Из „Rеgio” (1969)

СПОМЕН ЗА СЪН ОТ 1963 ГОДИНА

Присъни ми се
Лев Толстой

лежеше в леглото си
огромен като слънце
с грива
от разрошени къдри

лъв

виждах неговата
глава
лицето му трептяща златна пластина
по която струеше
непрекъснато светлина

изведнъж той угасна
почерня
а кожата на ръцете и на лицето му
стана грапава
спечена
като кората на дъб

запитах го
„какво да правим”

„нищо”
отговори ми той

от всичките му черти
и грапавини
заплува към мен светлина
лъчистата исполинска усмивка
се разгаряше ярко

1968

* * *

действителността
която оглеждах
през мръсното стъкло
на чакалнята

видях
право в лицето

слаб
отвърнах се
от моята слабост

отвърнах се
от илюзиите

върху пясъка
на моите думи
някой начерта знака
на рибата
и отмина

1969

Из „Стихове” (1974)

РАЗГОВОР

стихотворението
се пише
чак до мълчание
но това ще узнаеш
накрая

писането на поезия
е безмилостно занимание
капан за най-близките ти
примамка са
любовта красотата
и славата

ако не си ослепял
ако не си лъчезарен глупак
отвръщаш се от себе си
влизаш
в залата на странностите

сред криви огледала
двузначни форми
нарушени пропорции
съмнителни родства

във фалшивото огледало
твоят двойник маймунест
е мъничко по-дълбок
по-благороден

избухваш в смях
гледайки
прозрачната карикатура
на първите открития и възторзи

слушайки коментариите
изчезваш сред думите
и шума на литературната суета
с книжна шапчица на главата си

Из „Травматичен разказ. Душичка” (1979)

* * *

Промъквах се през този сън
тежко
към пробуждането
в топлите струи
на сълзите на думите
към мене вървеше мама
Не се страхувай ти си в земята казвах
никой вече няма лошо да ти направи
няма да те нарани няма да те докосне
мама със своя си страх
се гушеше в мен
не се страхувай ти си в земята
в мене си никой няма да те докосне
няма да те унижи ни нарани
промъквах се през този сън тежко
пред мен се изправи Сянка

Из „Барелеф” (1991)

* * *

поезията не винаги
приема формата
на стихотворение

след петдесет години
писане
поезията
може да се яви
на поета
във формата на дърво
на отлитаща
птица
на светлина

приема формата
на уста
загнездва се в мълчанието

или живее в поета
освободена от форма и съдържание

13 октомври 1988

* * *

          В памет на Константи Бузина

Време е за мен
време подканящо

какво да взема със себе си
на отвъдния бряг
нищо

значи това е вече
всичко
мамо

да сине
това е вече всичко

и значи това е само толкова

само толкова

значи това е целият живот

да целият живот

1989