ГРАНИЦА
превод: Кръстьо Станишев
ГРАНИЦА
Пътуващата граница сме ние.
В нас минало и бъдеще се срещат.
Говоря с теб, усмихвам се, танцувам,
но ти мъртвеца утрешен усещай.
Ще стигнем във страна опустошена,
отдето иде ехо на въздишка,
о, там падежите и времената
не спрягат, не променят вече нищо.
Сега сме и лодкарят, и реката,
и клоните на плодове узрели,
приспивни песни носим и елегии
през нощите, от пепел почернели.
Умеем даже косъма да цепим,
науките за нас слуги са верни,
но знаещите казват, че най-лесно
света се вижда в прореза на мерник.
Завети пишат двадесетгодишните.
Остава словото, дори народът гине.
Под сянката на каска и на знаме
към вечността върви убиец и невинен.
О, вие, инженери на индустрията
и на смъртта ни, тежка или лека,
аз имам думи, гневни и горчиви,
а нови песни трябват на човека.
И спорът на традиция и ново,
неразрешим, пак трае и увлича,
патината на жалните рапсодии
изтрива се и кръв на кръв прилича.
Пътуващата граница сме ние.
В нас минало и бъдеще се срещат.
Говоря с теб. Усмихвам се. Танцувам.
Но ти мъртвеца утрешен усещай.
Не съм аз нежен градинар на ужаса,
видял съм само болка и омраза.
Надеждата сега е смъртно болна,
о, помогнете ми да я запазя.
МЯСТО ЗА МУЗИКА
Сам съм във стаята сред тишината огромна и слушам
живота си - прелитане на пеперуди, място за музика.
С голяма луна на плещите си нощите тук преминават,
дочувам пчелите, прозвънващи над слънчогледите кръгли,
щурците във бялата папрат на зимата се съпротивляват.
Всеки ден полуобръщане прави, за да премести
своята сянка от залез към изгрев.
Животът ни тъй постепенно се изяснява
и вече по-ясни към залез отиваме.
Танцува на хълмите старият бог на индусите Шива,
превърнат във вятърна мелница, с много ръце
ни кани за танца на нашето отминаване.
Чува се конят на Дон Кихот как скърца със кости.
Така над челото се сипе брашното на всички елегии
и бавно в косите се утаява.
ВМЕСТО ОДА ДО МОЗЪКА НА КОСТИТЕ
В горите неизкоренени хищниците дебнат.
Наивна простота, о, добродушно време,
когато с прашката Давид убива Голиат
и имат смисъл одите до мозъка на костите,
защото веществото им е недокоснато.
Но идващи през кремък, мед и злато, бавно
един от друг разделяха се враговете
от хвърлей по-далеч, във този свят, създаван
със логика желязна, в този свят, където
над вътрешната същност на желязото ръждата се напряга.
А днес помръдването на един пръст само -
и в миг върху човека хвърля се земята.
Горите коленичат, расне храст от пламък.
Мен също ме научиха да вдигам този пръст -
единственото ни господство над смъртта.
Пред шепа жито шепа злато ще се поклони,
за да се знае истинската стойност на живота.
И времето е относително. Най-ясен довод:
във дни на поражение най-дълго свети слънцето.
О, търпеливо работят каменоломните
за каменните кърпи на японските Вероники!
Забравени са старите войни. Потънали в безкрая.
А хората от малките градчета, от селата
пътуват рядко във чужбина. За да опознаят
света - войните за това се правят.
***
Ако си идат, тъй както дойдоха,
завинаги сам ще остана, в средата.
Повярвай ми! От хоризонт обграден, проверих аз това.
Там, в центъра, вижда се над имената ни как се надсмива земята,
защото сме само нейното по-малко име.
Мравката слага от борови клонки венец над угаснали радости.
Смаляват се бавно и дълго пейзажи предишни,
през чуруликане на снегове и през преспи от вишни
нейде дълбоко във мене просветват едва.
Комари въртят кръгозора над мойта глава
като плоча със траурна музика.
Каква е светлината, която повтаря угаснали мигове?
Щом очите ни се успокоят в огледала,
тя на кого ли ще свети?
А към моите очи зверове сякаш идат
да проверят красотата си,
митологията - своята истинност.
Верите бавно изсъхват във мене,
ще угаснат дори четирите елемента, и петият - на паметта -
този, който пренася и огън, и пръст, и вода,
и вятър, когато тъжи продължително въздухът.
Още един път започвам да те описвам: с мълчание.
