Алексей Филимонов

превод: Владимир Стоянов

СКИТАНЕ

Духовно свиждане очаквам с теб в изгнание.
Затворен, унижен е белият ми скит.
Крила размахва гарванът за назидание
и явно негов отклик е шумящият ракит.

Следноемврийски студове се струпват над стрехата
дорде земя замръзне и въздух зазвъни.
И без да бърза, тихо, ръката на брезата
душата ми с два пръста за миг ще осени.

———

*Стихотворението е посветено на старообрядничеството, забранено от патриарх Никон.

***

В талигата мъже, жени, пътуват,
съвсем не искат нищо те от мен,
Неравностите пътни талигата сричкува,
достигайки на силите си крайния предел.

Разсипа се тогава народът от двукраки.
А аз задрямах в лайката, сред дъхави треви.
И дух пред мен застана, явил се/излезе от гората,
и желъд към главата ми се устреми.

Не беше сън, а образ в полудрямка.
Да ме откара конят, предлагайки пръхтеше.
Свободен от талигата, изпаднал в кома сладка
зовях звездата аз, притисната във шепи.

***

Като Колумб мечта и Гумильов
да отпътува за Китай.
Дочу под небесата зов:
„Тегли, пързаляй се, докрай

ти мачти насмолени възвиси
и опъни плътната!”
А корабът със синьо се покри
и с тюркоаза на водата.

Другарски шепот острова обвива,
кристален павильон искри:
„Но там не бива! Там не бива,
там Дракон спи.”

Той пази сто високи небеса
и пътят ни тревожен.
Не, капитанът ще възкръсне през нощта…
все някога, от спомен.

***

Ахматова и Ахмадулина,
две части на една душа,
изгубена и арестувана,
разсипани миражи в пепелта.

До празника фенерът се прегърбва,
а празничната Петербургска суета
като платно проблясква алено -
отново улицата сякаш прокървя.

Не газ в светилника, а истина,
Дух, предявяващ своите права
над нямата душа единствено,
преображаем във слова.