Педро Салинас

превод: Виолета Бончева

***
Ще бъдеш ли любов
едно дълго сбогом,
което няма край?
Да живееш от самото начало -
това е да се разделиш.
На първата среща със светлината,
с устните,
сърцето долавя мъката от това,
че трябва само ден да бъдеш сляп.
Любов - чудновато отсрочване
на своя собствен край:
това е да удължиш вълшебното събитие,
при което едно и едно са две -
обратно на първата присъда на живота.
С целувките, със страданието и гръдта
се покорява в мъчителните битки,
между насладите, наподобяващи игра,
дни, земи, пространства приказни
на голямото отдалечаване.
Беше в очакване сестрата на смъртта
или самата смърт.
Всяка съвършена целувка разделя времето,
връща го назад,
разтегля бързо светът, където може да се целува
все още.
Нито когато идва, нито в находката си
любовта има свой връх:
тя е в съпротивата да се разделиш,
където се усеща гола, голяма, трептяща.
И раздялата не е моментът,
когато прегръдки или гласове изтласкват
с материални знаци -
това е преди и после.
Ако ръцете се приближават,
ако се прегръщат -
никога не е за да се разделят,
това е,
защото душата слепешком усеща,
че възможната форма да са заедно
е едно дълго и светло изпращане.

А по-сигурното е сбогом.

***

Къде е спасението? Знаеш ли?
Лети, препуска, почива си - облак или дърво е?
Взема ли се в шепи, като море
или пада върху нас в съня
без да се събужда повече,
също като смъртта?
Ще се спасим ли?
Освободена, избягала отива,
без да знае къде -
дали стъпвайки по небесата, които гледаме
или под покрива,
където наше е пространството -
недостъпна, недействителна, вечна,
играейки с нас,
ще бъде или не.
Ако е „да” знаем, че това е всичко:
ръцете и устата и душите,
ненаситни и любящи се,
преследвайки я
са винаги готови,
винаги нащрек за нейните стъпки
на разсъмване,
когато съвсем сама кръстосва
самотата или целувката,
чрез която ги разчупва,
че невидими криле удрят
стените на деня и на нощта,
одухотворени, разцъфтяващи,
летейки докосващи земята
и това са крилете на големия стремеж
за постоянно спасение,
след което безспорно се живее;
страстното желание да ме спасиш,
да ни спасиш,
да се спасим двамата сами,
залъгвайки се,
че спасяваме това,
което нас спасява.
И че макар и неговото сторено да не се отрича -
идването на божествените брегове -
рай без място, остров без карта,
където живеят щастливи спасените -
ще ни изпълни с живот -
това чисто летене без миг спокойствие,
този живот в търсене
и това е вече спасението
да иска да ни спаси.

***

Преди живееше във вятъра, водата,
лека, без болка, живот на крило,
на кил на кораб и на песен,
сътворения без дири.
Но изживя един ден
цялата тежест на живота в мен.
И сега
върху омекналата вечност на времето -
неотменим контур направи,
отбелязан със знак на твоето
съществуване,
когато срещна се със щастието си.
И твоята следа те следва -
това е следа на един живот транзитен
да обичаш да живееш още,
както онази, другата.
Не, не е неподвижна, нито се съобразява
със съдбата си да бъде символ на живота,
който е живяла и вече на живее:
препуска зад теб страстно желаеща
да съществува и друг път, усеща
трагичната фаталност на света
не повече от белег върху тяло,
което тръгна да търси другото свое тяло.
Знаеш вече, че не си днес тук,
в твоето присъствие,
дори споменът на твоето ходило
върху пясъка,
което наричаме време.
Ти, същата, която я направи,
днес си само следа на твоята следа,
на онази, която отбеляза
между моите прегръдки.
Вече нашата реалност - тези същите тела,
са по-малко истина от това,
което направиха оня ден,
ако живеят е само за да чакат да ги върне
дарбата божествена да врязва знаци
върху света.
Неговото мечтано бъдеще
има форма точна
на една следа.

***

Колко години
симулирайки ти, скритата,
беше привидната дъщеря на света,
на твоите родители, на земята,
на която се роди стеблото на твоя глас!
Слънцето върху раменете ти
ги прави мургави.
Ако студът те притискаше
между своите кожи прозрачни -
ти трепереше.
И сякаш беше случайно създание,
очаквайки самата себе си
всеки ден.
Сладка материя - устойчива,
на която светът
със снегове или със слънце,
с болка или щастие
се забавляваше капризно,
за да моделира чудеса,
лице и душа,
без ти да правиш нищо,
освен да ги приемеш със усмивки,
гледайки ги в своето огледало
и да тръгнеш после с тях
през живота, както че ли
си самата ти.
Същото твое тяло си представях
колко обработено беше
с майчино мляко през времето,
с порастването, външните закони
и облечено
с коприни, които рисуват други ръце.
Но един ден на челото,
на гърдите, на устните
нажежен метал, причастия, разгорещени думи
те докоснаха и сега накрая
си ти.
Коронясана от теб самата, от теб облечена,
това, което покрива душата, която си ти,
не е вече онази плът, божи дар,
нито костюмите венозни,
нито възрастта.
В общата материя -
очи, грация, изобилие, снажен крак,
цвят на косите, дивост,
които носеше ,
се всели ти
и създаде себе си.
Вече не приемаш живота, ти го създаваш.
Ти, от своето създание начало
от блуждаещ образ на твоето преди
измъкваш своето раждане:
едва-що родена
доброволно да живееш.
И сега не дължиш нищо -
сега си безтегловна
на земята, на света
или на други битиета.
Ако случайно целува с благодарност
устните на вятъра на тази нощ -
земя от детелина,
покрив от звездички,
към които те води
мистериозна сила на любовта
към теб самата,
за да можеш да бъдеш
твоята душа.