Титос Патрикиос

превод: Николай Бояджиев

НЕДОВЪРШЕНО ПИСМО

Пиша ти от опашката, където дълго чакам
с хиляди други. Молбата току-що съставих,
но мотивите ми изглеждат неубедителни,
а сроковете, както винаги, са минали.
Може би трябва да помоля един приятел
да потърси един, който познава някого…
В блока също се сблъсках с много трудности.
Тук и навред, където живях и ще живея -
тесните стаички, - наш дом наричаме ние.
Хладната вода ще ме заставя всяка сутрин
да не си спомням нищо - ни смени, ни пренасяне…
Поздрави ли ме вестникарят на ъгъла,
само след миг ме изгубва.
Никога не съм подозирал, че има
толкоз различни легла и постели,
че всеки носи толкова различни сънища.
Пък и приятелите с коли се отегчиха
куфари все да пренасят, по гари да ходят,
моите папки с години да пазят -
знаеш ти как дреболии се трупат.
Книги поне не купувам вече -
много е тежко да се пренасят.
Днеска си спомних, че дадох две ризи
в някаква пералня срещу С.
А и към Г. ще трябва да намина -
плик с писма и фотографии да взема.
Другата неприятност е службата. И се страхувам,
че туй, което написах в молбата, е малко”
тъй подозрително е да пестиш непрестанно.
А пък за прихода… Но вече мой ред е.
Време намеря ли, ще продължа.

ЖЕНА

1.

Ти ми върна пак земята.
Лека и червена пръст, която
тъпкали са врагове, тирани.
Върна ми и бурите, които
миеха праха
от моето лице.
И усетих под плътта си
пак ония кости-планини,
на които толкова години
права се крепи родината.

2.

Ти ми върна и езика.
Старите слова, потънали
в ручеи и в прах,
идват днес на светлина,
и денят отново заблестява,
както първия рожден ден на света.
Първородният метал на думите
е и жажда, и потребност
за разбиране взаимно.

3.

Ти ми върна талвега на времето,
ускоряващ часовете ми понякога,
друг път го забавяш,
за да напояват сухите ми ниви,
без да потопят
някоя от моите статуи.

4.

Ти ми върна и града,
той далеч от мене се променя,
но във теб са домовете ни изчезнали
и реката, вече отшумяла.

5.

Ти ми върна и мечтата.
Непознатото море неразгадано,
моето море.
Вулканическия остров, който
е побратим на смъртта.
И не зная пак ли ще потънем
или още ще се извисим.

ПЛАНИНИТЕ

Беше най-напред морето.
Остров сам, сред острови родих се,
временно се вдигнах, за да видя
малко светлина, подобна
на самия камък,
и отново да потъна.
Планините появиха се по-късно.
Тях избрах, защото
трябваше да споделя аз тежестта
векове тежела над земята моя.

ИЗМЕРВАЧЪТ

Сред безкрайните чукания на внезапни поправки
пак останахме ние без дом и без огън,
с новите гробове на унижените ни другари,
с майките, състарени да чакат нашето завръщане,
и с децата, що раснат и ни познават
само по снимките, както познаваме ние
мъдрите прадеди наши.
Сметката объркана задрасква измервачът…

ДВАМА ЧОВЕКА

Ако на улицата някога си срещнал
ти двама души, оковани,
недей изключва да съм бил един от тях -
на заточение отправен.

В оная утрин имах като теб
цял рой мечти:
за работа, която исках да започна,
и за разходка в светлините по асфалта,
за малко слънце…
И другият,
когото за ръката ми желязото завърза,
си имаше изрязани мечти
на строгото лице.
(Откъснали го бяха от жена му сутринта във 6.)

Когато видиш някога на улицата двама души
със белезници,
не си помисляй нищо друго
освен едно:
и двамата са като теб
човеци.