „винаги фрагмент”. Отсъствието на главна буква в заглавието също има за цел да подскаже и тук фрагментарното. И въпреки че още преди три десетилетия поетът беше писал, че „поетическото творчество е борба с фрагмента”, той започва да изпитва съмнение, ще съумее ли поезията да сглоби и спои целостта на нещата. „Ще се получи ли стихотворението / след като в думата „роза” / роза не съществува. / Нима и поезията не е също фрагмент, след като „поезията” във форма на стих / – това е океан в чаша вода.”
Необходимо е да се кажат няколко думи и за поетиката на Ружевич, за която започва да се говори още след първата му книга, превърнала се в литературно събитие. Работата е в това, че той прехвърля мост, успява да съедини хуманистичния дух на традицията, завещан от класиците Кохановски, Мицкевич, Норвид, Стаф, с търсенията на авангардистите от 20-те години на века по отношение на формата. При Ружевич за трети път, след „Химни”-те на Каспрович и след изявите на поети като Пшибош и Пайпер, се ражда свободният стих с неговата вътрешна разкрепостеност. „Колко смелост е била необходима – пише Юлиан Пшибош за дебюта на Ружевич – за да се пише като него: без рими, без препинателни знаци, без традиционните метрики. Изглежда, че е лесно да разкъсаш веригите. Но колко стихотворения от съвременни поети, ако ги разсъблечеш, „сваляйки” римите и размерите, ще останат неща без смисъл и ред. А у Ружевич няма никакви постоянни подпори, само поетическа работа.”
Свободният стих на Ружевич се отличава с прозрачна, оголена, почти аскетична конструкция, с простота, яснота и правдивост на изказа, с език, сведен почти до разговорната реч. Без „опоетизиране”, украшателства и словесни ефекти. Главното в него е събитието, ситуацията, фактът, действието. „Не искам да говоря / а да действам с думите / за да могат хората да ги докосват с ръце”, пише поетът в едно свое стихотворение. „Не стихове, а факти – изповядва на друго място. – Откликвах на събитията с факти, на които придавах форма на стихове, а не на „поезия”. Творбата трябва да върви от създателя си към читателя по най-прекия път.”
Тази поетика със своята непосредственост, простота и правдивост има своя генезис, така ярко дефиниран в следните редове: „Мислех си / думите нямат тегло / леки са като пух / искрящи са като коприна / заоблени са като колене на момиче / безгрижни са като гласовете на птиците / Мислех си още / послушни са / откликват на всяко повикване / и можеш да съставяш с тях образи / чиято многозначност / крие съкровища в себе си… / по-късно видях / и думи надраскани / по стените в затвора / Всички те бяха / съвсем еднозначни / нямаше там / сравнения и метафори / перифрази хиперболи / но имаше в тях убеденост / съзидателна сила / живот.”
Всичко това отличава Ружевич от традиционните поети със сгъстената му, аналитична и свободна структура на стиха. А от авангардизма го отличава реализмът на факта и неприязънта към отвлечена и мъглява трактовка на явленията.
Влиянието на Ружевич върху развитието на цялата следвоенна полска поезия е огромно. То е главно в това, че неговата поетика откри нови възможности за проникване в същността на житейските явления и конфликти, стимулира търсенето на индивидуален стил и поетичен език, различен от традиционната версификация. И както беше отбелязал един критик, „онази точка, до което достигна Мицкевич с целия си житейски и творчески опит, Ружевич я превърна в изходна точка, начало на своята поезия, с вяра във функциите на голото слово, оприличено на хляб.” И въпреки по-модерната си форма, простотата на изказа и гражданската проблематика правят поезията на Ружевич широко достъпна, очертават го като наистина народен поет. Умира на 24.04.2014 г. във Вроцлав.

Биографична бележка: Здравко Кисьов


Публикации:


Поезия:

НАЗОВАВАМ С МЪЛЧАНИЕ/ превод: Здравко Кисьов/ брой 15 декември 2009

ДИДАКТИЧЕН РАЗКАЗ. ПРАВА И ЗАДЪЛЖЕНИЯ/ превод: Здравко Кисьов/ брой 16 януари 2010

СПОМЕН ЗА СЪН ОТ 1963 ГОДИНА/ превод: Здравко Кисьов/ брой 18 март 2010


За Тадеуш Ружевич:

ГРАНИЦА/ МЯСТО ЗА МУЗИКА/ автор: Ян Зих/ брой 56 ноември 2013