ТАМАРА
превод: Григор Ленков
ТАМАРА
И там, дето Терек се мята
в Дарялската зла теснина,
на черна скала сред мъглата
чернеела кула една.
И в нея Тамара живяла -
царица прекрасна и зла:
тя с ангелска хубост блестяла,
тя демон коварен била.
И в час полунощен горяло
там пламъче златно едва,
и пътника властно зовяло
за сън да отпусне глава.
И трепнел гласът на Тамара,
изпълнен с магия и страст,
и мамел към кулата стара
със тъмна неведома власт.
И тръгвал натам в тъмнините
търговец, войник и ловец:
врати се разтваряли скрити,
посрещал го мрачен скопец.
На пухени меки постели,
сред блясък и царствен разкош,
тя чакала госта… Кипели
два чаши в дълбоката нощ.
Ръце се преплитали жадни,
пламтели в целувка уста
и звукове диви и странни
огласяли дълго нощта.
То сякаш сто двойки пияни
пирували в тайния кът -
на сватба среднощна събрани,
на помен за нечия смърт.
Но пламнел ли изток в сияние,
там в миг възцарявал се мрак
и тайнствено глухо мълчание
обгръщало кулата пак.
И с гръм само Терек се мятал
в Дарялската зла теснина;
летяла вълна към вълната,
следяла вълната вълна;
и бързали нямото тяло
да скрият на дъното с плач…
И тихо „Прощавай!” звучало
от кулата в ранния здрач.
И сладко гласът се прощавал,
звучал като ласка и зов;
и сякаш не смърт обещавал,
а нежност, и страст, и любов.
1841
——————————
ТАМАРА
В глубокой теснине Дарьяла,
Где роется Терек во мгле,
Старинная башня стояла,
Чернея на черной скале.
В той башне высокой и тесной
Царица Тамара жила:
Прекрасна, как ангел небесный,
Как демон, коварна и зла.
И там сквозь туман полуночи
Блистал огонек золотой,
Кидался он путнику в очи,
Манил он на отдых ночной.
И слышался голос Тамары:
Он весь был желанье и страсть,
В нем были всесильные чары,
Была непонятная власть.
На голос невидимой пери
Шел воин, купец и пастух;
Пред ним отворялися двери,
Встречал его мрачный евнух.
На мягкой пуховой постели,
В парчу и жемчуг убрана,
Ждала она гостя… Шипели
Пред нею два кубка вина.
Сплетались горячие руки,
Уста прилипали к устам,
И странные, дикие звуки
Всю ночь раздавалися там.
Как будто в ту башню пустую
Сто юношей пылких и жен
Сошлися на свадьбу ночную,
На тризну больших похорон.
Но только что утра сиянье
Кидало свой луч по горам,
Мгновенно и мрак и молчанье
Опять воцарялися там.
Лишь Терек в теснине Дарьяла,
Гремя, нарушал тишину;
Волна на волну набегала,
Волна погоняла волну;
И с плачем безгласное тело
Спешили они унести;
В окне тогда что-то белело,
Звучало оттуда: прости.
И было так нежно прощанье,
Так сладко тот голос звучал,
Как будто восторги свиданья
И ласки любви обещал.
1841
